Глава
пета
Както всеки ден Мариана стана в шест часа и най-напред сложи да свари кафето.
Станимир го нямаше никакъв. Младата жена се движеше из апартамента като робот,
който добре си е научил задачите. Лицето й беше като застинало – не изразяваше
нищо, абсолютно нищо. Вътре в нея нещо беше умряло, Мариана беше напълно
безчувствена. Седна да се гримира, гледаше се в малкото огледалце и...нищо,
никакви чувства.Само един въпрос: „Как стана така, защо?”И този въпрос, забил
се в главата й като голям,ръждясал гвоздей,сякаш беше заковал мислите й и те
кротуваха. Мариана движеше ръцете си машинално и вършеше обичайните за всяка
сутрин неща. Започна да оправя леглото,
когато чу , че вратата на апартамента хлопна и след малко Станимир влезе в
стаята. Без да го поглежда, както беше наведена над леглото и изпъваше
покривката му, Мариана проговори с безизразен глас:
-
Снощи свинята ти се е опрасила.
-
Така ли – едва не подскочи Станимир – И колко прасенца
е направила?
-
Като отидеш на свинарника, ще разбереш – изправи
се Мариана и го погледна в очите, мина
бавно покрай него, отиде в кухнята и запали цигара. Тя беше шокирана от външния
му вид. Боже, той изглеждаше като смъртник! Брадясал,със зачервени от
безсънната нощ очи...ужас. И в най-лошия си кошмар не беше си представяла, че
този толкова суетен мъж може да изглежда толкова страшно.
А
той беше бесен. Как можа да се издаде?! Край, вече не можеше да лъже, Мариана
го разкри.
Влезе в банята, наплиска лицето си и започна
да се бръсне. В апартамента цареше пълна тишина, като в дома на мъртвец. Когато
се прибра, Станимир беше подготвен за див скандал и сега тази тишина го
смущаваше.Това беше необичайно. Той очакваше,че Мариана ще се развика – нещо
нормално при такава ситуация. Но тя мълчеше. Гледаше в една точка,
отвреме-навреме дърпаше бавно от цигарата, бавно изпускаше дима през леко
присвитите си устни като въздишка и с внимателно движение на другата си ръка
вземаше чашката с кафето, отпиваше глътка без да погледне към нея и бавно я
оставяше върху чинийката, която се намираше някъде в периферията на
полезрението й. Душата на Мариана умря в този ден. Беше предадена от човека,
когото обичаше повече от живота си...Вече нямаше никакво съмнение. Грозната
истина стоеше пред Мариана и се хилеше нагло в лицето й. „ Твоят Станимир вече
не е твой.”
А
той се приведе в приличен вид и , все едно нищо не се е случило, влезе в
кухнята и попита:
- Готова ли си?... Да тръгваме.
Мариана стана, изми си чашката и тръгна
към вратата. Обу велурените си ботички с тънко, високо токче,облече едно сако,
което майка й беше ушила,взе си чантичката и излезе, а Станимир заключи вратата и тръгна
като послушно кученце след нея, все така гледайки я учудено как слиза бавно по
стълбите с плавната си, танцова походка. С цялото си поведение тя излъчваше
спокойствие. Именно това го държеше
нащрек.Той познаваше Мариана, знаеше, че тя е импулсивна, само не знаеше кога ще се разрази бурята. Затова Станимир
едва ли не ходеше на пръсти около нея и
очакваше всеки момент това да се случи.
Когато минаваха покрай апартамента на Ани, той
си помисли „Сега...”. Но Мариана мина бавно покрай вратата му, без дори да
погледне натам. „Какво става с тая жена?!”
чудеше се той. И продължи надолу.
Избърза напред, отвори тежката входна врата на блока и я задържа, изчаквайки
Мариана да излезе.
А
тя отключи колата, настани се зад волана, оправяйки внимателно полата си.
Станимир седна до нея и започна да си слага колана.
В
този момент вратата на блока се отвори и в рамката й се появи Ани. Тя се обърна
към колата и така злобно присви очи, че на Мариана друго не й трябваше –
веднага „запали”.
- Тя е, нали? – и гневно се обърна към Станимир, който седеше като
препариран, защото стана точно това от което се страхуваше – двете се засякоха.
А
Мариана продължаваше тирадата:
- При
нея беше снощи, нали ?
Но по интонацията на гласа й личеше, че
това не беше въпрос, а по-скоро отговор на всички въпроси.
-
Аз повече няма да ти пера дрехите – който ти ги цапа,
той да ги пере – Мариана направи плавно маневрата и потегли. Като че ли с това
свое решение тя се успокои. Мълчеше и караше.Станимир не смееше да наруши
тишината.
Пристигнаха на свинарника, но този път Мариана
не слезе от колата.
- Аз ще
те чакам тук – гледайки настрани, каза тя.
-
Както искаш – примиренчески отвърна Станимир и разбра, че истинският разговор
предстои.
Беше кално. Той отиде внимателно до стаичката
с фуража, загреба с кофите и влезе при животните. Сипа на всички и след като
заключи добре навсякъде, поизстърга обувките си и се качи в колата. Кучето
Рекс, което беше пазач на свинарника, ги изпрати донякъде и се прибра с подвита
опашка. То много обичаше Мариана и сега усети, че нещо я измъчва – тя не слезе
от колата и не се заигра с него като друг път...
Колата бавно се отдалечи, излезе на асфалта и
Мариана даде повече газ, превключи на трета и подкара към магазина.
Когато пристигнаха и го отвориха, Станимир
най-напред влезе в тоалетната и започна да мие подметките на обувките си.
Свърши бързо тази работа и излезе в салона на магазина.
- Ще
отида да хапна една супа.
И
тогава се случи нещо съвсем неочаквано.
-
Обичаш ли я ? – изненада го въпросът на Мариана. И без да се замисли той
каза:
- Да –
унесено и откровено.
Мариана не се усети как вдигна ръка и му
зашлеви силен шамар. Станимир беше толкова изненадан, че само се хвана за
страната и леко залитна напред, повдигнал вежди, а в очите му се четеше въпрос
„Това моята жена ли е?”
Мариана изпъна дясната си ръка напред,
повдигна дланта й със събрани пръсти, сякаш издигаше преграда между двамата.
Кафявите й очи бяха потъмняли от гняв. С леко наведена глава, забила като копие
в очите му разярения си поглед, Мариана проговори с твърд глас без да вика:
- Стой,
не се приближавай! Не те срам! Пет години понасям капризите и тормоза ти, две деца съм ти родила, а още
не си ми казал, че ме обичаш. Кога легна с тази пачавра и вече я обичаш...Не те
е срам!
Мариана
буквално се задушаваше от обидата.
-
Изчезвай, махай се, не мога да те гледам! – пъдеше го
с ръка тя – Ако искаш изобщо не се връщай – сърцето й биеше като лудо и сякаш
искаше да изскочи от гърдите й. Станимир никога досега не беше я виждал такава и се отказа да спори. Обърна се и
излезе бързо от магазина.
А Мариана влезе в стаичката , седна на стола
до бюрото и се разплака с глас, като не изпускаше от погледа си входа на магазина.
Добре, че никой не идваше толкова рано.И тя изливаше на воля на сълзите си.
Имаше усещането, че е на театър и гледа някаква пиеса. Но този път лично
тя беше главната героиня. И не знаеше как да постъпи.
Мислите й хукнаха като водите на буйна река,
скъсала бента, който ги е спирал.
Вече се знаеше истината , нямаше място
за повече илюзии , че ги очаква безоблачно бъдеще. Всички жертви, които Мариана
беше извършила досега в името на щастливия живот с този мъж, изгубиха смисъл.
Да, все още имаше семейство. Имаше го съпругът, имаше ги и двете дечица. Нямаше
я само спойката – Любовта. А как се живее без любов? И какво семейство е вече
това?
Мариана мислеше и мислеше....Искаше да
се махне оттам, да се събуди от този кошмар. Но....Щеше ли да си върне
предишния живот, всичко, от което се отказа заради този мъж? Работата в Нефтозавода,
Бургаското жителство и ведомственото жилище, Мирко...Но сега ги имаше вече и
другите две деца – Веско и Дидко...Нееее, не можеше и дума да става за
отказване. Тя не беше свикнала да напуска бойното поле без битка. И Мариана
реши – дори и да остане без нито едно перце, ще хвърчи перушина! Няма лесно да
се откаже от съпруга си. Защото тя беше сигурна, че това е само едно увлечение,
хитра игра на тази жена, която просто искаше да си смени мебелите и беше
хванала нейния Станимир на въдицата си. А той, като един истински Адам следваше
играта на тази коварна Ева, появила се незнайно от къде в живота му,
нахълтвайки в сърцето му и разбърквайки мислите му.
За него вече не съществуваше друга жена.Той
вече имаше гнездото, за което мечтаеше, където вече растяха двете пиленца,
които му „излюпи” Мариана. Но... Тя вече беше си свършила работата и сега той
търсеше друга, с която да е щастлив. С която да се обичат.
Защото той не обичаше Мариана и не вярваше в
нейната любов. Затова стана лесна жертва.
А
Мариана, която беше влюбена в него до полуда, искаше да го спаси от заблудата
му.
И се започна...
Станимир се прибра в магазина малко преди
обяда, обикаляше из салона и поглеждаше
крадешком към Мариана, която се опитваше да бъде по-надалече от него.
Обядваха в ресторант „КАЗИНО”, където се
хранеха отскоро на служебни начала, ползвайки намалението като търговски
работници. Мариана нямаше никакъв апетит. Пийна едно кафе и изпуши две цигари, докато чакаше Станимир да си изяде яденето.
- Ако
искаш следобед недей идва на работа, няма проблеми – предложи й той, докато си
бършеше устата със салфетката и старателно я прегъваше, без да поглежда Мариана.
Не разбираше поведението й и затова му
беше трудно да понася присъствието й. И по-рано се бяха карали и се случваше да
не си говорят по цял ден. Но...сега беше различно. Картите бяха свалени, нямаше как да
се преструва на невинен. Имаше нужда от време,
за да си изработи стратегия . А присъствието на Мариана го
разконцентрираше.
- Както
кажеш – повдигна с безразличие рамене тя, стана от стола и тръгна.Станимир
плати и я последва. Не преставаше да се чуди на спокойствието й.
Остави я в къщи, преоблече се и отиде сам на
свинарника. А тя се радваше, че остава сама
и започна да плаче.Чувстваше се като малко, изгубено в гората сираче и плачеше горко и сърцераздирателно.
Отвреме-навреме палеше цигара , дърпаше настървено и почти непрекъснато. Не ги
броеше – нямаше смисъл. Знаеше, че ще пуши, докато ги свърши. А те нямаше да се
свършат скоро.
Когато чу спирачките на колата, легна на
леглото и се обърна с лице към стената. Не искаше да види, че е плакала, а и не
можеше да го гледа.
Чуваше как Станимир обикаля из стаята, ходи
до банята, къпа се, дезодорира се обилно и излезе.
Тогава Мариана се изправи, огледа се и след
няколко секунди излезе на терасата. Запали цигара и се облегна на парапета.
Въздухът беше пропит с аромат на любов. Всичко живо се събираше по двойки. А тя
гледаше отгоре как нейната половинка се отдалечаваше с бавната си, тежкарска
походка и я оставяше сама. Вече не ходеха заедно навсякъде. Нямаше смисъл да я
заблуждава повече – Мариана не беше глупава, той много добре знаеше това. Може
би точно затова много му се искаше да я нарани.
Мариана позвъни на Бинчето и реши да им отиде на
гости. Запали колата и тръгна. Нямаше сили да остане сама в къщи – имаше нужда
от топло приятелско рамо, на което да изплаче голямата си болка. А за това нещо
нямаше по-подходящ човек от нейното Бинче.
Когато пристигна, видя я на терасата. Бинчето
й махна с вечната си усмивка на уста:
-
Качвай се, отворено е.
Мариана заключи колата и влезе в
кооперацията. Беше й толкова самотно. Винаги идваха с децата, а откакто ги
изпратиха при родителите й – двамата... Но сега беше сама...Мариана трябваше да
свикне с новото положение.
Позвъни на вратата и веднага Бинчето й отвори
и я прегърна:
-
Защо си сама, миличка?
Е, това вече я отпуши и Мариана се
разплака, притискайки се в рамото й.
- Аз вече съм сама. Станимир си
има любовница.
Избърса сълзите си с решителен жест и
влезе в трапезарията.
- Ами –
със съмнение в гласа я погледна Бинчето – сигурно така ти се струва.
- Не,
изобщо не ми се струва, той сам ми призна, а освен това ..... – и Мариана й разказа за пътуването с Ани, за
изминалата нощ, как се е прибрал чак на сутринта и как истината е лъснала в
пълния си блясък.
-
Бинче, не знам какво да правя – плачеше и говореше тя.
- Ама и
той, адаша...върши ги едни – махна ядосано с ръка домакина. – Като че ли само
той има любовница. Така ли се правят тези работи?
- Брей,
ти пък откога взе да ги разбираш „тези работи” – дръпна се леко назад Бинчето и
бузките й леко се зачервиха.
- Моля
ви, недейте се кара заради нас, ние ще се оправим.
- А бе жена,
да не живеем в гората – продължаваше да се обяснява той. Виждаше се, че нещо му
тежи и иска да говори. – Колко много мъже го правят, ама малко по-скришно, не
като него. – И като погледна към Мариана продължи още по-ядосано – Аз като си
тръгнах от горе, нали ти ми каза че го
няма, отидох долу и позвъних на вратата й. Тропаше се, будни бяха, но никой не
ми отвори. Позвъних няколко пъти, почаках и...си тръгнах.
- Значи
той затова днес ме попита дали съм ходила да им звъня....аха... – кимаше с
глава Мариана, отпиваше от чашката с коняк и дърпаше настървено от цигарата.
Към
десет и половина реши да се прибере.
-
Пила си, как ще караш? – притесни се Бинчето. – Да те закараме...
-
Не, мила, не съм пияна. Само съм ядосана – усмихна се Мариана и я
целуна. Изпратиха я до колата.
- Да се обадиш като се прибереш, чу ли? Ще
чакам.
Бинчето беше толкова добра, обичаше я
като сестричка.
- Добре, ще се обадя – Мариана пусна
най-после ръката й, седна в колата и натисна педала на газта. Потегли плавно,
като ученик на изпит за книжка. Станимир и Бинчето пгледаха малко след нея и се
прибраха.
- Няма страшно, спокойна е, добре кара.
А бе – професионален шофьор е все пак, не се тревожи – каза той и отиде да си
ляга. Но Бинчето остана да чака на телефона.
А
Мариана караше бавно по празните улици и се опитваше да се успокои.
Спря колата както винаги до входа на блока, а
така попадаше точно под прозореца на една от стаите на Ани. Стараеше се да
пренебрегне този факт. Прасна вратата на колата, заключи я добре и се прибра.
Не се учуди, че Станимир го няма. Знаеше, че
отсега-нататък ще е така. Знаеше, но много й беше трудно да го приеме. И
затова...пак се разплака. Как щеше да свикне с новото положение ? Дали щеше да
свикне?
Обади
се на Бинчето, защото знаеше, че тя сега стои и чака на телефона.
-
Всичко е наред, миличка, прибрах се – опита се да й го каже колкото е
възможно по-бодро, но Бинчето усети сълзите в гласа й.
-
Марианче, не плачи, миличка, всичко ще се оправи.
-
Да, да, ще се оправи...Да се надяваме.
