Книга трета, Глава четвърта

Обстановката беше тягостна. Ани стискаше в скута си Янка и само се оглеждаше. Мариана милваше децата  с необяснима мъка в сърцето си. А Станимир стоеше  с изправен гръб на дивана, подпрял  ръка на едното си коляно, пушеше и гледаше в една точка замислено. По всичко личеше, че има някакъв проблем. На  семейния хоризонт  се тълпяха облаци.

 А навън времето беше прекрасно. Пролетно, слънчево, влюбено.

 Ани погледна към Станимир и той веднага стана и отиде до Мариана.

 -    Хайде, нарадвахте ли се вече? Трябва да тръгваме.

 -  Защо бързате? – баба Диана тъкмо излизаше от кухнята и чу последните му думи. – Рано е, постойте още малко.

 -  Не можем – нервно отговори той, милвайки по светлата главица Дидко и търсейки думите, с които да продължи. – Ще минаваме през Пловдив, Ани иска да се види със свекърва си.

 Гласът му звучеше доста категорично и не търпеше възражения.

 Мариана се изненада. Никой не беше го обсъждал, поне пред нея…Но трябваше да се съгласи – не й се спореше излишно. Така или иначе, щеше да стане както иска той.

 Родителите й излязоха до пътната врата заедно с Веско и Дидко , за да ги изпратят. Ани се настани на задната седалка с Янка, а Станимир седна до нея.

Сбогуваха се, Мариана даде газ и колата потегли.

 -  Добре ли сте вие там отзад? – с нежни нотки в гласа попита Станимир, обръщайки се назад.

 -  Да, добре сме – смутолеви Ани и замълча.

Така пътуваха почти чак до Пловдив – в мълчание. Чуваше се само тихата музика от радиото, което работеше. Мариана обичаше така, музиката да звучи слабо, за да може тя да чува шума на двигателя. Но харесваше ритмичните диско парчета, защото те сякаш й даваха сила и настроение да кара бързо. Мариана обичаше високите скорости и когато беше сама в колата, караше със сто и двайсет в час, а изпреварваше със сто и трийсет. Но сега…Поддържаше деветдесет на магистралата, а в населените места „пълзеше” с четиридесет-петдесет километра в час, според знаците по пътя.

 Пристигнаха в Пловдив и се наложи Ани да я насочва накъде да кара.

 Намериха блока на свекърва й. Ани и Янка слязоха и отидоха да се видят с бабата. Станимир пушеше нервно. Двамата с Мариана бяха излезли от колата да се поразтъпчат. Тя също запали цигара. Беше й толкова напрегнато, че само с една цигара нищо нямаше да се оправи.

 След около един час Ани и Янка се появиха на входната врата на блока. Мариана веднага се качи в колата и се загледа напред. Тя изобщо не се и опитваше да се преструва на учтива и любезна, напротив, показваше открито своята неприязън към тази натрапница в живота им.

 Е, понякога нещата са твърде относителни и ако дадено нещо е добро за някого, за друг може и да е много лошо. Жената, която беше натрапница в очите на Мариана, за Станимир беше манна небесна, очакваната любов – единствена, неповторима, незаменима. И в неговите очи тя, Мариана, беше натрапницата. Но…кой да знае това?!...

 Като тръгнаха, Станимир изведнъж реши:

 -  И без това сме в Пловдив, хайде да се отбием при Соня и Петко. Карай, аз ще ти казвам накъде.

 Мариана само кимна с глава и поведе колата според указанията на съпруга си. Все пак това бяха добри техни приятели, които виждаха само, когато идваха през лятото на море. И макар че Соня беше родом от Поморие и все още майка й беше жива, те си бяха взели апартамент близо до квартирата им. Тъй като Петко беше военен и често го местеха, сега бяха в Пловдив. И двамата със Соня бяха лекари. Бяха набори с Мариана и Станимир, имаха две дъщери. Двете семейства  много добре се разбираха.

 Пристигнаха пред входа на блока им. Нали беше неделя следобед, те си бяха в къщи и се приготвяха за новата седмица. Много се зарадваха като ги видяха на вратата.

 -  Петьо, ела да видиш кой ни е дошъл на гости – развика се Соня радостно, след като свърши с целувките. Тя беше едра, пищна жена, с красиво лице и Станимир винаги се радваше да я види.

 -  Какво има  ? – чу се спокойният глас на съпруга й, който тътреше чехли из коридора бавно-бавно. Този човек едва ли знаеше значението на думата „ядосан”…Беше много добър и говореше леко „на език” .

 Като ги видя, усмихна се и като се ръкува наред, каза:

 -  Ами влизайте де – и се обърна към Соня – жена, защо ги държиш на вратата, хайде влизайте.

 Станимир представи „семейната приятелка” Ани и дъщеря й.

  Както винаги, масата веднага се отрупа с всичко, което имат в момента.

 -  Кой кара – ти ли? – обърна се Петко към Станимир.

 - Спокойно, сипи ми – имам си шофьор – ухили се самодоволно Станимир.Петко му сипа от марковото уиски, сипа на себе си и на Соня, но Ани изведнъж отказа.

 Мариана не обърна внимание, защото двете със Соня се гледаха като котараци в очите и Соня й правеше знаци да отидат в кухнята.

