Книга Трета, Глава Седма

  Нещата продължаваха да са все същите. Станимир продължаваше да парадира с връзката си, а Мариана …тя се срамуваше и заради двамата. Беше й обидно не само като жена. Беше й обидно просто като човек, жертвал бъдещето си заради някаква любов, която се оказва съвсем, ама съвсем илюзорна. И то…самоизмама. А това много боли.

 Как го е виждала в розово този мрачен човек, излязъл от преизподнята ?!...

 Но трябваше да се появи „Изкушението”в образа на Ани и истинската същност на Станимир лъсна в целия си блясък. Очите на Мариана прогледнаха.И тя видя действителността.

Но…нямаше накъде.Сякаш пътят, по който досега вървяха  с него, хванати за ръце, се срути, пропадна и се раздели на две.От едната страна беше Станимир заедно с Ани, а от другата, заобиколена с пропасти, стоеше Мариана  - сама. Беше като в страшен кошмар. Искаше да се събуди…Но как? Та това беше наяве! А човек не може да избяга никъде от истината.

  И все пак Мариана трябваше да се мобилизира.Заради децата си.Те бяха невинни.И не трябваше да страдат.

 Минаха две-три седмици и една вечер Станимир се разпореди:

-        Изпери ми бялото джинсово сако, че се  е  позамърси

ло. Пусни го в пералнята.

-        Ами ако тя го разкъса? – притесни се Мариана.

-        Не вярвам – слабичка е  –  доста  самоуверено    отго

вори както винаги той и започна да се облича за излизане.

 Мариана беше престанала да задава въпроси като „защо”, „кога”, „как”, „с кого”, „къде” и цареше тишина и спокойствие. Измърмори едно – Добре! – и всичко продължи по ноти.

 Станимир се облече, напръска се обилно с мъжкия си дезодорант със силна, табакова миризма, каза само:

-         Айде, чао! – и излезе.

Мариана  вкара в банята малката пералничка „ДИАНА”, подарък от майка й, напълни я с вода, сипа прах за пране и пусна сакото на Станимир да се върти в нея.През това време изпуши една цигара на терасата, гледайки надалеч  към Военния санаториум. Морето беше спокойно, водата синееше приятно.

 Отиде да изкара сакото от пералнята и…ужас. Хастарът се беше отпрал на няколко места. Мариана знаеше какво я очаква.Скандал, шиене – трябваше да го направи като ново. Въпреки това тя го изплакна – пералнята вършеше и тази дейност – и го сложи навън да се суши, окачено на закачалка за дрехи. Отцеждайки се, тя се надяваше сакото да се поизглади и да няма гънки. Но въпреки това  беше доста намачкано.

 На следващия ден сакото изсъхна и вечерта Мариана го изглади. И много се учуди, че Станимир прие спокойно факта за разкъсания хастар.Само се усмихна и каза:

-        Нищо, ти ще го зашиеш – и  я  погледна  с леко повдиг

нати вежди.

-        Дали ще мога?!

-        Ще можеш, ще можеш, сигурен съм – завъртя глава

Станимир, а Мариана се почувства поласкана от доверието, което й гласуваше.

-        Ама май трябваше първо да го ушия,  а след това  да

го гладя… - колебливо промърмори тя.

-        Няма време, утре ще го вземеш в магазина и ще го оп

равиш, защото следобед ще ходим с Андреев от КАТ да гледа малки прасенца в един свинарник – искал да си купи прасе за Коледа.

  Мариана се съгласи с това.

  Но когато Станимир излезе, тя се замисли и си спомни, че Ани беше споделила с нея – те нали бяха „приятелки” и си говореха – че имала дадени в Бургас гипсови орнаменти за тавана и трябва да си ги прибере, а нямала транспорт. Освен това се оплака, че бойлерът й се е развалил и чака брат си, за да й го занесе на ремонт.

  Мариана имаше дедуктивна мисъл. От отделни моменти тя можеше да сглоби цялостната картина и да разбере ситуацията. Но Станимир я подценяваше много…И това му беше грешката.

  Той изобщо не се пазеше. А Мариана беше престанала да чете любовни романи и да гледа сълзливи любовни филмчета. Увличаше се по криминалистиката.И това я правеше още по-наблюдателна и разсъдлива.Затова сега въпреки изпълнителния и послушен вид, който имаше външно, тя беше нащрек и готова за нападение.Защото подушваше, че има нещо нередно в цялата тая работа. Че кой е луд да ходи в свинарник с бяло сако ?! Но с никого не сподели съмненията си.

  На следващия ден най-спокойно взе сакото в магазина  и, докато Станимир се занимаваше с клиентите, тя седеше на дивана в малката стаичка и шиеше. До обяд сакото беше готово.

-        Браво, чудесно е станало – огледа го Станимир и се

усмихна. Личеше си, че много е доволен. - Хайде да обядваме и да ходим на свинарника.

  Двамата отидоха до ресторанта, в който се хранеха, наобядваха се добре и отпрашиха към свинарника си. Сакото висеше на една закачалка на задното стъкло.

  Станимир напълни вода на животинките и се обърна към Мариана.

-        Жена, ние с тебе отдавна не сме правили любов.  Хай

де да сефтосаме колата, че знае ли се, може да ми излезе късмета – и се ухили самодоволно.

   Мариана беше се затъжила за ласките му и се съгласи.

Минаха на задната седалка, съблякоха се и се отдадоха на любовната игра. Станимир жадно засмукваше стегнатите й гърди, които отдавна му липсваха, а твърдият му пенис, който също беше се затъжил за нея, бързо  се облекчи  и всичко приключи. Направиха го някак крадешком. Мариана не се въздържа и, когато потеглиха обратно към Поморие, тя се засмя:

-        Каква стана тя? Ани ти е като съпруга – всяка вечер

сте заедно и си длъжен да правиш секс с нея, а с мен се виждаш тайно – не можа да сдържи смеха си тя.

-        Наистина – леко зачуден и с усмивка, отговори той.-

И се обърна усмихнат към прозореца, а вътре в себе си се ядоса „Мама й мръсна, пак ме заби”.Но като знаеше какъв хубав следобед го очаква, не желаеше да си разваля настроението.

-        Сега като стигнем до блока, ти ще останеш на  спир

ката да чакаш автобуса, а аз ще се кача до горе да взема един душ и ще отида до МВР за Андреев.

-        Добре – отговори Мариана. И като стигнаха до  спир

ката пред блока, тя слезе, а Станимир седна зад волана и подкара колата към комплекса.Трябваше само да заобиколи блока и да спре пред входа от другата му страна.

  Мариана гледаше след него и си мислеше: „ Има още половин час до автобуса. Имаме време за едно бързо…Ще се окъпем заедно…” размечта се тя, пресече булеварда и с бърза крачка тръгна по тротоара към блока им. Но трябваше да завие и…това, което видя, я накара да полудее.

 Станимир заключваше колата и гледаше усмихнат нагоре, към прозореца на Ани. Той не можа да види жена си, заслепен от мисълта за откраднатия миг щастие. Само две крачки го деляха от входа на блока, той хлътна бързо в него и изчезна по стълбите към втория етаж.

 А Мариана, с лудо туптящо сърце, засили крачка и … всичко стана много бързо, по-бързо, отколкото може да се разкаже.

 С рязко движение тя отвори входната врата, отиде до стълбището и погледна нагоре.През процепа, който се образуваше от завоите му, тя видя горният ъгъл на входа на апартамента на Ани. Вратата беше отворена, а гласът на Ани казваше „ Ами … влез”.

 Това беше достатъчно. Всичко й стана ясно. Не се усети как се изкачи до втория етаж, прескачайки по едно стъпало.С дясната ръка натисна звънеца, а с лявата – дръжката на вратата, която най-неочаквано се отвори.

 Ани ахна от учудване, защото в момента се канеше да заключва. А Станимир беше в дъното на коридора и веднага се скри зад Г- образната му чупка. Но беше късно – Мариана го видя. А освен него видя и бойлера, който лежеше на пода на коридора.

 Кръвта нахлу в главата й. Без да обръща внимание на Ани,тя се развика, гледайки Станимир, който бавно се показа иззад ъгъла.

-        Тука ли ще си вземаш душ, а , тука ли? – и сочеше бой

лера. – Лъжец!...Не ви е срам – извика с всичката ярост, на която беше способна, обърна се рязко, прасна вратата и хукна по стълбите. Запали колата, направи бързо маневрата назад и с пълна газ отпраши по задната улица покрай калниците към магазина.Пристигна много преди времето за отваряне. Имаше повече от четиридесет минути. Роса я видя и й се обади:

-        Миме, ще можем ли да отидем до газстанцията, да

си заредя газовата бутилка за печката?

-         Да, Росе, имаме време – но все още не беше се успоко

ила.Запали цигара и започна да дърпа  така стръвнишки, като че искаше да я глътне цялата.

-         Ей сега идвам – каза Роса. Мариана остави слушалка

та и се опита да се успокои.Избра номера на Ани и , когато чу гласа й, извика – Кажи на Станимир да си вземе колата от магазина.

-        Той не е тука …  – измънка Ани.

-        Така ли? – имитирайки я, извика Мариана – Виж  как

во, кучко, няма да ти дам мъжа си!

-        Ама аз не го искам, аз си имам мъж – с лигав глас  ка

за Ани.

-         Ами тогава остави моя на мира!

-        Ааа, че аз не го викам, той сам идва – още по-нахално

отговори натрапницата.

-        Чуй добре!  Ако трябва ще остана без нито едно  пер

це, но ще хвърчи перушина, така да знаеш – викаше разярената Мариана. Ядът й се усилваше от факта, че всичко това го казваше на една телефонна слушалка. Тя я погледна и я прасна върху телефона.

  В този момент вратата на магазина се отвори и се появи Станимир. Беше ядосан, но някак примирен. Сякаш се чувстваше виновен. С бавни стъпки дойде до нея.

-        Защо направи всичко това? – тихо попита той.

-        А ти защо ме лъжеш, че ще ходиш  да  гледаш  малки

прасенца? – отговори му с въпрос Мариана и го гледаше с увереност в правотата си. – Защо не ми каза истината?... Ами  аз знаех, че Ани ще ходи до Бургас за гипсовите си отливки… За толкова тъпа ли ме мислиш? – с този въпрос тя сякаш го удряше по лицето. Той седна на дивана, сви се леко и с примирителен  тон каза:

-        Амми…не исках да те ядосвам…- и кръстоса крака.

-        Е, сега точно това направи – ядоса ме.

 Мариана се разхождаше напред-назад, запали нова цигара и се опита да се успокои.

-        Колата ми трябва, обещах на Роса да отидем за газ.

-        Добре, то и без това няма да ходим в Бургас.  –   Ста

нимир също запали цигара и се опита да успокои обстановката. – Виж сега! Ани има нужда от помощ. Колата на брат й била нещо развалена, та затова ме помоли аз да я закарам до Бургас. Ама…ще го направим друг ден.

-         Е, съжалявам. А ти се научи  да  ми  казваш   истина

та, за да не се случват такива неща. Знаеш, че мразя да ме лъжат! – и като издуха настрана дима,  погледна го в очите Мариана и сякаш го закова. Той я познаваше добре, знаеше колко е точна и затова го беше яд на нея. Искаше да я пречупи. Но, така става, когато два силни характера се сблъскат. Тя беше умна жена, но не умееше да хитрува. А колко по-лесно щеше да бъде, ако се правеше на глупава … Да, но и това не беше решение. Станимир много добре знаеше с какъв човек си има работа и затова толкова целенасочено се опитваше да я пречупи, да я покори, за да се издигне в очите си. Той  усещаше, че тя е по-силна от него. Защото правеше жертвите, които той искаше от нея, макар и с болка в сърцето. Той знаеше, че тя има право да го мрази, а в същото време му казваше, че го обича. Това съвсем го объркваше. Не можеше да я разбере и затова я тормозеше. Не знаеше друг начин за наказание.

  Станимир загуби днешната битка, но…все още борбата между него и Мариана продължаваше.Никак не му беше лесно – искаше да се освободи от надмощието на тази силна по дух жена, за да се насити на сексуалното удоволствие, която му даряваше другата.

 Горкият той! Ако можеше да се погледне отстрани, щеше да разбере, че Ани го използваше  само като добро жиголо. Защото тя беше най-обикновена нимфоманка. Но умело прикриваше това и се преструваше на добра самарянка.И ден след ден Станимир се омотаваше в мрежите й. Беше обърнал гръб на цялата си фамилия и живееше единствено според прищевките на тази капризна жена.

  Днес Станимир получи голям урок от Мариана. И само ако се беше замислил за малко, щеше да реши проблема веднъж завинаги.Но явно не можеше да види подтекста между отделните действия на жена си.И грешката продължаваше да се задълбочава.

  А Мариана беше все така решена да запази семейството си цяло.

  Лятото започна. Отвсякъде идваха курортисти и градът се напълни с много хора.

  Решиха да приберат децата, за да могат да се порадват на слънчевите дни. Отидоха с колата до Н. и се върнаха с тях – ентусиазирани, радостни.

-         Ей, Дидо, ще ходим на плаж – радваше се Веско.

Дидко само гледаше учудено и нищо не разбираше. Това беше нещо ново за него.

  Мариана взе отпуск, за да е с децата. Сутрин, след като ги нахранеше, вземаше плодове и вода за пиене, обличаше си банския и една плажна рокля,слагаше на децата по едно памучно панталонче и потниче, те си слагаха спасителните пояси и тримата тръгваха към плажа, който беше близо до тях.Сядаха досами водната ивица, да е по-удобно за децата да си загребват с кофичките вода от морето.

  Децата си играеха с пясъка, а Мариана се намазваше с плажно масло и се печеше, без да ги изпуска от погледа си нито за миг.

  В неделя на плажа заедно с Мариана и децата дойде и Станимир.

-         Я да видим моите момчета как ще се научат да   плу

ват – и като хвана децата за ръчички, влезе във водата, съвсем накрая.

 Веско се спря, потопи леко връхчето на десния си палец и се уплаши:

-         А, неее, аз се връщам – пусна баща си и хукна към Ма

риана.

-         Няма страшно бе, майче  –  засмя се тя,   изправи се,

хвана го за ръка и тръгна към водата.Влезе в нея и дръпна Веско – Хайде и ти, виж, няма нищо страшно.

-        Не, не, няма – продължи да се страхува той.

-        Виж какво прави Дидко  –  посочи  Мариана към  Ста

нимир, който беше си протегнал ръцете напред, а Дидко беше легнал върху тях и мърдаше с малките си крачета и ръчички, учейки се да плува. И се смееше щастливо. – Хайде и ти като него.

 Но Веско стоеше до водата, клатеше глава отрицателно  и не смееше да потопи крака в нея.

-        Душко, какво ще го правим? –  смеейки се,  извика към

Станимир тя.

-         Хайде бе, татенце  –  щастливо усмихнат,  погледна

той към Веско.И в този момент сърцето му наистина преливаше от щастие.Мариана много се надяваше, че тези мигове ще го върнат при тях. Но магията свършваше още щом минеха край входната врата на Ани.

  Лека – полека Веско преодоля страха си от водата  и  за почна да цапка на плиткото като малко костенурче,   кое то току-що се е излюпило и бърза да влезе във водата,  за да избяга от парещите лъчи на Слънцето и от  враговете си.

  И се научи да плува! Сам !

 Ех, колко се гордееше с това…

-         Дидо, аз вече мога да плувам – не пропускаше да  под

разни малкото си братче той.

-        И аз искам – разплакваше се малкия и поглеждаше  

към Мариана с надежда в  очите.

  Той не можеше да разбере защо не му позволяват да влиза във водата . Тя беше толкова мека и докосваше кожата му толкова нежно…

-        Не може, моето дете, ти не трябва да влизаш във во

дата  –  с  голямо съжаление отговори Мариана.  –  Чичо

Доктор не разрешава.

-         Ама защо? – проплака Дидко.

-        Заради третата сливица. Ще стоим с теб на пясъка

и ще печем нослето.  Ще му слагаме капчици,  за  да  изсу шим сливичката. Чак  тогава ще можеш да  влизаш  във водата.  Пък си и малък още  –  не можеш да се бориш с вълните – засмя се Мариана и започна да закача Дидко с

леки пощипвания, внимавайки да не му причини синини. След тази игра той се успокои и спря да плаче.

-          А ти спри да дразниш брат си – скара се нежно тя

на  Веско – Знаеш, че е болен и трябва много да го пазим.

Нали го обичаш? – леко повдигайки брадичката му, го пог

ледна в очите тя и Веско се разплака.

-         Да, майко, много го обичам – и,  като се затича, оти

де до Дидко и го прегърна нежно – Диденце, батко много те обича – каза му и го целуна по едната бузка.

-         И аз бичкам тебе  –  отговори  на  целувката му мал

кият и всичко се успокои.

  Само не и сърцето на Мариана. То ридаеше тихо и неви

димо под усмивката,  която украсяваше  в  този момент лицето й.  Радваше се на обичта между децата си,  но се

измъчваше от мисълта – какво ли щеше да се случи с тях,

ако Станимир не се опомни…

  Няколко дни той им обръщаше внимание. Излизаха вечер

и се разхождаха,  черпеха се,  децата играеха  – забавлява

ха се. Но защо Мариана беше със свито сърце?!

  Това измамно щастие  трая  съвсем  кратко.  Станимир пак започна да се прибира късно. Излизаше сам, къде ходе

ше – знаеше само  той.  Една вечер  се прибра   по-рано – малко преди осем.   Мариана  беше  нахранила  децата   и скоро щеше да ги слага да спят,  затова бяха в  голямата стая. Изведнъж вратата й се отвори рязко и  в рамката й застана той – с леко наведена глава и гневен поглед. Ма

риана потръпна с тревожно усещане. Нещо  жестоко  се излъчваше от Станимир. Видя стиснатите му юмруци и

разбра, че отново се тълпят градоносни облаци над  семе йното им гнездо.Но този път щеше да е още по-страшно от преди…

-        Вярно ли е, че Ани иска да къса с мен?  –  пристъпвай

ки бавно към нея, попита Станимир.

-        Не знам, тя сама си взема решенията – отговори уж

спокойно Мариана, но усети как под лъжичката й се сви

оная топка, която не предвещаваше нищо добро … Защото през деня Ани се качи при нея и уж разтревожена, сподели, че не знае какво да прави. Мислела вече да сложи край на тези мъки, защото вече не издържала хората да я гледат накриво. Явно след това го е споделила и с него и затова сега той беше толкова ядосан.

-        Ти ли я накара? – попита със страшния си глас той.

-        Не, как можа да ти хрумне? – отговори плахо Мариа

на, защото виждаше как Станимир едва се сдържаше да

не замахне.

 Това изглежда го изкара от кожата. Той замахна, но не я удари. Хвана потника й и го дръпна рязко надолу. Памуч

ната материя не издържа, скъса се. И гърдите на Мариана лъснаха голи. А бяха все още стегнати, не много големи, въпреки трите деца. Тази гледка би размекнала и най-коравото сърце. Но явно Станимир беше лишен от този анатомичен орган, защото дори не премести поглед от очите й – продължаваше да я гледа гневно и да стиска юмруци.

  Мариана веднага хвана краищата на разкъсаната си дреха и  закри голотата си, Веско се разплака, а малкият Дидко извика изненадано:

-         Мама, цици… - посочвайки Мариана с малката си ръ

чичка. Той беше толкова невинен – не разбираше какво се

случва.

-        Изчезвай! Веднага – Станимир повишаваше тон и Ма

риана усети, че това няма да е просто обикновен скандал. – Събирай си нещата и да те няма, докато не са те изкарали с ковчег оттук.

  А навън имаше голяма лятна буря. Лееше се дъжд като из ведро.

-        Нека замина утре, виж времето какво е. -  Надяваше

се, че до сутринта ще се успокои и ще размисли.

-        Не, тръгвай веднага!

 Мариана видя в очите му, че това не е шега и се съгласи.

-        Добре, добре, само се успокой  –  примирително   каза

тя.

  Но в този момент, съвсем неочаквано и за нея самата, Веско се притисна към едното й бедро, прегърна го и каза с уверен глас:

-         И аз отивам с майка.

-        Защо?- наведе се заплашително към него Станимир.

-        Ако остана тука, ти и мене така ще ме биеш. – В този момент Веско мразеше баща си. Това дете, което след около три месеца щеше да навърши пет години, усещаше омразата на баща си към майка му и искаше да избяга от него.

-        Добре, събирай и неговите дрехи – като иска, да идва

с тебе – съгласи се той.

 Веско сякаш само това е чакал. Обърна се към Мариана и, стискайки я здраво за полата, извика уплашено:

-         Майко, бързо, докато не се е отказал.

-        Добре, детето ми – през сълзи каза Мариана.

Станимир взе Дидко на ръце, седна на леглото и зачака Мариана да се  приготви за път. – Побързай, да не изтървем влака – подкани я той.

  Бързо-бързо младата жена сложи малко свои дрехи и дрехи на Веско в една от пътните чанти, облече се , облече и детето, среса косата си и започна да се черви.

-        Хайде, хайде, какво се гласиш толкова, да не отиваш

на среща – ядосано подвикна Станимир и с Дидко на ръце, отвори вратата на апартамента. – Хайде, излизайте, да заключвам.

   Мариана бързо мина през вратата, хванала Веско за малката ръчичка.Той щеше да я придружи в това тъжно пътуване. Колко много го обичаше. Той вече беше голям – вземаше решения. Сърцето на Мариана в този момент се разцепваше на големи късове.

  Станимир не я искаше.

  Веско избра да тръгне с нея.

  Но Дидко, нейната най-малка рожба, оставаше тук. Далече от нея и от батко си… Сърцето на Мариана ридаеше , но никой не чуваше това …

 Тя седна отзад в колата, а Станимир се приготви да кара. Преди да влезе в колата обаче, погледна нагоре към прозореца на Ани. Виждаше се една женска фигура в леко осветения от светлината на коридора прозорец, сякаш съдията, издал присъдата, лично следеше за нейното изпълнение.

  Колата тръгна. Веско се притискаше в майка си, а Дидко се беше хванал за облегалката на предната седалка и се радваше, че отиват на разходка. Той все още нищо не схващаше.

 За около пет минути стигнаха до спирката на автобуса за Бургас.Имаше едно такси, което чакаше за евентуални пътници.

-        Слизайте – Станимир грабна на ръце Дидко и   отиде

до шофьора на таксито. Наведе се към него и каза – Може ли да откарате жена ми и детето до Бургас? Бър

зат за нощния влак, който е за София.

-        Няма проблем, да се качват – отговори шофьорът.

-        Хайде, влизайте в таксито  –  като  отвори  задната

врата, разпореди се Станимир. И все така стискаше в ръцете си Дидко.

  Мариана се настани до Веско, взе и чантата до себе си. А дъждът все така обилно се лееше, сякаш и небето плачеше с нея. Дидко се наведе да влезе в таксито до майка си, но Станимир рязко го дръпна нагоре. И той разбра – майка му и батко му отиват някъде, но – без него.

И се разплака – с цяло гърло, както само той умееше.

-        Мамаа, … мамааа … - хълцаше и повтаряше той.

 Но Станимир го притисна още по-силно, прасна вратата  и, като удари по тавана на таксито, извика на шофьора:

-        Тръгвай!

  Колата рязко потегли. Мариана се разплака с всички сили, обърна  се назад и се загледа през пелената на дъжда. А той обливаше стъклото и размиваше милия образ на  малката й рожба, която все повече  се отдалечаваше. А Веско…Той се обърна назад и, застанал на колене, плачеше и повтаряше:

-        Мойто Диденце…Мойто Диденце…

Шофьорът поглеждаше в огледалцето за обратно виждане. Всичко му беше ясно, но не можеше с нищо да помогне на младата жена. Затова мълчаливо си караше колата и внимаваше в пътя.

  А дъждът така и не спираше.

Книга трета, глава шеста

 Станимир все по-рядко се прибираше вечер. След работа си вземаше душ, обилно се напръскваше с дезодорант и излизаше. Мариана започваше да свиква с новия си начин на живот. Все по-често осъмваше сама. Вече разговаряха само по служба. Но тя продължаваше да се грижи за домакинството си. Хм, какво ти домакинство, та тя беше сама...Но в неделните дни обядваха у дома и тогава Мариана трябваше да готви...за двама.

 Но една събота вечер, когато пак ходиха до Каблешково на гости у вуйчо му, им дадоха месо – почти половин агне.

 -  Утре ще изпечеш задното бутче и ще поканим Ани и Янка да си хапнат – като се прибраха й каза Станимир с глас, който не търпеше възражения.

-  Добре – повдигна рамене Мариана и тръгна с наведена глава към хладилника, за да прибере месото.

- Какво, нещо май недоволничим? – заядливо се ухили той, препречи й пътя и я стисна силно над лакътя.

- А,..нняма такова нещо – заекна тя и леко изстена от болка, без да го поглежда.

- Каза ли нещо? – стисна я още по-силно той и се усмихна ехидно.

-  Ами...боли ме... – с леко плачевен глас отвърна Мариана и хвана пакета с две ръце, за да не го изпусне. Защото тогава нямаше само да стане по-лошо.Тогава щеше да стане страшно.

 - Добреее – леко отпусна хватката Станимир – радвам се, че се разбрахме. И за гарнитура ще изпържиш картофки, нали така? – продължаваше да се гаври с търпението й той.

- Така – отговори с лека въздишка Мариана, затваряйки вратата на хладилника.

-   А сега аз излизам за малко. Няма да се бавя.

-  Добре – каза с безизразен глас тя, а в същото време знаеше, че това изобщо не е вярно.Той беше лесно предсказуем, а тя беше твърде наблюдателна и скоро схвана схемата.Щом кажеше, че няма да се бави, си идваше сутринта, а кажеше ли, че ще закъснее, се връщаше след около час-два. Затова сега реагира спокойно, знаейки, че той цяла нощ ще бъде „долу”. Поне вече го знаеше къде е и не се тревожеше.

  Но Мариана допущаше една огромна грешка. Тя непрекъснато  се опитваше да му обясни колко се заблуждава. Горката наивна глупачка.Тя не знаеше, че е трудно да събудиш човек, който сънува прекрасен сън и той да ти е благодарен? И затова продължаваше и продължаваше да се опитва да спаси свойто другарче и непрекъснато се надяваше, че той ще отвори очите си и ще види измамната същност на тази жена. И при всеки опит получаваше по една синина. Защото Станимир не можеше да спори – той веднага вдигаше ръка и удряше, без да гледа – къде. А Мариана плачеше не толкова от физическата болка. Много повече я болеше от предателството и от тази безочливост, която й демонстрираше Станимир.

 Преди да си легне, Мариана намаза добре цялото бутче с масло, в което беше сложила сол и червен пипер, цепна бутчето на три-четири места, пъхна в цепнатините от  сместа, постави го в тавичка с малко подсолена вода и мазнина и го сложи във фурничката. Включи печката  на най-малката степен. Така до сутринта агнешкото бутче щеше да се изпече толкова добре, че месото щеше да остане крехко.

  Мариана нямаше проблеми с печенето на агнешкото бутче. Но сега … като знаеше с кого ще го ядат … Изобщо нямаше никакво желание за печено агнешко, ама никак. Но беше в безизходица. Не можеше да се съпротивлява на настървението , с което Станимир се бореше да се докаже пред Ани. Защото … Той не можеше да говори – веднага вдигаше ръка и … после много я болеше. Пък и посиняваше на  удареното място.

 Горката жена… Ако знаеше само колко синини щеше да има през тази година. Колко много щеше да си изпати заради новото увлечение на любимия съпруг… Но, уви, не знаеше. Затова продължаваше да стои при него, да спори с него, да се опитва да му покаже истината…

  Но за него това беше нейната истина – истината на една пренебрегната, изоставена, но много влюбена жена. И точно заради това той още повече се инатеше, не чуваше думите й и още повече я намразваше заради тях. И я биеше – с много злоба, с много ярост, сякаш искаше да я изтрие от лицето на Земята. Мариана усещаше тази ярост и ставаше тиха, внимателна, но … повтаряше все тези омразни за него думи – „ Душко, послушай ме, тази жена само те използва”.

-         Престанииии! – отново стоварваше юмрука си върху

нея, без да гледа къде ще попадне той. Искаше да я махне от живота си, но не смееше, пък и все още му беше необходима. Децата бяха малки, нямаше да може да се справи сам със задълженията си. А на всичко отгоре тази глупачка, Мариана, все още го обичаше – поне така твърдеше тя. Той не й вярваше и винаги се дразнеше, когато тя му го казваше. И това също беше повод за бой.

На всяко нейно „Обичам те” той отговаряше с „Измисляш си” и … юмрук. Ех, ако беше й повярвал, ако беше се вслушал поне малко в предупрежденията й… но – не! Той упорстваше и упорстваше. Сякаш се надяваше, че нещата ще се оправят от само себе си.

 И така, на другата вечер пристигнаха Ани и дъщеричката й. Мариана им сервира порциите, сипа и на тях двамата със Станимир и седнаха да се хранят…заедно. Той целият беше само усмивка – от едното ухо до другото. Мариана отказа да се храни, но Станимир смръщи вежди:

-         Сядай веднага на масата – и я погледна страшно.

 Мариана по принцип беше бунтарка, но отстъпи за момента. Не искаше да дава повод на Ани да тържествува. Затова седна на масата и започна да се храни. Е, колко усещаше вкуса на яденето – това бе съвсем друг въпрос. Важното е, че духовете се успокоиха и всичко приключи добре.

 Добре, добре, ама после….

-         Какви бяха тези демонстрации пред Ани ? - и  Стани

мир стовари юмрук върху рамото й. Мариана леко се наведе на една страна. Не смееше да отговори, защото ставаше още по-лошо. Това беше един от онези моменти, когато мъжът й изпадаше в особено състояние – питаше и не искаше отговор. То … в такива моменти и да мълчеше, и да отговаряше на въпросите, Мариана ядеше бой. А не можеше да се махне – започнеха ли тези „изпълнения” на Станимир, тя нищо друго не можеше да направи, освен да се стегне и … да понася ударите. И , малко по малко, тя  свикна с физическата болка. Откакто заживя с този човек, тази болка неотлъчно я придружаваше. Хм, дните без тази болка се брояха на пръсти…и бяха като дар от Бога.

  Мариана знаеше, че боят е аргумент само на слабаците. Тя не можеше да се бие, но можеше само с думи да накара човек да се почувства неудобно и да се засрами от себе си. За съжаление, това беше привилегия на интелигентните хора, а както изглеждаше, манталитетът на Станимир не включваше тази екстра. Той сякаш беше лишен от интелект. И точно това най-много ужасяваше Мариана. Тя имаше чувството, че се бори със стената отсреща…С тънкото си женско чувство тя усещаше, че няма да се разбере с този човек. И се блъскаше в мислите си като муха, хваната в мрежата на паяк, който се кани да я изяде. Знаеше, че трябва да намери изход, но – как ? Тя искаше да запази семейството си. Децата й имаха нужда от баща. Затова, с цената на много болка – и физическа, и сърдечна – тя се бореше за семейството си.

 След няколко дни Станимир се прибра и още от вратата извика:

-        Заминаваш при вашите.

-        Защо?! – изненада се Мариана.

-        Ани не е спокойна – все си мисли, че ще дойдеш да ни

притесняваш някоя вечер.

-        Няма такова нещо  –  опита да се  усмихне  Мариана,

но на лицето й се изписа нещо като смущение – толкова беше възмутена от наглостта на онази жена. Тя не само се бъркаше в семейните им отношения, ами сега й пречеше и да работи…

-        Тя е убедена,  че ти си звънила онази нощ,    когато се

прибрахме от път – а по тона му личеше, че и той мисли така.

  -  Не, много грешиш. Казах ти,  че адашът ти е  звънил,

той лично ми го заяви, толкова много ти е бил ядосан – и Мариана усети, как кръвта нахлува в главата й. Вече не беше възмутена, сега вече беше вбесена. Тази жена въртеше мъжа й на малкото си пръстче. – Никога не бих  дошла да звъня на вратата й, особено като знам че си при нея, никога. Това е под достойнството ми! – твърдо заяви тя.

-        Не ме интересува, заминаваш.

-        Ами работата?

-        Аз ще ти пусна молба за отпуск, не се тревожи  -  са

моуверено и нахъсано отвърна Станимир и продължи – Аз отивам на свинарника, ти си приготви багажа и като се върна, ще те откарам до Бургас да хванеш нощния влак. Няма да се бавя – и излезе.

  Мариана запали цигара, огледа кухнята с блуждаещ поглед и се разплака – от мъка, от безсилен гняв, от страдание, че нейният съпруг беше толкова заслепен…Това беше единственото, което в този момент усещаше. Но душата й така беше се закалила, че много бързо й мина – просто изключи всичко, което я нараняваше и в главата й сега имаше само една мисъл – за децата. Тази мисъл беше разковничето, което винаги я изправяше на крака, колкото и тежка да беше ситуацията. Мариана погледна часовника си и започна да си стяга пътната чанта. Не знаеше колко багаж да вземе, защото не знаеше колко дни ще остане. Но… все пак беше лято, не й трябваха много дрехи. Взе си тоалетните принадлежности, козметиката, сложи в чантата и един чифт сандали, за да не ходи с едни и същи всеки ден. През годините на следването беше си стягала толкова пъти пътната чанта, че имаше опит и бързо се справи с тази задача. Единственото трудно този път беше, че не знаеше за колко дни да се приготви… И … какво щеше да каже на децата.

 Станимир наистина не се забави много. Прибра се към осем и половина, взе един душ, преоблече се и тръгнаха.

-         Хайде, качвай се зад волана, ще караш до Бургас. Аз

ще върна после колата – някак спокоен каза Станимир и поглеждайки към прозореца на Ани, заобиколи отзад и се качи отдясно.

 Мариана беше като мъртва – безчувствена, студена. Не й се говореше, пък и нямаше за какво да говори с него в момента. Просто нямаше смисъл. Караше си колата, гледайки само напред и си мълчеше.

 Скоро пристигнаха на гарата. Мариана паркира и слезе. Отиде до касата да си купи билет, а Станимир държеше чантата и я чакаше отстрани, поглеждайки към нея отвреме-навреме.

 Все така мълчаливо излязоха на пероните, откриха кой е влакът за София и отидоха напред, към началото му, където беше вагонът за майки с деца. Мариана предпочиташе да седне в него – там не пущаха мъже и беше много спокойно.  

-        Е, хайде, връщай се – Мариана дръпна чантата от ръ

ката му.

-        Не, не, ще ти помогна да се настаниш  –  отблъсна я 

той, дръпвайки чантата зад гърба си и се качи във влака.

 Мариана се поколеба, но последва примера му – качи се и тръгна по коридора да си търси място. Имаше доста пътници, защото някои от курортистите си заминаваха. Но все пак тя намери празно купе, седна до прозореца, а Станимир качи чантата й на багажника.

-        Има време до тръгването на влака, ако искаш да    из

пушим по една цигара – малко колебливо предложи той. Мариана се досети, че Станимир искаше да се увери, че тя наистина заминава и вътрешно се усмихна. Тя за сетен път се увери, че наистина в нейно лице Ани и Станимир виждаха някаква заплаха. „Глупаци” помисли си тя и й стана едновременно и смешно, и тъжно.

-        Хайде да слезем долу, тук не се пуши – надигна се от

мястото си тя. Станимир слезе след нея от влака, останаха до вратата и си запалиха по цигара.

-        Е, поздрави децата – след няколко  минути каза   Ста

нимир – качвай се да не вземе да тръгне влака без тебе - и направи опит да се усмихне.

 Мариана изгаси фаса си, качи се и застана на прозореца пред вратата на купето си, гледайки към Станимир. А той се разхождаше напред – назад нетърпеливо, сложил ръце в джобовете на панталона си, гледайки към земята.

По едно време кондукторите започнаха да подвикват:  

„Хайде, пътниците да се качват, а изпращачите да слизат”. Станимир погледна към Мариана, помаха й с ръка и бавно тръгна към опашката на  влака. Влакът  потегли. Той се спря и се обърна.

  Мариана все така стоеше на прозореца и гледаше към него. Вече можеше да позволи на сълзите да потекат – той нямаше да ги види. А той гледаше към нея с такава физиономия, като че ли беше осиротяло дете. На Мариана й домъчня още повече. Тя влезе в купето, затръшна вратата му и седна на мястото си, а сълзите й течаха като пороен дъжд. Младата жена едва се удържаше да не хълца, за да не я чуват от съседните купета. Беше доволна, че все още никой не беше седнал при нея.

 След малко чу кондуктора, който проверяваше билетите на пътниците и опита да се успокои. Приготви си билета и се загледа през прозореца. След проверката се настани удобно, скръсти ръце и затвори очи. Но не спеше – просто искаше да се изолира от околната среда и да мисли само за едно – как отива при децата си, а мъжът й остава сам с онази жена. Мариана беше излишна сега, тя усещаше това. Но знаеше, че рано или късно той щеше да се осъзнае. Важното беше тя да издържи дотогава. И тя се стягаше за голямото чакане.

  Колелата на влака потракваха монотонно и Мариана малко по малко се успокои. Гледаше тъпо и безизразно през прозореца, а мислите й бягаха ту напред, към далечния й роден град, където бяха най-близките й същества, ту назад, към онова объркано ново състояние на живота й. Какво щеше да стане? Как щеше да продължи да живее? Тези въпроси не й даваха спокойствие.

 А влакът продължаваше да я люлее приятно и сякаш затова мислите й се въртяха в кръг. Добре, че все още никой не влизаше в купето. В момента Мариана не беше добра компания. Не й се говореше…

 В Стара Загора тя слезе и отиде в чакалнята  на гарата, защото имаше доста време докато дойде нейният влак , който щеше да я заведе у дома. Седна на една от пейките, сложи пътната  чанта до себе си, облегна лакът върху нея, прегърна дамската си чанта, отпусна глава на стената и се унесе. Но не смееше да заспи дълбоко, за да не изпусне връзката. Отвреме – навреме поглеждаше часовника на ръката си.

 След един час най-после пристигна влакът от Русе за Момчилград. Мариана си избра празно купе пак във вагона за майки с деца, настани се удобно на едната от седалките, протегна краката си и като подпря глава с едната си ръка,  заспа. Беше спокойна, защото знаеше, че скоро ще мине проверката на билетите, така че нямаше опасност да пропусне своята гара.

 Така спа до Димитровград. Навън вече се разсъмваше. Тя се раздвижи, стана, разходи се из купето, отвори прозореца и вдиша с пълни гърди свежия, утринен въздух на своя роден край. Но не се почувства щастлива. Тя  не се радваше на тази принудителна почивка и посещението при родителите си. Дори напротив – знаеше какво я очаква у тях – майка й щеше да плаче, а баща й…ох, баща й… Щеше да кръстосва из двора, да пали цигара след цигара и мълчаливо да я поглежда. Такъв си беше той. Не говореше. Но как гледаше….Зелените му очи със смъкнатите над тях клепачи я пронизваха с мълчаливите си въпроси. Мариана отиваше към своята Голгота. Добре, че успя да си поплаче по време на пътуването, защото пред децата трябваше да се държи мъжки. Не искаше да товари малките им главици със своята дилема.

 Влакът наближаваше гарата. Мариана се изправи до вратата на вагона, остави пътния сак на пода и се загледа в сградите, покрай които минаваха. След малко спирачките изсвириха, влакът намали ход и спря. Мариана видя дребната фигурка на баща си, който пушеше на перона и я чакаше. Пое си дълбоко въздух , отвори вратата и слезе по стълбичката. Беше като водолаз, който се гмуркаше надълбоко, без да знае  за колко време ще му трябва въздухът и… дали ще му стигне…Но тя беше боец – от малка се научи да не се плаши от трудностите. Напротив, тя обичаше битките. А сега предстояха много битки. В момента Мариана тъкмо отиваше към една от тях – с майка й, с роднините, които обичаха да я съветват и да ровят в душата й.

-        Добро утро, татко!

-        Добро утро, дъще  –  преглътна  баща  й  въздишката

си.И като я погледна от упор в очите, пое чантата от ръката й.  -  Хайде да вървим.

 Къщата им се намираше в квартала близо до гарата и не ползваха градски транспорт. И без това след една спирка трябваше да слязат и пак да вървят пеш. А Мариана искаше да се разходи и нямаше нищо против.

  Баща й вървеше мълчаливо и пак пушеше. Мариана знаеше, че той го прави само, когато е много притеснен.

 Така вървяха до тях. Майка й беше станала, а децата все още спяха. Затова отидоха в другата стая.

-        Марианче, какво стана, майка? – и баба Дидка   запла

ка.

-        Майко, моля те, не ми се говори сега…

-        Добре, добре, момичето ми. После ще говорим. Ти   се

освежи, иди до тоалетната, почини си. И децата ще станат след малко, ще закусим – майка й не спираше да говори, а сълзите й течаха неспирно.

 Мариана беше много особен тип човек. В присъствието на плачещата си майка тя оставаше спокойна и започваше да  я  успокоява . И сега пак направи същото.

-        Майко, моля те, стига си плакала. Твоят живот е  на

ред, аз съм тази, която трябва да плаче. А виж ме – и тя разпери ръце – да имам вид на страдаща? Хайде, престани, не се разстройвай. Ще помислим, ще поговорим. Пък знае ли се, може всичко да е временно, да му мине.

-        Ах, този идиот, как можа?  –    започна да се   ядосва

майка й.

-        Недей, моля те – Мариана прегърна майка си и я пога

ли по гърба – децата ще станат всеки момент, не искам да ни виждат разплакани.И не говори така пред тях, чу ли ?

 Майка й видя, че тя едва се сдържаше да не заплаче и избърса сълзите си.

-        Добре, добре, няма да плача пред децата. Миличките

на баба – изхлипа тя.

  В този момент от другата стая се чуха тихи гласчета и Мариана леко се показа от вратата, закачливо усмихната и с леко повдигнати вежди. Веско скочи пръв от дивана с радостен вик:

-        Майка! Дидо , майка е тука! – и се хвърли в прегръдки

те й.

  Дидко потърка очички, протегна се към Мариана , а тя пусна Веско, наведе се и прегърна малкия поспаланко. Не можеше да се нарадва на децата си. Дидко стана от мястото си и седна в Мариана, а Веско, като по-голям, седна отстрани и притисна телцето си в нея. В този момент душата й летеше към облаците от щастие. Държеше в обятията си своето най-голямо съкровище – децата си – и нищо друго нямаше значение за нея. Впрочем имаше – тя напълно осъзна и още по-твърдо реши да се бори за щастието на децата си.Наистина се надяваше, че безразсъдният им баща щеше да се осъзнае.

 А в това време той се събуждаше в прегръдките на Ани, но не бързаше да отвори очи. Лежеше и мислеше. „ Дали не сгреших като махнах  Мариана от тук? Как ще обясня отсъствието й?” Но реши, че все пак ще измисли нещо. Обърна се към своята любима, погледна я и я целуна, а тя го гледаше с широко отворените си синьо-зелени очи с дълги, гъсти и извити мигли и сякаш четеше мислите му.

-        Какво има, защо си притеснен?

Станимир не знаеше, че тя отдавна беше будна и го наблюдаваше.Видя мимиките на лицето му, които той неволно правеше, мислейки за Мариана, и разбра, че е буден и разтревожен.

-         А, няма нищо – опита се да отбие въпроса й той – за

какво да се тревожа….Мариана я няма, сами сме…сега вече си спокойна, надявам се…

 Отметна завивката и стана. А Ани се облегна на лакът и се загледа в силното му мъжко тяло, което през нощта я обладаваше бурно и страстно. Протегна ръка към него и с гальовен глас му прошепна:

-        Така ли ще тръгнеш, без да сме се погушкали ? – и тя

направи онази съблазнителна усмивчица, на която той трудно устояваше. Но сега не можа да постигне своето.

-         Недей, остави ме – изненадващо отблъсна поканата

й Станимир – нямам настроение.

-        За нея мислиш, нали ? – отметна с рязко движение за

вивката си тя, изправи се и със злобно присвити очи и стиснати устни процеди през зъби -  Защо трябваше тогава да я гониш при техните?!Да беше си стояла тука.

-         Ами нали  ти  така искаше  –  леко  повиши  тона  си

той. – Пак ли не си доволна?

-        Ох, не знам – седна обратно на леглото Ани  и  отпус

на ръце в скута си. – Дали не сгрешихме – и замислено се загледа в пода. Но след няколко секунди вдигна глава и отново зае своята тържествуваща поза. – Ще видим, нека мине малко време, ще видим… - и се усмихна доволно.

-         Аз се качвам горе, да се оправя и тръгвам.

-        Добре. Кога ще те видя?

-        Ами ако искаш ела до магазина по някое време, а  пос

ле – ще се видим довечера.

-        Добре, аз съм на работа следобяд, ще мина след  мал

ко да те видя. Или – не, да не се показвам, а?

-        Както решиш, твоя работа – наведе се към нея  Ста

нимир, целуна я леко по устните и тръгна към вратата. – Ела да заключиш след мене – извика през рамо и излезе.

  Решителността му се беше изпарила. Когато беше тук, Мариана му пречеше. Но сега беше още по-лошо. Сега му липсваше. Сега нямаше пред кого да се перчи, кого да дразни. Станимир сякаш изпадна в пълна безтегловност. Защото той беше човек, който обичаше да прави театър и имаше нужда от публика. А сега публиката му я нямаше и не му беше интересно да играе.

 Жалко, че Мариана не разбра това. Тогава много бързо щеше да се приключи с всичко. Щеше да го остави сам и той щеше да престане с тези игри. Да но, нали в това е смисълът на живота – да се учим, непрекъснато да се учим от грешките си. И да се опознаваме – партньора ни и себе си. Защото до сега Мариана не знаеше колко е силна душата й. Колко удари можеше да понесе и да остане здрава.Но покрай лудориите на Станимир тя не само се опозна  - тя стана още по-твърда като характер. Като орлица се бореше за децата си. А нейните рани...те бяха без значение. Но тя знаеше колко много Станимир обича децата и сега това му причиняваше голяма болка.И го съжаляваше, че е далече от тях, че е сам… А  не трябваше. Не трябваше да го съжалява. Точно това щеше да го накара да се замисли, да се осъзнае и да поправи грешката си.Трябваше просто да го остави за известно време сам – без нея и без децата.Тогава той щеше да оцени какво е имал и какво е загубил.

 Но тъй като в живота ситуациите не винаги се повтарят, така и сега -  на Мариана за първи път й се случваше такова нещо и тя не беше готова за такава игра. Просто не знаеше правилата й. И затова допускаше грешки. Една от големите й грешки беше тази – че се улови за Станимир като удавник за сламка. Сякаш без него животът й щеше да се свърши. А така тя без да иска го подбутваше към още по-арогантно поведение. Той като че ли се смяташе длъжен да афишира извънбрачната си връзка, защото знаеше колко много тя го обича и ще я боли от това.

  Мариана знаеше всички физични закони, беше доста добра ученичка някога. Но в живота … оказа се доста неука. Знаеше, че човек бяга от сянката си. Просто – един от физическите закони… И въпреки това тя се превърна в сянка на Станимир. На него тази игра му хареса и … той просто започна да бяга от Мариана.

  Хм, той беше доста суетен мъж и това беше като балсам за неговото его. Две жени се биеха за любовта му. Той така виждаше нещата. Но имаше и друго, което досега Мариана не беше приела за истина.

 Станимир не я обичаше. Никога не я е обичал. Оженил се е за нея ей така, по сметка. Но…много беше късно за поправка на грешката. Защото тя не беше една – грешките бяха две и се казваха  Веско и Дидко – нейните сладки рожби. Другото нямаше значение. През призмата на времето всички грешки се пречупваха и Мариана виждаше като в калейдоскоп само тях – двете деца от този несполучлив семеен съюз.

  А те бяха толкова забавни. Денят с тях минаваше неусетно. По цял ден играеше с тях, отвреме-навреме сядаше на беседката и палеше цигара или си оправяше маникюра. Но винаги беше край тях – много се страхуваше за Дидко и все го пазеше. А той беше палав за двама.

 Седмицата се изниза неусетно. Един ден телефонът звънна и откъм къщата се чу гласът на майка й:

-         Марианче, Станимир те търси.

 Тя подскочи като ужилена, а сърцето й се разтуптя силно.

-         Ало – произнесе с колкото може по-спокоен глас.    

 И  чу отсреща плътния му глас:

-         Ало, Мариана ? Станимир се обажда.

-         Да, разбрах. Какво има ?

-         Ами аз ти пуснах молба  за  отпуск,  ама  ти    дават

само една седмица. В понеделник трябва да си на работа.

-        Добре де, защо ми се обаждаш чак днес ?  Събота   е,

утре сутринта рано трябва да хвана влака, за да се прибера до обяд и да се приготвям за понеделник – недоволно му отвърна тя.Но беше безсмислено.Това си беше негов патент – винаги да я поставя пред свършен факт. Тя само трябваше да изпълнява.

-        Нищо де, какво толкова.

-        Ами…добре. Ще си дойда – неохотно се съгласи Мари

ана.Не знаеше, че пак са разигравали съдбата й на лотария.

  Защото, три-четири дни след нейното заминаване, Ани пак е станала неспокойна.

-        Какво има  сега ? – попита я една вечер Станимир.

-        Ох, неудобно ми е от хората – гледат ме особено,  до

чувам разни приказки…

-        Какви приказки ?

-         Ами, че бил си я изгонил заради мене, че  сте се разде

лили… Моля те, повикай си я обратно, не издържам – и пак направи измъчена физиономия. А Станимир толкова беше хлътнал по нея, че изпълняваше всичките й капризи. И… повика обратно Мариана.

 А тя се разкъсваше на две. Сърцето й беше тук, при нейните сладки, малки гълъбчета. Но и там беше нужна – нали трябваше да ходи на работа, да помага на Станимир. Защото тя си въобразяваше, че той има голяма нужда от нея. Откъде можеше да знае, че Станимир беше гласувал доверие на Ани и й беше дал да кара „Москвич”- а ?! Но, както е казано, няма нищо скрито-покрито. Още като се върна и една услужлива съседка й каза, че е видяла колата им паркирана близо до Морската градина в Бургас, а Станимир се разхождал из градината под ръка с някаква червенокоска. Беше по времето на Бургаската Флора – нещо любимо за Мариана. Много я заболя, че в този момент тя е била на двеста и петдесет километра от тук. Но не се издаде, само отвърна небрежно:

-         Ами! Припознала си се!

 Но отвътре душата й плачеше и се извиваше от болка. Добре, че в момента нямаше хора в магазина.Но, тъй като  Мариана беше горда и не искаше да се издава колко много страда, реши да престане със сълзите. Така или иначе това нищо не променя, само дава повод на противника й да тържествува… Но никак не й беше лесно да  спазва това решение. Затова измисли една хитринка.

  Сутрин се гримираше силно, слагаше си очна линия, сенки, спирала на миглите. И, за да не си разцапа грима, стискаше зъби и … не плачеше. Каква воля имаше тая жена… Станимир се учудваше непрекъснато. И много често с ядосан тон се обръщаше към нея:

-         Какъв човек си ти бе, какъв е този твой инат ?!  –  и

сбръчкваше недоволно устните си.

  Мариана му отговаряше наум „ Няма да ти се дам!” и се усмихваше невинно. Това беше нейното оръжие.

  А това го вбесяваше още повече.И… ако се случеха насаме, той не пропускаше да я удари. Но не знаеше, че Мариана беше бронирала душата си. А тялото… Е, тялото понасяше наказанията, за да се кали душата. И тя се закали. Много.

  Но трябваше да мине още доста време и да се изтърпи още много и различен тормоз.