Книга Трета, Глава Седма

  Нещата продължаваха да са все същите. Станимир продължаваше да парадира с връзката си, а Мариана …тя се срамуваше и заради двамата. Беше й обидно не само като жена. Беше й обидно просто като човек, жертвал бъдещето си заради някаква любов, която се оказва съвсем, ама съвсем илюзорна. И то…самоизмама. А това много боли.

 Как го е виждала в розово този мрачен човек, излязъл от преизподнята ?!...

 Но трябваше да се появи „Изкушението”в образа на Ани и истинската същност на Станимир лъсна в целия си блясък. Очите на Мариана прогледнаха.И тя видя действителността.

Но…нямаше накъде.Сякаш пътят, по който досега вървяха  с него, хванати за ръце, се срути, пропадна и се раздели на две.От едната страна беше Станимир заедно с Ани, а от другата, заобиколена с пропасти, стоеше Мариана  - сама. Беше като в страшен кошмар. Искаше да се събуди…Но как? Та това беше наяве! А човек не може да избяга никъде от истината.

  И все пак Мариана трябваше да се мобилизира.Заради децата си.Те бяха невинни.И не трябваше да страдат.

 Минаха две-три седмици и една вечер Станимир се разпореди:

-        Изпери ми бялото джинсово сако, че се  е  позамърси

ло. Пусни го в пералнята.

-        Ами ако тя го разкъса? – притесни се Мариана.

-        Не вярвам – слабичка е  –  доста  самоуверено    отго

вори както винаги той и започна да се облича за излизане.

 Мариана беше престанала да задава въпроси като „защо”, „кога”, „как”, „с кого”, „къде” и цареше тишина и спокойствие. Измърмори едно – Добре! – и всичко продължи по ноти.

 Станимир се облече, напръска се обилно с мъжкия си дезодорант със силна, табакова миризма, каза само:

-         Айде, чао! – и излезе.

Мариана  вкара в банята малката пералничка „ДИАНА”, подарък от майка й, напълни я с вода, сипа прах за пране и пусна сакото на Станимир да се върти в нея.През това време изпуши една цигара на терасата, гледайки надалеч  към Военния санаториум. Морето беше спокойно, водата синееше приятно.

 Отиде да изкара сакото от пералнята и…ужас. Хастарът се беше отпрал на няколко места. Мариана знаеше какво я очаква.Скандал, шиене – трябваше да го направи като ново. Въпреки това тя го изплакна – пералнята вършеше и тази дейност – и го сложи навън да се суши, окачено на закачалка за дрехи. Отцеждайки се, тя се надяваше сакото да се поизглади и да няма гънки. Но въпреки това  беше доста намачкано.

 На следващия ден сакото изсъхна и вечерта Мариана го изглади. И много се учуди, че Станимир прие спокойно факта за разкъсания хастар.Само се усмихна и каза:

-        Нищо, ти ще го зашиеш – и  я  погледна  с леко повдиг

нати вежди.

-        Дали ще мога?!

-        Ще можеш, ще можеш, сигурен съм – завъртя глава

Станимир, а Мариана се почувства поласкана от доверието, което й гласуваше.

-        Ама май трябваше първо да го ушия,  а след това  да

го гладя… - колебливо промърмори тя.

-        Няма време, утре ще го вземеш в магазина и ще го оп

равиш, защото следобед ще ходим с Андреев от КАТ да гледа малки прасенца в един свинарник – искал да си купи прасе за Коледа.

  Мариана се съгласи с това.

  Но когато Станимир излезе, тя се замисли и си спомни, че Ани беше споделила с нея – те нали бяха „приятелки” и си говореха – че имала дадени в Бургас гипсови орнаменти за тавана и трябва да си ги прибере, а нямала транспорт. Освен това се оплака, че бойлерът й се е развалил и чака брат си, за да й го занесе на ремонт.

  Мариана имаше дедуктивна мисъл. От отделни моменти тя можеше да сглоби цялостната картина и да разбере ситуацията. Но Станимир я подценяваше много…И това му беше грешката.

  Той изобщо не се пазеше. А Мариана беше престанала да чете любовни романи и да гледа сълзливи любовни филмчета. Увличаше се по криминалистиката.И това я правеше още по-наблюдателна и разсъдлива.Затова сега въпреки изпълнителния и послушен вид, който имаше външно, тя беше нащрек и готова за нападение.Защото подушваше, че има нещо нередно в цялата тая работа. Че кой е луд да ходи в свинарник с бяло сако ?! Но с никого не сподели съмненията си.

  На следващия ден най-спокойно взе сакото в магазина  и, докато Станимир се занимаваше с клиентите, тя седеше на дивана в малката стаичка и шиеше. До обяд сакото беше готово.

-        Браво, чудесно е станало – огледа го Станимир и се

усмихна. Личеше си, че много е доволен. - Хайде да обядваме и да ходим на свинарника.

  Двамата отидоха до ресторанта, в който се хранеха, наобядваха се добре и отпрашиха към свинарника си. Сакото висеше на една закачалка на задното стъкло.

  Станимир напълни вода на животинките и се обърна към Мариана.

-        Жена, ние с тебе отдавна не сме правили любов.  Хай

де да сефтосаме колата, че знае ли се, може да ми излезе късмета – и се ухили самодоволно.

   Мариана беше се затъжила за ласките му и се съгласи.

Минаха на задната седалка, съблякоха се и се отдадоха на любовната игра. Станимир жадно засмукваше стегнатите й гърди, които отдавна му липсваха, а твърдият му пенис, който също беше се затъжил за нея, бързо  се облекчи  и всичко приключи. Направиха го някак крадешком. Мариана не се въздържа и, когато потеглиха обратно към Поморие, тя се засмя:

-        Каква стана тя? Ани ти е като съпруга – всяка вечер

сте заедно и си длъжен да правиш секс с нея, а с мен се виждаш тайно – не можа да сдържи смеха си тя.

-        Наистина – леко зачуден и с усмивка, отговори той.-

И се обърна усмихнат към прозореца, а вътре в себе си се ядоса „Мама й мръсна, пак ме заби”.Но като знаеше какъв хубав следобед го очаква, не желаеше да си разваля настроението.

-        Сега като стигнем до блока, ти ще останеш на  спир

ката да чакаш автобуса, а аз ще се кача до горе да взема един душ и ще отида до МВР за Андреев.

-        Добре – отговори Мариана. И като стигнаха до  спир

ката пред блока, тя слезе, а Станимир седна зад волана и подкара колата към комплекса.Трябваше само да заобиколи блока и да спре пред входа от другата му страна.

  Мариана гледаше след него и си мислеше: „ Има още половин час до автобуса. Имаме време за едно бързо…Ще се окъпем заедно…” размечта се тя, пресече булеварда и с бърза крачка тръгна по тротоара към блока им. Но трябваше да завие и…това, което видя, я накара да полудее.

 Станимир заключваше колата и гледаше усмихнат нагоре, към прозореца на Ани. Той не можа да види жена си, заслепен от мисълта за откраднатия миг щастие. Само две крачки го деляха от входа на блока, той хлътна бързо в него и изчезна по стълбите към втория етаж.

 А Мариана, с лудо туптящо сърце, засили крачка и … всичко стана много бързо, по-бързо, отколкото може да се разкаже.

 С рязко движение тя отвори входната врата, отиде до стълбището и погледна нагоре.През процепа, който се образуваше от завоите му, тя видя горният ъгъл на входа на апартамента на Ани. Вратата беше отворена, а гласът на Ани казваше „ Ами … влез”.

 Това беше достатъчно. Всичко й стана ясно. Не се усети как се изкачи до втория етаж, прескачайки по едно стъпало.С дясната ръка натисна звънеца, а с лявата – дръжката на вратата, която най-неочаквано се отвори.

 Ани ахна от учудване, защото в момента се канеше да заключва. А Станимир беше в дъното на коридора и веднага се скри зад Г- образната му чупка. Но беше късно – Мариана го видя. А освен него видя и бойлера, който лежеше на пода на коридора.

 Кръвта нахлу в главата й. Без да обръща внимание на Ани,тя се развика, гледайки Станимир, който бавно се показа иззад ъгъла.

-        Тука ли ще си вземаш душ, а , тука ли? – и сочеше бой

лера. – Лъжец!...Не ви е срам – извика с всичката ярост, на която беше способна, обърна се рязко, прасна вратата и хукна по стълбите. Запали колата, направи бързо маневрата назад и с пълна газ отпраши по задната улица покрай калниците към магазина.Пристигна много преди времето за отваряне. Имаше повече от четиридесет минути. Роса я видя и й се обади:

-        Миме, ще можем ли да отидем до газстанцията, да

си заредя газовата бутилка за печката?

-         Да, Росе, имаме време – но все още не беше се успоко

ила.Запали цигара и започна да дърпа  така стръвнишки, като че искаше да я глътне цялата.

-         Ей сега идвам – каза Роса. Мариана остави слушалка

та и се опита да се успокои.Избра номера на Ани и , когато чу гласа й, извика – Кажи на Станимир да си вземе колата от магазина.

-        Той не е тука …  – измънка Ани.

-        Така ли? – имитирайки я, извика Мариана – Виж  как

во, кучко, няма да ти дам мъжа си!

-        Ама аз не го искам, аз си имам мъж – с лигав глас  ка

за Ани.

-         Ами тогава остави моя на мира!

-        Ааа, че аз не го викам, той сам идва – още по-нахално

отговори натрапницата.

-        Чуй добре!  Ако трябва ще остана без нито едно  пер

це, но ще хвърчи перушина, така да знаеш – викаше разярената Мариана. Ядът й се усилваше от факта, че всичко това го казваше на една телефонна слушалка. Тя я погледна и я прасна върху телефона.

  В този момент вратата на магазина се отвори и се появи Станимир. Беше ядосан, но някак примирен. Сякаш се чувстваше виновен. С бавни стъпки дойде до нея.

-        Защо направи всичко това? – тихо попита той.

-        А ти защо ме лъжеш, че ще ходиш  да  гледаш  малки

прасенца? – отговори му с въпрос Мариана и го гледаше с увереност в правотата си. – Защо не ми каза истината?... Ами  аз знаех, че Ани ще ходи до Бургас за гипсовите си отливки… За толкова тъпа ли ме мислиш? – с този въпрос тя сякаш го удряше по лицето. Той седна на дивана, сви се леко и с примирителен  тон каза:

-        Амми…не исках да те ядосвам…- и кръстоса крака.

-        Е, сега точно това направи – ядоса ме.

 Мариана се разхождаше напред-назад, запали нова цигара и се опита да се успокои.

-        Колата ми трябва, обещах на Роса да отидем за газ.

-        Добре, то и без това няма да ходим в Бургас.  –   Ста

нимир също запали цигара и се опита да успокои обстановката. – Виж сега! Ани има нужда от помощ. Колата на брат й била нещо развалена, та затова ме помоли аз да я закарам до Бургас. Ама…ще го направим друг ден.

-         Е, съжалявам. А ти се научи  да  ми  казваш   истина

та, за да не се случват такива неща. Знаеш, че мразя да ме лъжат! – и като издуха настрана дима,  погледна го в очите Мариана и сякаш го закова. Той я познаваше добре, знаеше колко е точна и затова го беше яд на нея. Искаше да я пречупи. Но, така става, когато два силни характера се сблъскат. Тя беше умна жена, но не умееше да хитрува. А колко по-лесно щеше да бъде, ако се правеше на глупава … Да, но и това не беше решение. Станимир много добре знаеше с какъв човек си има работа и затова толкова целенасочено се опитваше да я пречупи, да я покори, за да се издигне в очите си. Той  усещаше, че тя е по-силна от него. Защото правеше жертвите, които той искаше от нея, макар и с болка в сърцето. Той знаеше, че тя има право да го мрази, а в същото време му казваше, че го обича. Това съвсем го объркваше. Не можеше да я разбере и затова я тормозеше. Не знаеше друг начин за наказание.

  Станимир загуби днешната битка, но…все още борбата между него и Мариана продължаваше.Никак не му беше лесно – искаше да се освободи от надмощието на тази силна по дух жена, за да се насити на сексуалното удоволствие, която му даряваше другата.

 Горкият той! Ако можеше да се погледне отстрани, щеше да разбере, че Ани го използваше  само като добро жиголо. Защото тя беше най-обикновена нимфоманка. Но умело прикриваше това и се преструваше на добра самарянка.И ден след ден Станимир се омотаваше в мрежите й. Беше обърнал гръб на цялата си фамилия и живееше единствено според прищевките на тази капризна жена.

  Днес Станимир получи голям урок от Мариана. И само ако се беше замислил за малко, щеше да реши проблема веднъж завинаги.Но явно не можеше да види подтекста между отделните действия на жена си.И грешката продължаваше да се задълбочава.

  А Мариана беше все така решена да запази семейството си цяло.

  Лятото започна. Отвсякъде идваха курортисти и градът се напълни с много хора.

  Решиха да приберат децата, за да могат да се порадват на слънчевите дни. Отидоха с колата до Н. и се върнаха с тях – ентусиазирани, радостни.

-         Ей, Дидо, ще ходим на плаж – радваше се Веско.

Дидко само гледаше учудено и нищо не разбираше. Това беше нещо ново за него.

  Мариана взе отпуск, за да е с децата. Сутрин, след като ги нахранеше, вземаше плодове и вода за пиене, обличаше си банския и една плажна рокля,слагаше на децата по едно памучно панталонче и потниче, те си слагаха спасителните пояси и тримата тръгваха към плажа, който беше близо до тях.Сядаха досами водната ивица, да е по-удобно за децата да си загребват с кофичките вода от морето.

  Децата си играеха с пясъка, а Мариана се намазваше с плажно масло и се печеше, без да ги изпуска от погледа си нито за миг.

  В неделя на плажа заедно с Мариана и децата дойде и Станимир.

-         Я да видим моите момчета как ще се научат да   плу

ват – и като хвана децата за ръчички, влезе във водата, съвсем накрая.

 Веско се спря, потопи леко връхчето на десния си палец и се уплаши:

-         А, неее, аз се връщам – пусна баща си и хукна към Ма

риана.

-         Няма страшно бе, майче  –  засмя се тя,   изправи се,

хвана го за ръка и тръгна към водата.Влезе в нея и дръпна Веско – Хайде и ти, виж, няма нищо страшно.

-        Не, не, няма – продължи да се страхува той.

-        Виж какво прави Дидко  –  посочи  Мариана към  Ста

нимир, който беше си протегнал ръцете напред, а Дидко беше легнал върху тях и мърдаше с малките си крачета и ръчички, учейки се да плува. И се смееше щастливо. – Хайде и ти като него.

 Но Веско стоеше до водата, клатеше глава отрицателно  и не смееше да потопи крака в нея.

-        Душко, какво ще го правим? –  смеейки се,  извика към

Станимир тя.

-         Хайде бе, татенце  –  щастливо усмихнат,  погледна

той към Веско.И в този момент сърцето му наистина преливаше от щастие.Мариана много се надяваше, че тези мигове ще го върнат при тях. Но магията свършваше още щом минеха край входната врата на Ани.

  Лека – полека Веско преодоля страха си от водата  и  за почна да цапка на плиткото като малко костенурче,   кое то току-що се е излюпило и бърза да влезе във водата,  за да избяга от парещите лъчи на Слънцето и от  враговете си.

  И се научи да плува! Сам !

 Ех, колко се гордееше с това…

-         Дидо, аз вече мога да плувам – не пропускаше да  под

разни малкото си братче той.

-        И аз искам – разплакваше се малкия и поглеждаше  

към Мариана с надежда в  очите.

  Той не можеше да разбере защо не му позволяват да влиза във водата . Тя беше толкова мека и докосваше кожата му толкова нежно…

-        Не може, моето дете, ти не трябва да влизаш във во

дата  –  с  голямо съжаление отговори Мариана.  –  Чичо

Доктор не разрешава.

-         Ама защо? – проплака Дидко.

-        Заради третата сливица. Ще стоим с теб на пясъка

и ще печем нослето.  Ще му слагаме капчици,  за  да  изсу шим сливичката. Чак  тогава ще можеш да  влизаш  във водата.  Пък си и малък още  –  не можеш да се бориш с вълните – засмя се Мариана и започна да закача Дидко с

леки пощипвания, внимавайки да не му причини синини. След тази игра той се успокои и спря да плаче.

-          А ти спри да дразниш брат си – скара се нежно тя

на  Веско – Знаеш, че е болен и трябва много да го пазим.

Нали го обичаш? – леко повдигайки брадичката му, го пог

ледна в очите тя и Веско се разплака.

-         Да, майко, много го обичам – и,  като се затича, оти

де до Дидко и го прегърна нежно – Диденце, батко много те обича – каза му и го целуна по едната бузка.

-         И аз бичкам тебе  –  отговори  на  целувката му мал

кият и всичко се успокои.

  Само не и сърцето на Мариана. То ридаеше тихо и неви

димо под усмивката,  която украсяваше  в  този момент лицето й.  Радваше се на обичта между децата си,  но се

измъчваше от мисълта – какво ли щеше да се случи с тях,

ако Станимир не се опомни…

  Няколко дни той им обръщаше внимание. Излизаха вечер

и се разхождаха,  черпеха се,  децата играеха  – забавлява

ха се. Но защо Мариана беше със свито сърце?!

  Това измамно щастие  трая  съвсем  кратко.  Станимир пак започна да се прибира късно. Излизаше сам, къде ходе

ше – знаеше само  той.  Една вечер  се прибра   по-рано – малко преди осем.   Мариана  беше  нахранила  децата   и скоро щеше да ги слага да спят,  затова бяха в  голямата стая. Изведнъж вратата й се отвори рязко и  в рамката й застана той – с леко наведена глава и гневен поглед. Ма

риана потръпна с тревожно усещане. Нещо  жестоко  се излъчваше от Станимир. Видя стиснатите му юмруци и

разбра, че отново се тълпят градоносни облаци над  семе йното им гнездо.Но този път щеше да е още по-страшно от преди…

-        Вярно ли е, че Ани иска да къса с мен?  –  пристъпвай

ки бавно към нея, попита Станимир.

-        Не знам, тя сама си взема решенията – отговори уж

спокойно Мариана, но усети как под лъжичката й се сви

оная топка, която не предвещаваше нищо добро … Защото през деня Ани се качи при нея и уж разтревожена, сподели, че не знае какво да прави. Мислела вече да сложи край на тези мъки, защото вече не издържала хората да я гледат накриво. Явно след това го е споделила и с него и затова сега той беше толкова ядосан.

-        Ти ли я накара? – попита със страшния си глас той.

-        Не, как можа да ти хрумне? – отговори плахо Мариа

на, защото виждаше как Станимир едва се сдържаше да

не замахне.

 Това изглежда го изкара от кожата. Той замахна, но не я удари. Хвана потника й и го дръпна рязко надолу. Памуч

ната материя не издържа, скъса се. И гърдите на Мариана лъснаха голи. А бяха все още стегнати, не много големи, въпреки трите деца. Тази гледка би размекнала и най-коравото сърце. Но явно Станимир беше лишен от този анатомичен орган, защото дори не премести поглед от очите й – продължаваше да я гледа гневно и да стиска юмруци.

  Мариана веднага хвана краищата на разкъсаната си дреха и  закри голотата си, Веско се разплака, а малкият Дидко извика изненадано:

-         Мама, цици… - посочвайки Мариана с малката си ръ

чичка. Той беше толкова невинен – не разбираше какво се

случва.

-        Изчезвай! Веднага – Станимир повишаваше тон и Ма

риана усети, че това няма да е просто обикновен скандал. – Събирай си нещата и да те няма, докато не са те изкарали с ковчег оттук.

  А навън имаше голяма лятна буря. Лееше се дъжд като из ведро.

-        Нека замина утре, виж времето какво е. -  Надяваше

се, че до сутринта ще се успокои и ще размисли.

-        Не, тръгвай веднага!

 Мариана видя в очите му, че това не е шега и се съгласи.

-        Добре, добре, само се успокой  –  примирително   каза

тя.

  Но в този момент, съвсем неочаквано и за нея самата, Веско се притисна към едното й бедро, прегърна го и каза с уверен глас:

-         И аз отивам с майка.

-        Защо?- наведе се заплашително към него Станимир.

-        Ако остана тука, ти и мене така ще ме биеш. – В този момент Веско мразеше баща си. Това дете, което след около три месеца щеше да навърши пет години, усещаше омразата на баща си към майка му и искаше да избяга от него.

-        Добре, събирай и неговите дрехи – като иска, да идва

с тебе – съгласи се той.

 Веско сякаш само това е чакал. Обърна се към Мариана и, стискайки я здраво за полата, извика уплашено:

-         Майко, бързо, докато не се е отказал.

-        Добре, детето ми – през сълзи каза Мариана.

Станимир взе Дидко на ръце, седна на леглото и зачака Мариана да се  приготви за път. – Побързай, да не изтървем влака – подкани я той.

  Бързо-бързо младата жена сложи малко свои дрехи и дрехи на Веско в една от пътните чанти, облече се , облече и детето, среса косата си и започна да се черви.

-        Хайде, хайде, какво се гласиш толкова, да не отиваш

на среща – ядосано подвикна Станимир и с Дидко на ръце, отвори вратата на апартамента. – Хайде, излизайте, да заключвам.

   Мариана бързо мина през вратата, хванала Веско за малката ръчичка.Той щеше да я придружи в това тъжно пътуване. Колко много го обичаше. Той вече беше голям – вземаше решения. Сърцето на Мариана в този момент се разцепваше на големи късове.

  Станимир не я искаше.

  Веско избра да тръгне с нея.

  Но Дидко, нейната най-малка рожба, оставаше тук. Далече от нея и от батко си… Сърцето на Мариана ридаеше , но никой не чуваше това …

 Тя седна отзад в колата, а Станимир се приготви да кара. Преди да влезе в колата обаче, погледна нагоре към прозореца на Ани. Виждаше се една женска фигура в леко осветения от светлината на коридора прозорец, сякаш съдията, издал присъдата, лично следеше за нейното изпълнение.

  Колата тръгна. Веско се притискаше в майка си, а Дидко се беше хванал за облегалката на предната седалка и се радваше, че отиват на разходка. Той все още нищо не схващаше.

 За около пет минути стигнаха до спирката на автобуса за Бургас.Имаше едно такси, което чакаше за евентуални пътници.

-        Слизайте – Станимир грабна на ръце Дидко и   отиде

до шофьора на таксито. Наведе се към него и каза – Може ли да откарате жена ми и детето до Бургас? Бър

зат за нощния влак, който е за София.

-        Няма проблем, да се качват – отговори шофьорът.

-        Хайде, влизайте в таксито  –  като  отвори  задната

врата, разпореди се Станимир. И все така стискаше в ръцете си Дидко.

  Мариана се настани до Веско, взе и чантата до себе си. А дъждът все така обилно се лееше, сякаш и небето плачеше с нея. Дидко се наведе да влезе в таксито до майка си, но Станимир рязко го дръпна нагоре. И той разбра – майка му и батко му отиват някъде, но – без него.

И се разплака – с цяло гърло, както само той умееше.

-        Мамаа, … мамааа … - хълцаше и повтаряше той.

 Но Станимир го притисна още по-силно, прасна вратата  и, като удари по тавана на таксито, извика на шофьора:

-        Тръгвай!

  Колата рязко потегли. Мариана се разплака с всички сили, обърна  се назад и се загледа през пелената на дъжда. А той обливаше стъклото и размиваше милия образ на  малката й рожба, която все повече  се отдалечаваше. А Веско…Той се обърна назад и, застанал на колене, плачеше и повтаряше:

-        Мойто Диденце…Мойто Диденце…

Шофьорът поглеждаше в огледалцето за обратно виждане. Всичко му беше ясно, но не можеше с нищо да помогне на младата жена. Затова мълчаливо си караше колата и внимаваше в пътя.

  А дъждът така и не спираше.