 Надигна се от стола си, попита за тоалетната, а Соня реши да й я покаже. Двете отидоха в кухнята и тя веднага я нападна с порой от думи:

 -  Скъпа, каква е тая кощрамба с вас ? – и се намръщи с погнуса.

 -  Ох, Сонче, не знам какво да ти кажа – притеснено отвърна Мариана. – Този моя май си е изгубил ума по нея и й се умилква… Май е решил да я свали… - завъртя с въздишка главата си Мариана.

 -  Ма той наистина трябва да е останал съвсем без акъл – продължи разпалено Соня. – Та тя на жена не прилича бе, пфууу… - и  плюйна в мивката. – Виж какво, не се оставяй да те правят на балама. Ако забележиш нещо, опитай се да поговориш с него. Все пак две деца имате, не е толкова лесно да загърбиш семейството.

 В този момент вратата се отвори и Станимир се показа  - присвил очи, с леко изкривена усмивка. Беше чул последните думи на Соня.

 -  Какво правите вие двете тука, заговорничите ли ? – уж се пошегува той, но Мариана усещаше колко много е ядосан. – Ти нали щеше да ходиш в тоалетната? – обърна се с нескрит злобен тон  към нея – Хм, женски номера.

 -  Точно там отивам – Мариана го погледна предизвикателно в очите, врътна се и излезе от кухнята.

Станимир остана насаме със Соня и веднага я нападна:

 -  Ти какви акъли даваш на жена ми? – заплашително я попита той.

 -  Недей да ми се перчиш – сложи ръка на хълбока си Соня  - Не съм нито Мариана, нито това грозилище. Внимавай, че Петко колкото е кротък, толкова е и лош. Ще те отреже веднъж завинаги и – край на приятелството ни. Само да му кажа….

 -  Добре, извинявай – смекчи тона той. Отвори вратата и отиде при компанията в хола.

 Мариана тъкмо влизаше през вратата.

 -  Хайде, тръгваме – намръщен каза Станимир.

 - Защо се разбърза изведнъж? – нищо не разбиращ, попита Петко.  – Не си си изпил още уискито.

 -  Благодаря, не ми се пие повече – все така намръщен отговори той. Ани го гледаше като хипнотизирана и се движеше като кукла на конци.

  Соня веднага забеляза това и всичко й стана ясно. Тази жена му беше любовница !!! Погледна към Петко и му направи знак да млъкне.

 Гостите си тръгнаха, опитвайки си да запазят добрия тон.

 А като излязоха от блока, Станимир веднага „клъвна” Мариана:

 -  Какво, оплака ли се на приятелката си ?

 -  Че за какво да й се оплаквам – от самолет се вижда всичко, не е нужно аз да й го казвам – отговори Мариана загадъчно и продължи да си кара колата. И тримата мълчаха, но това мълчание беше като съд под налягане. Много трябваше да се внимава, защото всеки момент можеше  да се взриви.

 Малко след като напуснаха Пловдив, Станимир каза:

 -  Спри колата и седни отзад.

-  Каквооо ?! – не разбра отначало Мариана.

 -  Казах! Спри колата и се премести отзад при Янка. Ще кара Ани. – Обещах й да покара, за да не си забрави как се кара кола – ухили се той и се обърна назад.

 Мариана помисли, че Ани ще покара малко и се съгласи – тъкмо щеше да си почине. Премести се отзад, а  Ани веднага се прехвърли на нейното място  и хвана волана.

 Потеглиха. На Мариана й беше малко необичайно да се вози на задната седалка в собствената си кола. И да я вози не някой друг, ами най-омразната й жена в света. Тя не знаеше колко близо е до отговора на стотиците въпроси в главата си.

 Колата пътуваше плавно, Станимир беше протегнал ръката си върху облегалката зад главата на Ани. Мариана стискаше зъби, но не издържа дълго. И реши да хване бика за рогата – директно го попита:

 -  Душко, кажи ми честно – какво става с тебе, защо се държиш така напоследък?

 Станимир се обърна назад, скръсти длани и като ги облегна върху облегалката си , погледна Мариана право в очите:

 -  Трябва да ти кажа нещо…

 Сърцето й се сви в очакване.

 -  В живота ми има друга жена.

Продължавайки да го гледа в очите, Мариана посочи с ръка към Ани и с горчивина в гласа, попита :

 -  Тя ли е ?

 -  Нее, тя няма нищо общо.

 -  Хм, нещо не ми се връзва – не му повярва Мариана. – Като не е тя, защо я разходихме с нас, а не взехме другата ти жена ?! Нее, ти ме лъжеш.

 -  Ами ако искаш  ми вярвай, аз ти казах.

И млъкна, обърна се напред и запали цигара. През цялото време Ани седеше като на тръни. Но сега вече се отпусна. Всичко мина кротко и тихо, без скандал.

 И тогава се започна.

 -  Душко, натисни съединителя, аз ще превключа скоростта – и Станимир хвана скоростния лост.

Ани се засмя и …на предната седалка започна да се разиграва най-ужасния театър, който Мариана някога беше гледала. Двамата си говореха така, като че ли бяха сами в колата. Непрекъснато се обръщаха един към друг с „душко”…Това беше тяхната дума. Някога те двамата се наричаха така. Той беше я предал, напълно, съвсем. „Не е само моментно, той се е влюбил в нея.” Мариана бавно осъзнаваше какво се е случило. Но… не, не можеше да повярва. Та нали Ани беше омъжена, беше приятелка… Не, не, не може да бъде! Той сигурно я лъже, за да я заболи…да я нарани. Много добре го познаваше. Той обичаше да я наранява с всичко, по всякакъв начин.

 И докато на предната седалка „лепнеше” от сладост -  „душко, душко”, на задната седалка Мариана изживяваше мълчаливо своята драма. Непрекъснато обслужваше дъщерята на тази омразна жена – водичка, сандвич, кифличка – каквото поиска. В един момент й стана много, много тежко. Прииска й се да скочи от колата. Защото Станимир й каза, че нещата между него и другата жена са много сериозни и необратимо е обвързан с нея. Всичко това прозвуча толкова фатално за нея, че Мариана  искаше да се махне, да избяга. Но не можеше. Защото щеше да накаже децата си. А те нямаха никаква вина. И тя плачеше тихичко, за да не я чуят онези от предната седалка и да се радват.

 Плачеше, защото беше предадена, защото не знаеше как ще продължи живота си занапред. Плачеше, защото беше с вързани ръце. Но най-много плачеше, защото в този момент беше в пълна безизходица и трябваше да търпи лигавенето на мъжа й с тази жена. Той се гавреше с нейното търпение. По-добре да беше я ударил. След пет минути щеше да й мине. А това мъчение, на което я подлагаше, продължи часове – дълги, непоносими.

Боят, който беше яла през тези почти  пет години, не представляваше нищо пред този тормоз, на който беше подложена сега. Но Мариана реши, че не всичко е изгубено и трябва да изтърпи. И това.

  По едно време Янка заспа. Мариана я взе на ръката си, прегърна я и така продължиха до Поморие – почти два часа.

 Пристигнаха към единайсет. Станимир взе спящото дете на ръце и го занесе в апартамента на Ани. Веднага се качи горе. Мариана вече беше отключила вратата и се събличаше.

 -  Стъни, има един проблем. Включих радиатора, но не работи. Бушонът е изгорял – смени го, моля те.

-  Нямам време, трябва да отида до свинарника, да видя какво става… - говореше и едновременно с това се пръскаше с дезодорант Станимир. – Ти можеш да го смениш, оправи го. – И както си беше с костюма, излезе. Мариана остана със зяпнала уста. В свинарника, а? А защо се напръска с дезодорант ?

 Но нямаше на кого да зададе тези въпроси. Пък и нямаше нужда – тя ясно разбираше, че няма да отиде само в свинарника. Дори ИЗОБЩО нямаше да отиде там. Явно, той се канеше да ходи на среща…Засега само не знаеше – къде и с коя. Но много скоро разбра това. Още същата нощ!

 Смени си бушона, радиаторът позатопли стаята. Мариана обаче не можеше да се стопли. На душата й беше студено. Тя губеше своя любим. Между тях имаше трети човек.

 И Мариана оплакваше любовта си. От очите й капеха парещи сълзи, идващи директно от горещото й сърце.

  Но в един момент, виждайки, че наближава един часа, Мариана си облече  бялата  дидеронова  нощница с талия под бюста, с червено-черната дантелена къдричка около острото  деколте  , и си легна. Успокои се с думите „И да плача, и да не плача, то каквото има да се случва, ще се случи. Да спя, че утре как ще се покажа пред хората с подути очи…” Спря да мисли за проблема си и заспа.

 Беше заспала дълбоко. Но все пак чу звънеца. Някой звънеше на вратата. И както си беше сънена, само си помисли „ Защо звъни, нали си има ключове…” като мислеше, че е Станимир. Стана, отключи вратата и рязко я отвори. И изведнъж се разсъни.

 Срещу нея стоеше Станимир, но не нейния, а мъжа на Бинчето. Мариана веднага събра с ръка краищата на  дълбокото деколте, защото почти целите й гърди се виждаха.А Станимир толкова много я ревнуваше от този мъж. Мариана не знаеше какво става.

 -     Кажи на адаша да се покаже.

 -  Ами него го няма – Мариана повдигна рамене недоумяващо. – Той дойде на свинарника.

 Станимир наведе глава и я изгледа изпод вежди със зачервени очи, в които се четеше недоверие.

 -   Моля те, не ми е до шеги, кажи му да идва, щото свинята се опраси и не знаем какво да правим с малките. Пък и сутринта сме на работа и двамата – продължаваше да не й вярва той.

 -  Няма го, ето, виж сам – и Мариана отвори широко вратата и се дръпна встрани. – Още към единайсет часа тръгна за свинарника.

 Станимир изведнъж разбра, че тя казва истината.

 -  При нея ли е? – посочи с глава надолу към апартамента на Ани.

 -  Ааа, не знам. Явно ти знаеш много повече от мен – сега вече се ядоса Мариана. Не стига, че беше измамена, ами и сводница на мъжа й щяха да я изкарат.

 Станимир я съзерцава още няколко секунди в очите, но като видя как тя почервенява от яд, разбра, че напразно я измъчва – Мариана явно не знаеше ни-що!

 Слезе по стълбите ядосан, спря се пред вратата на Ани и натисна звънеца. Отвътре се чуваше шум – отваряха се и се затваряха врати. Будни бяха. Но не му отвориха. Той се ядоса още повече, изпсува адаша си наум, запали „Москвич”-а  си и отиде на свинарника.

 А Мариана…Тя вече знаеше със сигурност, че нейният съпруг й изневерявя. Но …какво можеше да направи в този среднощен час – беше към три часа. Оставаше й още малко време до шест, когато будилникът щеше да я събуди.Тогава всичко щеше да се изясни.

   Беше много уморена. Затвори очи и…заспа. Сладко, сладко. Просто да не повярва човек. Тя, която винаги казваше, че само ако разбере за изневяра, ще му вдигне скандал…Сега прие нещата толкова спокойно. А може би просто не искаше да повярва. Такава си беше тя, Тома неверни – искаше да пипне, за да повярва, че водата наистина е мокра…

Книга трета, Глава трета

 Пътуването продължи все така напрегнато. Мариана пушеше цигара след цигара, мълчеше и се стараеше да кара бавно.Станимир се загледа в пътя и спря да се обръща назад.В колата се възцари тишина, която отвреме-навреме Веско нарушаваше с въпросите си:

  -  Пристигаме ли вече?

 Той нямаше търпение да види братчето си, баба и дядо. А и те ги чакаха с нетърпение. Мариана им се обади предишния ден и ги предупреди, че ще тръгнат преди обед, но не уточни час.

 След около тридесет минути колата спря пред родния й дом. Майка й изскочи нетърпеливо навън да ги посрещне, а баща й, прегърнал малкия Дидко, гледаше през прозореца.

 Веско пръв излезе от колата и се хвърли в прегръдките на баба си. Мариана слезе, прегърна майка си и й представи Ани и Янка, които в този момент бавно се измъкваха навън.

 -  Това е една моя приятелка с дъщеря си, която решихме да разходим с нас.

 -  Ха, вашият татко къде е ? – учуди се баба Дидка, запознавайки се с непознатата жена и детето й. За нейна  голяма изненада Ани погледна към Станимир с леко смутена усмивка.

 -  Ами … той не е в България – вместо нея отговори той и възрастната жена разбра всичко. Само си помисли „ Ох,  милата ми дъщеря, какво ли преживява…”.

   А Мариана вече беше влязла в къщата заедно с децата. Бързаше да прегърне малката си рожба. Дидко се хвърли на врата й като повтаряше  непрекъснато : Мама, мама….

 След като се нарадва с малкия и го нацелува, Мариана се ръкува с баща си:

 -  Добре дошли – погледна я баща й с въпросителен  поглед, защото  усещаше, че нещо не е наред. Дъщеря му не беше радостна като друг път. Толкова сдържана не я беше виждал отдавна. Но той беше деликатен човек – мълчеше и не задаваше излишни въпроси, само леко се изкашля. Знаеше, че ако има нещо, майка й ще му каже.

 Когато и останалите влязоха в къщи, той погледна въпросително към баба Диана, повдигайки вежди, но тя само му направи с ръка жест, който му казваше „ После ще ти обясня”.

 Той прегърна Веско:

 -   Ах, на дядо момчето, пораснал си – и като го остави на пода, продължи да му говори – хубаво ли е при мама и тати?

 -  Хубаво е, ама няма двор.

Невинният и искрен отговор на детето сякаш разведри обстановката и всички се поотпуснаха.

 -  Хайде, починете си малко, измийте се и после да хапнем – подхвърли баба Дидка.- То нито е обед, нито вечеря , ама все пак…

  -  Ела, Ани, ще ти покажа къде да се измиеш – и Станимир поведе гостенката към кухненския бокс.

 След около минута баба Дидка  отвори вратата му, за да подготви порциите. Остана много неприятно изненадана, виждайки как зет й се целува с приятелката на дъщеря й. Нищо не каза, но така го изгледа, че му стана тясно и той се измъкна от кухнята, а след него – и „приятелката”.

 Седнаха на диваните , Станимир се опита да се покаже весел. Прегърна Дидко:

 -  Ела сега татко да те види, юначето ми. Как е челцето, мина ли вече? – показвайки излишна загриженост, той се мъчеше да прикрие неловкото положение, в което изпаднаха с Ани. Дядо Георги още повече се увери, че нещо лошо се е случило и дъщеря му е в беда. Неговата единствена дъщеря, неговата единствена радост. Толкова много я обичаше, че не позволи да си родят  друго дете – цялата си обич пазеше за нея. Е, малко беше скован, не я обсипваше щедро с похвали и ласки, затова Мариана мислеше, че баща й не я обича. А той…той можеше човек да убие заради нея. Добре, че беше тих и кротък човек, иначе със Станимир беше свършено.

  Хапнаха  и след като децата поиграха  малко, ги сложиха  да спят. Разтегнаха единия диван  и баба Дидка ги нареди като сарделки един до друг, зави ги с големия юрган и децата заспаха.

 -  Марианче, вие ще спите горе в спалнята, майка, а пък гостенката може да легне с дъщеря си на дивана във всекидневната. Горе всичко е затоплено – майка й говореше, но никак не беше спокойна. Усещаше се някакво напрежение, сякаш някой на някого се сърдеше…Но за какво ?

   Целувката, която видя, донякъде й даваше отговор. Но понеже не беше наясно дали Мариана знаеше какво става, реши да си замълчи засега.

 Мариана отиде оттатък да види баба си, вуйна си и вуйчо си. Те много се зарадваха , че са дошли и решиха да излязат да се почерпят в някое заведение.

 -  Марианче, нали помниш Сия, колежката ми от комбината? – попита  вуйна й – Та те с мъжа си са взели една дискотека в Минерални бани, можем да отидем там. И без това отдавна ни канят…

 Предложението се прие единодушно. Мариана отиде при майка си и й каза какво са решили.

  А баба Дидка беше всеотдайна майка и баба. Винаги гледаше децата да са добре.

 -  Отивайте, майка, не се тревожете за децата. Те са уморени и ще спят. Няма да ги оставя сами.

 -  Знам, майко – Мариана прегърна майка си и я целуна по страните. – Знам, че мога да ти имам пълно доверие.

 -  Ох, ами Янка… -  подаде се плахо откъм  вратата Ани – да не Ви създаде грижи.

 -  Е, тя е голямо момиче, не вярвам – гледайки я в упор, отвърна строго баба Диана , но в същото време  й се искаше да изкрещи „ Коя си ти и какво търсиш в семейството на  дъщеря ми?!”

  Ани усети нейната неприязън и повече не каза нищо – обърна се и излезе.

 Качиха се в колата – Мариана караше, Станимир седна до нея, а вуйчо й, вуйна й и Ани – отзад.

 Пристигнаха в дискотеката. Сия и съпругът й Петко много се зарадваха.

 -  Ей, вие се наканихте най-после – възторжено ги посрещнаха те. Избраха им най-хубавата маса.

  В средата на залата имаше кръгъл дансинг – масата им беше до него. Всички маси бяха кръгли. Така стана, че Мариана седна с гръб към дансинга, но вуйна й и вуйчо й седнаха насреща – да гледат танцуващите.

 Поръчаха си пиенето и мезетата, започнаха да вдигат наздравици. След малко настроението на всички се повиши. Само Мариана продължаваше да бъде напрегната.

 Засвири хубава музика и Станимир я покани на танц. Вуйчо й и вуйна й също отидоха на дансинга и се завъртяха под звуците на тангото. Ани ги гледаше от масата и се усмихваше някак тъжно, самотно.

Когато песента свърши, двете двойки си седнаха на масата.

  -  Ани, ти ще прощаваш, че те оставихме сама – усмихна се вуйчото на Мариана и свойски потупа младата жена по рамото.

 -  Няма нищо – тихо промълви тя и дългите й мигли запърхаха в посока на Станимир.

 -  Следващият танц ще бъде с теб – усмихна й се нежно той. И веднага, щом започна следващата песен, двамата се отправиха към дансинга.

 Мариана остана с вуйчови си на масата, хапваше си, пийваше , но не беше спокойна. Защото искаше да разбере, какво става между мъжа й и тази жена, която не й вдъхваше доверие. Виждаше, че той се увлича по Ани,че  я ухажва, че като някоя мъжка птица й играе „танцът на любовта”. И искаше да спре това нещо, докато още не е късно.

 Песента свърши, но Станимир и Ани не се прибраха на масата и затова Мариана погледна назад. Те продължаваха да се движат в такта на музиката, все така прегърнати. Не чуваха нищо  и все така се гледаха любовно.

 Вуйчо й беше видял, че по време на танца двамата се целуваха и всичко му стана ясно. За да спаси положението, подвикна:

 -  Ей, младежи, музиката спря.

 Мощният му смях прозвуча в тишината на залата доста силно и изкара двамата влюбени от унеса, в който бяха изпаднали. Те смутено се засмяха на глас и си седнаха на масата.

 -  Ами ние се заплеснахме в приказки и не чухме кога е спряла музиката – заоправдава се Станимир.

 -  Случва се – засмяно отвърна вуйчото, отпи от чашата си , но се ядоса. „Къде  са й очите на тази нашата Мариана, защо понася всичко това ?!” Той не знаеше, че тя е в пълно неведение. И вместо да й отворят очите, двамата с вуйна й продължаваха да я обвиняват. И не й казаха какво са видели.

Към единайсет часа Сия и мъжа й затвориха дискотеката, заключиха вратата и поканиха гостите си в една вътрешна стаичка.

 -  Сега имаме нещо специално за специални хора – засмя се Петко. – Ще ви пуснем порно – сигурно не сте гледали ? – приятелски се засмя той. А те , пийнали и развеселени, любопитни  за малко по-непозволени неща, се приготвиха да гледат. Насядаха на столове в една редица, като в кино. Станимир седна между Мариана и Ани и мъжкарски ги прегърна. Все едно, че искаше да каже „ Тези жени са с мен .” Мариана много се подразни от факта, че той се възползва от присъствието й, за да може да прегърне Ани. А тя се правеше на много срамежлива и тихичко повтаряше „ Ох, не мога да гледам такива неща” и гушеше глава във врата на  Станимир. И затова, когато започнаха изпълненията на френската любов, Мариана реши да провокира  ситуацията и на висок глас извика небрежно:

 -  Хм, нищо ново не виждам. Та ние това си го правим с моя мъж отдавна – и погледна към Ани. А тя почервеня от яд и така я изгледа, че ако можеше да се убива с поглед, Мариана веднага щеше да падне мъртва. Това я накара да тържествува. „ Браво, пряко попадение” подскачаше от радост наум. И си мислеше, че с това ще накара тая жена да остави мъжа й и да се махне от живота им. Уви, не знаеше колко много се заблуждава. Вярно, тази вечер беше спечелила  битката. Но не знаеше, колко много битки я чакаха занапред.

 Когато филмите свършиха, всички станаха да си ходят. Станимир беше много ядосан и ентусиазиран едновременно с това. Усещаше прилив на сили. Беше много пиян – беше във фазата, когато пияните се инатят и не чуват гласа на разума.

 -  Сядайте, ще карам аз – едва задържайки се изправен и леко поклащайки се, се биеше в гърдите той.

 -  Станимирко, момчето ми, недей така – хвана го за раменете вуйчото. – Нека да кара Мариана, тя пи само безалкохолно.

 -  Нееее, аз ще карам – още повече се заинати Станимир. – Качвайте се в колата – със заповеднически тон още повече започна да вика той.

  -  Аз няма да седна в колата, ако караш ти – дръпна се вуйчото на Мариана. Но тя реши да го успокои, защото добре познаваше Станимир.

 -  Вуйчо, не се страхувай. Той като седне зад волана и изтрезнява, повярвай ми.

 Вуйчо й продължаваше да се колебае, а вуйна й беше готова да направи всичко, което той реши. След малко се съгласи и потеглиха.

 -  Само че аз ще седна до тебе – каза той на Станимир.

 - Добре, както кажеш, мой човек – ухили се пияния герой, доволен, че все пак стана на неговото.

 Трите жени седнаха отзад. Вуйната на Мариана седна  по средата – и без това двете съперници не можеха да се понасят.

 Когато се прибраха, видяха, че баба Диана ги чака. Ани искаше да вземе Янчето горе и да си легнат с нея на дивана в дневната, но детето толкова сладко спеше, че майката на Мариана я накара да се откаже.

 -  Недей разваля съня на детето, виж как сладко е заспала.

 -  Ами…да не Ви пречи нещо…

 -  Няма да ми пречи. Дядо Георги си е в стаята, отдавна спи. Аз съм при децата. Хайде, отивайте да лягате, че стана късно.

Станимир се качи горе заедно с двете жени, влезе с тях в спалнята и каза:

 -  Ще спим тук.

В стаята имаше само две ъглови единични легла с ракла.

 -  Тримата ли?! – изненада се Мариана. Тя се надяваше да остане насаме със съпруга си.

 -  Да, тримата – твърдо отговори Станимир. – Ние с теб ще спим на едното легло, а Анито – на другото. Аз отивам до тоалетната. Вие се събличайте и си лягайте – и излезе от стаята.

 Двете жени се спогледаха, но нямаше време за спор. Беше много късно и им се спеше. Започнаха да се събличат и да се приготвят за лягане.

 „Любопитство” е второто име на жената. Още повече, когато има съперничество…Мариана се събличаше с лице към жената, която искаше да й отнеме мъжа.

Двете свалиха дрехите си и останаха само по бикини. Ужас ! Мариана се втрещи като видя с какво грозилище я заменя нейният съпруг.

 Не гърди, а кожички със зърна. А плоския корем беше надиплен на хоризонтални плисета от груба кожа, цялата в стрии. Тъмна кожа, на най-малко десет слънчеви бани, както обичаха да се шегуват с мургавите. Но Ани не беше и мургава. Просто кожата й беше кафява и груба, с едри пори.

 Тя завистливо погледна млечнобялото тяло на Мариана, с гладко коремче, без нито една стрия, въпреки трите раждания, а гърдите й – стегнати топчици, чиито зрънца стърчаха напред, сякаш й  се присмиваха. Сърцето й почерня от злоба и завист. И тя още повече се амбицира да ги раздели. Легна и се обърна с лице към стената.

След малко Станимир влезе в стаята, съблече се по бикини и Мариана видя, че и той е възбуден. Когато легна до нея, тя се притисна към него с желание, но той прошепна в ухото й:

 -  Не сме сами, не е удобно.

 -  Друг път това не ти е пречело – озадачи се Мариана. Но се сгуши в него и си помисли „ Хм, той се съобразява с нея… Сигурно има нещо между тях. Но сега е време за сън.” Отпусна се и заспа.

 След малко Станимир се прехвърли при Ани  леко и безшумно, набързо се облекчи и легна обратно при жена си.Когато Мариана се събуди, той все още спеше до нея и тя нищо не разбра. Ани също спеше. Мариана тихичко се облече и слезе долу.

 Но Ани беше будна. Протегна ръка и погали къдравата глава на Станимир. Той се събуди и й  усмихна влюбено:

 -  Как си, миличка?

  Стана, отиде до леглото,застана изправен до него и даде възможност на Ани да погали възбудения му член. Наведе се и като отметна завивката, започна да целува гърдите й, пъпа и корема. Смъкна леко бикините й надолу и целуна окосмения й венерин хълм. Тя  държеше с две ръце главата му и като изохка тихо, леко разтвори крака. Той докосна леко с върха на езика си клитора й и Ани се възбуди още повече. Но Станимир не можеше да се отпусне, въпреки че много я желаеше.

 -  Недей, ще стане някой фал.

 И точно в този момент външната врата се хлопна. Ани бързо се обърна към стената, а Станимир започна да обува панталона си.

 -  А, ти си се събудил – тихо каза Мариана като влезе в стаята.

 -  Шт, ще събудиш Ани – сложи пръст пред устните си Станимир и с това  успя да заблуди Мариана. – Хайде, слизай, аз идвам.

 Мариана излезе от стаята и щом външната врата хлопна, Станимир се наведе, целуна засмяната до уши Ани по устните страстно и горещо, доволен, че пак се е измъкнал.

 -   Много те искам – дръпна го за ръката тя.

 -  Довечера, като се приберем. Целият ще бъда твой. Идвай след малко.

 И той слезе долу. Отиде до тоалетната, след това се изми и седна на масата за закуска. Децата бяха станали и го нападнаха :

 -  Татко, татко – повтаряха и двамата, а малкият Дидо се катереше да седне в него.

 След малко Ани слезе от горе. Седнаха всички около масата, закусиха. Бащата на Мариана мълчеше, само отвреме-навреме хвърляше къси погледи към Станимир и Ани. Беше научил за целувката в кухнята.

  Той никога не беше изневерявал, затова сега усещаше, че има нещо нередно. Както човек, който никога не е палил цигара, подушваше ,когато някой е пушил, така и той с чистата си и честна душа усещаше, че Станимир играе някаква мръсна игра. Но мълчеше и само наблюдаваше участниците в нея.Защото нямаше доказателства, имаше само съмнения. А това не беше достатъчно, за да победи измамника.

 За майка й всичко беше ясно. Тя беше сигурна, че Ани не е обикновена приятелка. Повече от ясно беше, че  Станимир мами дъщеря й. Но не знаеше дали да се намеси. Ами ако стане по-зле? Ами ако е била някаква мимолетна закачка онова, което видя в кухнята? Майка й продължаваше да мие чиниите и да си задава въпроси…

Книга трета, Глава втора

На следващия ден Мариана остана в къщи с Веско. Станимир отиде на  работа сам, а тя пусна пералнята, простря прането, изчака детето да се наспи, приготви му закуска  и после двамата отидоха в магазина.

 -  Как е моето момченце ? – целуна го по бузките Станимир и се обърна към Мариана с думите. – Душко, следобед ще те оставя в магазина сама, а аз ще отида да сглобим на Ани новата секция.

-  Ама те взеха ли я?

-  Да , тази сутрин, докато те нямаше. Брат й няма да се справи сам, ще отида да му помогна.

 Мариана се чувстваше кофти – не знаеше как да реагира.

-  Няма ли край това?.....

-  Кое? – Станимир я погледна със смръщени вежди.

-  Ами…още ли ще помагаш, до кога ?

-  Докато трябва ! – тросна й се той. – Нещо друго да кажеш? – и я изгледа продължително и леко заплашително.

 Мариана се изплаши да не го предизвика пак и да я удари, защото знаеше, че изобщо нямаше да го спре фактът, че  Веско също е там или може да влезе някой клиент. Тя леко се отдръпна назад и с помирителен тон каза:

 -  Нищо, нищо. Щом трябва, ще помагаш – и излезе в залата, на открито.

 След като се  наобядваха и се върнаха от свинарника, Мариана сложи Веско да спи и отиде да отвори магазина, а  Станимир остана в къщи. Докато детето спеше, той слезе при Ани. Тя го посрещна с отворени обятия, но първо искаше да се увери, че Мариана е излязла и няма да ги притеснява. Беше изпратила Янка у майка си и сега бяха само двамата. Станимир беше нетърпелив, а и тя също изпитваше силен сексуален глад. Без да губят много време, двамата свалиха дрехите си и се хвърлиха върху спалнята.

Станимир с дива страст целуваше това слабо, почти детско телце с едва развити,изцедени от кърменето, гърди. А тя щедро му предлагаше цялата си женственост и той проникваше с езика си дълбоко в нея. Това я караше да подивява от страст, стискаше с бедрата си главата му и ревеше като ранен звяр. Нейните викове го подлудяваха и той се възбуди силно. Подаде й своята мъжественост и тя го захапа с устни, ръмжейки и стенейки още по-силно. Когато Ани усети, че той достига до кулминацията си, се обърна по корем, повдигна дупето си нагоре и Станимир проникна в нея рязко, хвана я за кръста и започна да я отдалечава и притиска към себе си , а тя се въртеше и стенеше силно. Двамата изригнаха в силен оргазъм, виковете им се сляха в един общ любовен зов. Отпуснаха се отмалели и изтощени от страстта .

 Но нямаха много време. Затова станаха бързо.

 -  Хайде , кой ще бъде пръв? – закачливо попита Станимир, а очите му блестяха от преживяното току-що.

 -  Ако искаш влез първо ти, за да можеш по-скоро да отидеш горе – да не би Веско да се е събудил и да дойде да те търси.

-  Тц, тц, тц – като въртеше глава и се усмихваше, привлече я към себе си той – ще влезем заедно под душа.

-  О, недей, стига засега – тя знаеше какво ще стане под душа, а се боеше да не ги изненада някой.

-  Насити ли ми се? – учудено попита Станимир.

-  Не, не съм –равнодушно отговори Ани – как можеш да си мислиш такова нещо… Просто се страхувам да не дойде някой.

-   Ама те задоволявам, нали?

-  Разбира се, нали ме виждаш, как съм зачервена и горя? – усмихна му се сластно Ани и като хвана дланта му, я пъхна между бедрата си.Той усети влагата на вагината й и доволно я целуна по гърдите.

  Станимир не беше много уверен в себе си, защото Мариана никога не се задоволяваше само с един път. И като я питаше защо, тя му отговаряше „ Аз тъкмо загрях.” А истината беше друга. С нея той не си играеше на френска любов, не я възбуждаше преди самия полов акт и затова, тъкмо когато тя започнеше да се възбужда, той свършваше. Но не смееше да повтори, за да не забременее и тя винаги беше „недовършена”, както се шегуваше със себе си. Ако беше успяла да го накара да си разиграе езика и при нея…нещата щяха да са съвсем други. Защото тя знаеше какви чудеса можеше да направи това малко , мърдащо в устата нещо, когато се заиграе с женствеността й. Беше го опитвала и го знаеше. Но той не го правеше и…тя никога не можеше да стигне до върха . А така той пък получи комплекс, че е слаб като мъж…И потърси жена, пред която да се изяви.

 Взе си душ, оправи косата си и се качи горе. Веско все още спеше. Затова Станимир слезе отново при Ани.

 -  Хайде, давай да сглобявам секцията.

 -  Батко почти я е сглобил. Остана само гардеробът – каза Ани и отиде до хладилника, взе една бира и като я отвори, подаде му я усмихнато с думите:

 -  Ето, вземи да угасиш малко огъня си.

 - Хм, дяволче такова –  закачливо отговори Станимир засмяно  и вдигна бутилката.

 Започна да сглобява гардеробчето на секцията. Но това беше лесна работа, която нямаше да му отнеме много време. Затова той седна на дивана, запали си цигара и повика Ани при себе си.

 -  Ела, имаме време, можем да изпушим по цигара заедно. И да дойде някой, какво ще види – майсторът си почива, а домакинята му прави компания – и се ухили мръснишки.

На нея й харесваше, когато той се държеше така. Допадаше й. И ако зависеше от нея, по цял ден щяха да се въргалят из чаршафите. Но …жена му, ах, жена му. Да не беше тя…Ани виждаше колко е хубава тя и се дразнеше. Жена му беше с гладко, бяло лице, не като нейното – сипаничаво и с леко загорял тен.Тялото й беше стегнато, женствено, а  имаше и по-големи от нейните гърди. И изобщо…Ани виждаше физическото превъзходство на жена му и изпитваше ужасна ревност. И тъй като тя не можеше да стане хубава като нея, реши просто да отнеме мъжа й. И в момента правеше точно това – вклиняваше се между тях. Всяка вечер му сипваше да пие ракия, а в ракията му слагаше „испанска муха”. И той пощуряваше по нея. Мариана вече никак не го привличаше като жена. Той просто вече нямаше очи за нея. Но Ани не знаеше дали това е така и пак го подхвана:

 -  Ти продължаваш да правиш любов с нея, нали? – и го погледна изпитателно с огромните си очи.

 -  Ами…нали ми е жена….

 -  Не ми е приятно –  разглезено  се нацупи тя. – Аз съм твоята жена, а ти си моят мъж. Само с мен ще правиш любов – и нежно се притисна до него, оголи гръдта си и като хвана с две ръце главата му, зарови лицето му между тях. Макар че те едва се забелязваха, а и целите бяха в стрии, Станимир почувства прилив на мъжка сила. Мушна ръка под полата й и с радост констатира, че тя е без бельо. Погали я по венериния хълм, който беше доста изпъкнал, разтвори с пръсти устните й, все още подпухнали от любовния акт преди малко , с нетърпеливи движения разкопча с другата си ръка панталона, като през това време устните им бяха впити и езика му стигаше почти до гърлото й. Тя разбра колко много я желае той, стана и седна в него, прегръщайки го със свити в коленете крака.Започна бавно да се смъква надолу, усещайки как той прониква в нея.Желанието я обземаше все повече и повече, тя започна да крещи от екстаз, отметна глава назад и усети как нещо горещо излиза от нея. Само че сега Станимир продължаваше да е все така мъжествен, държеше с две ръце дупето й, стана прав, а тя кръстоса отзад краката си и двамата започнаха да обикалят стаята , все така вплетени един в друг. Той  смучеше настървено настръхналите зърна на гърдите й и това я караше да полудява . Стискаше с две ръце главата му, рошеше косата му и виеше от удоволствие. А това още повече го настървяваше и той още по-силно я притискаше към себе си. Изведнъж усети как кулминацията приближава, прегърна я силно, впи устни в нейните и усети как  неговото мъжество  изля горещият си сок  в нея. Станимир притихна за няколко секунди, след което я погледна в очите и каза засмяно :

 -    Беше страхотно…

 -  Нали ти казах, аз съм жената за теб – веднага го атакува  Ани – винаги ще е така.

 Колко му трябва на един мъж – в такъв момент да чуе точно тези думи и…вече е превзет. Още повече, че Мариана вече му беше омръзнала, пък и тя не беше като Ани – хищна и винаги жадна за ласките му, поне той не я виждаше  да е такава. И затова лудееше по Ани. Беше готов начаса да се откаже от жена си и да заживее с Ани. Но …децата. