Книга трета, глава шеста

 Станимир все по-рядко се прибираше вечер. След работа си вземаше душ, обилно се напръскваше с дезодорант и излизаше. Мариана започваше да свиква с новия си начин на живот. Все по-често осъмваше сама. Вече разговаряха само по служба. Но тя продължаваше да се грижи за домакинството си. Хм, какво ти домакинство, та тя беше сама...Но в неделните дни обядваха у дома и тогава Мариана трябваше да готви...за двама.

 Но една събота вечер, когато пак ходиха до Каблешково на гости у вуйчо му, им дадоха месо – почти половин агне.

 -  Утре ще изпечеш задното бутче и ще поканим Ани и Янка да си хапнат – като се прибраха й каза Станимир с глас, който не търпеше възражения.

-  Добре – повдигна рамене Мариана и тръгна с наведена глава към хладилника, за да прибере месото.

- Какво, нещо май недоволничим? – заядливо се ухили той, препречи й пътя и я стисна силно над лакътя.

- А,..нняма такова нещо – заекна тя и леко изстена от болка, без да го поглежда.

- Каза ли нещо? – стисна я още по-силно той и се усмихна ехидно.

-  Ами...боли ме... – с леко плачевен глас отвърна Мариана и хвана пакета с две ръце, за да не го изпусне. Защото тогава нямаше само да стане по-лошо.Тогава щеше да стане страшно.

 - Добреее – леко отпусна хватката Станимир – радвам се, че се разбрахме. И за гарнитура ще изпържиш картофки, нали така? – продължаваше да се гаври с търпението й той.

- Така – отговори с лека въздишка Мариана, затваряйки вратата на хладилника.

-   А сега аз излизам за малко. Няма да се бавя.

-  Добре – каза с безизразен глас тя, а в същото време знаеше, че това изобщо не е вярно.Той беше лесно предсказуем, а тя беше твърде наблюдателна и скоро схвана схемата.Щом кажеше, че няма да се бави, си идваше сутринта, а кажеше ли, че ще закъснее, се връщаше след около час-два. Затова сега реагира спокойно, знаейки, че той цяла нощ ще бъде „долу”. Поне вече го знаеше къде е и не се тревожеше.

  Но Мариана допущаше една огромна грешка. Тя непрекъснато  се опитваше да му обясни колко се заблуждава. Горката наивна глупачка.Тя не знаеше, че е трудно да събудиш човек, който сънува прекрасен сън и той да ти е благодарен? И затова продължаваше и продължаваше да се опитва да спаси свойто другарче и непрекъснато се надяваше, че той ще отвори очите си и ще види измамната същност на тази жена. И при всеки опит получаваше по една синина. Защото Станимир не можеше да спори – той веднага вдигаше ръка и удряше, без да гледа – къде. А Мариана плачеше не толкова от физическата болка. Много повече я болеше от предателството и от тази безочливост, която й демонстрираше Станимир.

 Преди да си легне, Мариана намаза добре цялото бутче с масло, в което беше сложила сол и червен пипер, цепна бутчето на три-четири места, пъхна в цепнатините от  сместа, постави го в тавичка с малко подсолена вода и мазнина и го сложи във фурничката. Включи печката  на най-малката степен. Така до сутринта агнешкото бутче щеше да се изпече толкова добре, че месото щеше да остане крехко.

  Мариана нямаше проблеми с печенето на агнешкото бутче. Но сега … като знаеше с кого ще го ядат … Изобщо нямаше никакво желание за печено агнешко, ама никак. Но беше в безизходица. Не можеше да се съпротивлява на настървението , с което Станимир се бореше да се докаже пред Ани. Защото … Той не можеше да говори – веднага вдигаше ръка и … после много я болеше. Пък и посиняваше на  удареното място.

 Горката жена… Ако знаеше само колко синини щеше да има през тази година. Колко много щеше да си изпати заради новото увлечение на любимия съпруг… Но, уви, не знаеше. Затова продължаваше да стои при него, да спори с него, да се опитва да му покаже истината…

  Но за него това беше нейната истина – истината на една пренебрегната, изоставена, но много влюбена жена. И точно заради това той още повече се инатеше, не чуваше думите й и още повече я намразваше заради тях. И я биеше – с много злоба, с много ярост, сякаш искаше да я изтрие от лицето на Земята. Мариана усещаше тази ярост и ставаше тиха, внимателна, но … повтаряше все тези омразни за него думи – „ Душко, послушай ме, тази жена само те използва”.

-         Престанииии! – отново стоварваше юмрука си върху

нея, без да гледа къде ще попадне той. Искаше да я махне от живота си, но не смееше, пък и все още му беше необходима. Децата бяха малки, нямаше да може да се справи сам със задълженията си. А на всичко отгоре тази глупачка, Мариана, все още го обичаше – поне така твърдеше тя. Той не й вярваше и винаги се дразнеше, когато тя му го казваше. И това също беше повод за бой.

На всяко нейно „Обичам те” той отговаряше с „Измисляш си” и … юмрук. Ех, ако беше й повярвал, ако беше се вслушал поне малко в предупрежденията й… но – не! Той упорстваше и упорстваше. Сякаш се надяваше, че нещата ще се оправят от само себе си.

 И така, на другата вечер пристигнаха Ани и дъщеричката й. Мариана им сервира порциите, сипа и на тях двамата със Станимир и седнаха да се хранят…заедно. Той целият беше само усмивка – от едното ухо до другото. Мариана отказа да се храни, но Станимир смръщи вежди:

-         Сядай веднага на масата – и я погледна страшно.

 Мариана по принцип беше бунтарка, но отстъпи за момента. Не искаше да дава повод на Ани да тържествува. Затова седна на масата и започна да се храни. Е, колко усещаше вкуса на яденето – това бе съвсем друг въпрос. Важното е, че духовете се успокоиха и всичко приключи добре.

 Добре, добре, ама после….

-         Какви бяха тези демонстрации пред Ани ? - и  Стани

мир стовари юмрук върху рамото й. Мариана леко се наведе на една страна. Не смееше да отговори, защото ставаше още по-лошо. Това беше един от онези моменти, когато мъжът й изпадаше в особено състояние – питаше и не искаше отговор. То … в такива моменти и да мълчеше, и да отговаряше на въпросите, Мариана ядеше бой. А не можеше да се махне – започнеха ли тези „изпълнения” на Станимир, тя нищо друго не можеше да направи, освен да се стегне и … да понася ударите. И , малко по малко, тя  свикна с физическата болка. Откакто заживя с този човек, тази болка неотлъчно я придружаваше. Хм, дните без тази болка се брояха на пръсти…и бяха като дар от Бога.

  Мариана знаеше, че боят е аргумент само на слабаците. Тя не можеше да се бие, но можеше само с думи да накара човек да се почувства неудобно и да се засрами от себе си. За съжаление, това беше привилегия на интелигентните хора, а както изглеждаше, манталитетът на Станимир не включваше тази екстра. Той сякаш беше лишен от интелект. И точно това най-много ужасяваше Мариана. Тя имаше чувството, че се бори със стената отсреща…С тънкото си женско чувство тя усещаше, че няма да се разбере с този човек. И се блъскаше в мислите си като муха, хваната в мрежата на паяк, който се кани да я изяде. Знаеше, че трябва да намери изход, но – как ? Тя искаше да запази семейството си. Децата й имаха нужда от баща. Затова, с цената на много болка – и физическа, и сърдечна – тя се бореше за семейството си.

 След няколко дни Станимир се прибра и още от вратата извика:

-        Заминаваш при вашите.

-        Защо?! – изненада се Мариана.

-        Ани не е спокойна – все си мисли, че ще дойдеш да ни

притесняваш някоя вечер.

-        Няма такова нещо  –  опита да се  усмихне  Мариана,

но на лицето й се изписа нещо като смущение – толкова беше възмутена от наглостта на онази жена. Тя не само се бъркаше в семейните им отношения, ами сега й пречеше и да работи…

-        Тя е убедена,  че ти си звънила онази нощ,    когато се

прибрахме от път – а по тона му личеше, че и той мисли така.

  -  Не, много грешиш. Казах ти,  че адашът ти е  звънил,

той лично ми го заяви, толкова много ти е бил ядосан – и Мариана усети, как кръвта нахлува в главата й. Вече не беше възмутена, сега вече беше вбесена. Тази жена въртеше мъжа й на малкото си пръстче. – Никога не бих  дошла да звъня на вратата й, особено като знам че си при нея, никога. Това е под достойнството ми! – твърдо заяви тя.

-        Не ме интересува, заминаваш.

-        Ами работата?

-        Аз ще ти пусна молба за отпуск, не се тревожи  -  са

моуверено и нахъсано отвърна Станимир и продължи – Аз отивам на свинарника, ти си приготви багажа и като се върна, ще те откарам до Бургас да хванеш нощния влак. Няма да се бавя – и излезе.

  Мариана запали цигара, огледа кухнята с блуждаещ поглед и се разплака – от мъка, от безсилен гняв, от страдание, че нейният съпруг беше толкова заслепен…Това беше единственото, което в този момент усещаше. Но душата й така беше се закалила, че много бързо й мина – просто изключи всичко, което я нараняваше и в главата й сега имаше само една мисъл – за децата. Тази мисъл беше разковничето, което винаги я изправяше на крака, колкото и тежка да беше ситуацията. Мариана погледна часовника си и започна да си стяга пътната чанта. Не знаеше колко багаж да вземе, защото не знаеше колко дни ще остане. Но… все пак беше лято, не й трябваха много дрехи. Взе си тоалетните принадлежности, козметиката, сложи в чантата и един чифт сандали, за да не ходи с едни и същи всеки ден. През годините на следването беше си стягала толкова пъти пътната чанта, че имаше опит и бързо се справи с тази задача. Единственото трудно този път беше, че не знаеше за колко дни да се приготви… И … какво щеше да каже на децата.

 Станимир наистина не се забави много. Прибра се към осем и половина, взе един душ, преоблече се и тръгнаха.

-         Хайде, качвай се зад волана, ще караш до Бургас. Аз

ще върна после колата – някак спокоен каза Станимир и поглеждайки към прозореца на Ани, заобиколи отзад и се качи отдясно.

 Мариана беше като мъртва – безчувствена, студена. Не й се говореше, пък и нямаше за какво да говори с него в момента. Просто нямаше смисъл. Караше си колата, гледайки само напред и си мълчеше.

 Скоро пристигнаха на гарата. Мариана паркира и слезе. Отиде до касата да си купи билет, а Станимир държеше чантата и я чакаше отстрани, поглеждайки към нея отвреме-навреме.

 Все така мълчаливо излязоха на пероните, откриха кой е влакът за София и отидоха напред, към началото му, където беше вагонът за майки с деца. Мариана предпочиташе да седне в него – там не пущаха мъже и беше много спокойно.  

-        Е, хайде, връщай се – Мариана дръпна чантата от ръ

ката му.

-        Не, не, ще ти помогна да се настаниш  –  отблъсна я 

той, дръпвайки чантата зад гърба си и се качи във влака.

 Мариана се поколеба, но последва примера му – качи се и тръгна по коридора да си търси място. Имаше доста пътници, защото някои от курортистите си заминаваха. Но все пак тя намери празно купе, седна до прозореца, а Станимир качи чантата й на багажника.

-        Има време до тръгването на влака, ако искаш да    из

пушим по една цигара – малко колебливо предложи той. Мариана се досети, че Станимир искаше да се увери, че тя наистина заминава и вътрешно се усмихна. Тя за сетен път се увери, че наистина в нейно лице Ани и Станимир виждаха някаква заплаха. „Глупаци” помисли си тя и й стана едновременно и смешно, и тъжно.

-        Хайде да слезем долу, тук не се пуши – надигна се от

мястото си тя. Станимир слезе след нея от влака, останаха до вратата и си запалиха по цигара.

-        Е, поздрави децата – след няколко  минути каза   Ста

нимир – качвай се да не вземе да тръгне влака без тебе - и направи опит да се усмихне.

 Мариана изгаси фаса си, качи се и застана на прозореца пред вратата на купето си, гледайки към Станимир. А той се разхождаше напред – назад нетърпеливо, сложил ръце в джобовете на панталона си, гледайки към земята.

По едно време кондукторите започнаха да подвикват:  

„Хайде, пътниците да се качват, а изпращачите да слизат”. Станимир погледна към Мариана, помаха й с ръка и бавно тръгна към опашката на  влака. Влакът  потегли. Той се спря и се обърна.

  Мариана все така стоеше на прозореца и гледаше към него. Вече можеше да позволи на сълзите да потекат – той нямаше да ги види. А той гледаше към нея с такава физиономия, като че ли беше осиротяло дете. На Мариана й домъчня още повече. Тя влезе в купето, затръшна вратата му и седна на мястото си, а сълзите й течаха като пороен дъжд. Младата жена едва се удържаше да не хълца, за да не я чуват от съседните купета. Беше доволна, че все още никой не беше седнал при нея.

 След малко чу кондуктора, който проверяваше билетите на пътниците и опита да се успокои. Приготви си билета и се загледа през прозореца. След проверката се настани удобно, скръсти ръце и затвори очи. Но не спеше – просто искаше да се изолира от околната среда и да мисли само за едно – как отива при децата си, а мъжът й остава сам с онази жена. Мариана беше излишна сега, тя усещаше това. Но знаеше, че рано или късно той щеше да се осъзнае. Важното беше тя да издържи дотогава. И тя се стягаше за голямото чакане.

  Колелата на влака потракваха монотонно и Мариана малко по малко се успокои. Гледаше тъпо и безизразно през прозореца, а мислите й бягаха ту напред, към далечния й роден град, където бяха най-близките й същества, ту назад, към онова объркано ново състояние на живота й. Какво щеше да стане? Как щеше да продължи да живее? Тези въпроси не й даваха спокойствие.

 А влакът продължаваше да я люлее приятно и сякаш затова мислите й се въртяха в кръг. Добре, че все още никой не влизаше в купето. В момента Мариана не беше добра компания. Не й се говореше…

 В Стара Загора тя слезе и отиде в чакалнята  на гарата, защото имаше доста време докато дойде нейният влак , който щеше да я заведе у дома. Седна на една от пейките, сложи пътната  чанта до себе си, облегна лакът върху нея, прегърна дамската си чанта, отпусна глава на стената и се унесе. Но не смееше да заспи дълбоко, за да не изпусне връзката. Отвреме – навреме поглеждаше часовника на ръката си.

 След един час най-после пристигна влакът от Русе за Момчилград. Мариана си избра празно купе пак във вагона за майки с деца, настани се удобно на едната от седалките, протегна краката си и като подпря глава с едната си ръка,  заспа. Беше спокойна, защото знаеше, че скоро ще мине проверката на билетите, така че нямаше опасност да пропусне своята гара.

 Така спа до Димитровград. Навън вече се разсъмваше. Тя се раздвижи, стана, разходи се из купето, отвори прозореца и вдиша с пълни гърди свежия, утринен въздух на своя роден край. Но не се почувства щастлива. Тя  не се радваше на тази принудителна почивка и посещението при родителите си. Дори напротив – знаеше какво я очаква у тях – майка й щеше да плаче, а баща й…ох, баща й… Щеше да кръстосва из двора, да пали цигара след цигара и мълчаливо да я поглежда. Такъв си беше той. Не говореше. Но как гледаше….Зелените му очи със смъкнатите над тях клепачи я пронизваха с мълчаливите си въпроси. Мариана отиваше към своята Голгота. Добре, че успя да си поплаче по време на пътуването, защото пред децата трябваше да се държи мъжки. Не искаше да товари малките им главици със своята дилема.

 Влакът наближаваше гарата. Мариана се изправи до вратата на вагона, остави пътния сак на пода и се загледа в сградите, покрай които минаваха. След малко спирачките изсвириха, влакът намали ход и спря. Мариана видя дребната фигурка на баща си, който пушеше на перона и я чакаше. Пое си дълбоко въздух , отвори вратата и слезе по стълбичката. Беше като водолаз, който се гмуркаше надълбоко, без да знае  за колко време ще му трябва въздухът и… дали ще му стигне…Но тя беше боец – от малка се научи да не се плаши от трудностите. Напротив, тя обичаше битките. А сега предстояха много битки. В момента Мариана тъкмо отиваше към една от тях – с майка й, с роднините, които обичаха да я съветват и да ровят в душата й.

-        Добро утро, татко!

-        Добро утро, дъще  –  преглътна  баща  й  въздишката

си.И като я погледна от упор в очите, пое чантата от ръката й.  -  Хайде да вървим.

 Къщата им се намираше в квартала близо до гарата и не ползваха градски транспорт. И без това след една спирка трябваше да слязат и пак да вървят пеш. А Мариана искаше да се разходи и нямаше нищо против.

  Баща й вървеше мълчаливо и пак пушеше. Мариана знаеше, че той го прави само, когато е много притеснен.

 Така вървяха до тях. Майка й беше станала, а децата все още спяха. Затова отидоха в другата стая.

-        Марианче, какво стана, майка? – и баба Дидка   запла

ка.

-        Майко, моля те, не ми се говори сега…

-        Добре, добре, момичето ми. После ще говорим. Ти   се

освежи, иди до тоалетната, почини си. И децата ще станат след малко, ще закусим – майка й не спираше да говори, а сълзите й течаха неспирно.

 Мариана беше много особен тип човек. В присъствието на плачещата си майка тя оставаше спокойна и започваше да  я  успокоява . И сега пак направи същото.

-        Майко, моля те, стига си плакала. Твоят живот е  на

ред, аз съм тази, която трябва да плаче. А виж ме – и тя разпери ръце – да имам вид на страдаща? Хайде, престани, не се разстройвай. Ще помислим, ще поговорим. Пък знае ли се, може всичко да е временно, да му мине.

-        Ах, този идиот, как можа?  –    започна да се   ядосва

майка й.

-        Недей, моля те – Мариана прегърна майка си и я пога

ли по гърба – децата ще станат всеки момент, не искам да ни виждат разплакани.И не говори така пред тях, чу ли ?

 Майка й видя, че тя едва се сдържаше да не заплаче и избърса сълзите си.

-        Добре, добре, няма да плача пред децата. Миличките

на баба – изхлипа тя.

  В този момент от другата стая се чуха тихи гласчета и Мариана леко се показа от вратата, закачливо усмихната и с леко повдигнати вежди. Веско скочи пръв от дивана с радостен вик:

-        Майка! Дидо , майка е тука! – и се хвърли в прегръдки

те й.

  Дидко потърка очички, протегна се към Мариана , а тя пусна Веско, наведе се и прегърна малкия поспаланко. Не можеше да се нарадва на децата си. Дидко стана от мястото си и седна в Мариана, а Веско, като по-голям, седна отстрани и притисна телцето си в нея. В този момент душата й летеше към облаците от щастие. Държеше в обятията си своето най-голямо съкровище – децата си – и нищо друго нямаше значение за нея. Впрочем имаше – тя напълно осъзна и още по-твърдо реши да се бори за щастието на децата си.Наистина се надяваше, че безразсъдният им баща щеше да се осъзнае.

 А в това време той се събуждаше в прегръдките на Ани, но не бързаше да отвори очи. Лежеше и мислеше. „ Дали не сгреших като махнах  Мариана от тук? Как ще обясня отсъствието й?” Но реши, че все пак ще измисли нещо. Обърна се към своята любима, погледна я и я целуна, а тя го гледаше с широко отворените си синьо-зелени очи с дълги, гъсти и извити мигли и сякаш четеше мислите му.

-        Какво има, защо си притеснен?

Станимир не знаеше, че тя отдавна беше будна и го наблюдаваше.Видя мимиките на лицето му, които той неволно правеше, мислейки за Мариана, и разбра, че е буден и разтревожен.

-         А, няма нищо – опита се да отбие въпроса й той – за

какво да се тревожа….Мариана я няма, сами сме…сега вече си спокойна, надявам се…

 Отметна завивката и стана. А Ани се облегна на лакът и се загледа в силното му мъжко тяло, което през нощта я обладаваше бурно и страстно. Протегна ръка към него и с гальовен глас му прошепна:

-        Така ли ще тръгнеш, без да сме се погушкали ? – и тя

направи онази съблазнителна усмивчица, на която той трудно устояваше. Но сега не можа да постигне своето.

-         Недей, остави ме – изненадващо отблъсна поканата

й Станимир – нямам настроение.

-        За нея мислиш, нали ? – отметна с рязко движение за

вивката си тя, изправи се и със злобно присвити очи и стиснати устни процеди през зъби -  Защо трябваше тогава да я гониш при техните?!Да беше си стояла тука.

-         Ами нали  ти  така искаше  –  леко  повиши  тона  си

той. – Пак ли не си доволна?

-        Ох, не знам – седна обратно на леглото Ани  и  отпус

на ръце в скута си. – Дали не сгрешихме – и замислено се загледа в пода. Но след няколко секунди вдигна глава и отново зае своята тържествуваща поза. – Ще видим, нека мине малко време, ще видим… - и се усмихна доволно.

-         Аз се качвам горе, да се оправя и тръгвам.

-        Добре. Кога ще те видя?

-        Ами ако искаш ела до магазина по някое време, а  пос

ле – ще се видим довечера.

-        Добре, аз съм на работа следобяд, ще мина след  мал

ко да те видя. Или – не, да не се показвам, а?

-        Както решиш, твоя работа – наведе се към нея  Ста

нимир, целуна я леко по устните и тръгна към вратата. – Ела да заключиш след мене – извика през рамо и излезе.

  Решителността му се беше изпарила. Когато беше тук, Мариана му пречеше. Но сега беше още по-лошо. Сега му липсваше. Сега нямаше пред кого да се перчи, кого да дразни. Станимир сякаш изпадна в пълна безтегловност. Защото той беше човек, който обичаше да прави театър и имаше нужда от публика. А сега публиката му я нямаше и не му беше интересно да играе.

 Жалко, че Мариана не разбра това. Тогава много бързо щеше да се приключи с всичко. Щеше да го остави сам и той щеше да престане с тези игри. Да но, нали в това е смисълът на живота – да се учим, непрекъснато да се учим от грешките си. И да се опознаваме – партньора ни и себе си. Защото до сега Мариана не знаеше колко е силна душата й. Колко удари можеше да понесе и да остане здрава.Но покрай лудориите на Станимир тя не само се опозна  - тя стана още по-твърда като характер. Като орлица се бореше за децата си. А нейните рани...те бяха без значение. Но тя знаеше колко много Станимир обича децата и сега това му причиняваше голяма болка.И го съжаляваше, че е далече от тях, че е сам… А  не трябваше. Не трябваше да го съжалява. Точно това щеше да го накара да се замисли, да се осъзнае и да поправи грешката си.Трябваше просто да го остави за известно време сам – без нея и без децата.Тогава той щеше да оцени какво е имал и какво е загубил.

 Но тъй като в живота ситуациите не винаги се повтарят, така и сега -  на Мариана за първи път й се случваше такова нещо и тя не беше готова за такава игра. Просто не знаеше правилата й. И затова допускаше грешки. Една от големите й грешки беше тази – че се улови за Станимир като удавник за сламка. Сякаш без него животът й щеше да се свърши. А така тя без да иска го подбутваше към още по-арогантно поведение. Той като че ли се смяташе длъжен да афишира извънбрачната си връзка, защото знаеше колко много тя го обича и ще я боли от това.

  Мариана знаеше всички физични закони, беше доста добра ученичка някога. Но в живота … оказа се доста неука. Знаеше, че човек бяга от сянката си. Просто – един от физическите закони… И въпреки това тя се превърна в сянка на Станимир. На него тази игра му хареса и … той просто започна да бяга от Мариана.

  Хм, той беше доста суетен мъж и това беше като балсам за неговото его. Две жени се биеха за любовта му. Той така виждаше нещата. Но имаше и друго, което досега Мариана не беше приела за истина.

 Станимир не я обичаше. Никога не я е обичал. Оженил се е за нея ей така, по сметка. Но…много беше късно за поправка на грешката. Защото тя не беше една – грешките бяха две и се казваха  Веско и Дидко – нейните сладки рожби. Другото нямаше значение. През призмата на времето всички грешки се пречупваха и Мариана виждаше като в калейдоскоп само тях – двете деца от този несполучлив семеен съюз.

  А те бяха толкова забавни. Денят с тях минаваше неусетно. По цял ден играеше с тях, отвреме-навреме сядаше на беседката и палеше цигара или си оправяше маникюра. Но винаги беше край тях – много се страхуваше за Дидко и все го пазеше. А той беше палав за двама.

 Седмицата се изниза неусетно. Един ден телефонът звънна и откъм къщата се чу гласът на майка й:

-         Марианче, Станимир те търси.

 Тя подскочи като ужилена, а сърцето й се разтуптя силно.

-         Ало – произнесе с колкото може по-спокоен глас.    

 И  чу отсреща плътния му глас:

-         Ало, Мариана ? Станимир се обажда.

-         Да, разбрах. Какво има ?

-         Ами аз ти пуснах молба  за  отпуск,  ама  ти    дават

само една седмица. В понеделник трябва да си на работа.

-        Добре де, защо ми се обаждаш чак днес ?  Събота   е,

утре сутринта рано трябва да хвана влака, за да се прибера до обяд и да се приготвям за понеделник – недоволно му отвърна тя.Но беше безсмислено.Това си беше негов патент – винаги да я поставя пред свършен факт. Тя само трябваше да изпълнява.

-        Нищо де, какво толкова.

-        Ами…добре. Ще си дойда – неохотно се съгласи Мари

ана.Не знаеше, че пак са разигравали съдбата й на лотария.

  Защото, три-четири дни след нейното заминаване, Ани пак е станала неспокойна.

-        Какво има  сега ? – попита я една вечер Станимир.

-        Ох, неудобно ми е от хората – гледат ме особено,  до

чувам разни приказки…

-        Какви приказки ?

-         Ами, че бил си я изгонил заради мене, че  сте се разде

лили… Моля те, повикай си я обратно, не издържам – и пак направи измъчена физиономия. А Станимир толкова беше хлътнал по нея, че изпълняваше всичките й капризи. И… повика обратно Мариана.

 А тя се разкъсваше на две. Сърцето й беше тук, при нейните сладки, малки гълъбчета. Но и там беше нужна – нали трябваше да ходи на работа, да помага на Станимир. Защото тя си въобразяваше, че той има голяма нужда от нея. Откъде можеше да знае, че Станимир беше гласувал доверие на Ани и й беше дал да кара „Москвич”- а ?! Но, както е казано, няма нищо скрито-покрито. Още като се върна и една услужлива съседка й каза, че е видяла колата им паркирана близо до Морската градина в Бургас, а Станимир се разхождал из градината под ръка с някаква червенокоска. Беше по времето на Бургаската Флора – нещо любимо за Мариана. Много я заболя, че в този момент тя е била на двеста и петдесет километра от тук. Но не се издаде, само отвърна небрежно:

-         Ами! Припознала си се!

 Но отвътре душата й плачеше и се извиваше от болка. Добре, че в момента нямаше хора в магазина.Но, тъй като  Мариана беше горда и не искаше да се издава колко много страда, реши да престане със сълзите. Така или иначе това нищо не променя, само дава повод на противника й да тържествува… Но никак не й беше лесно да  спазва това решение. Затова измисли една хитринка.

  Сутрин се гримираше силно, слагаше си очна линия, сенки, спирала на миглите. И, за да не си разцапа грима, стискаше зъби и … не плачеше. Каква воля имаше тая жена… Станимир се учудваше непрекъснато. И много често с ядосан тон се обръщаше към нея:

-         Какъв човек си ти бе, какъв е този твой инат ?!  –  и

сбръчкваше недоволно устните си.

  Мариана му отговаряше наум „ Няма да ти се дам!” и се усмихваше невинно. Това беше нейното оръжие.

  А това го вбесяваше още повече.И… ако се случеха насаме, той не пропускаше да я удари. Но не знаеше, че Мариана беше бронирала душата си. А тялото… Е, тялото понасяше наказанията, за да се кали душата. И тя се закали. Много.

  Но трябваше да мине още доста време и да се изтърпи още много и различен тормоз.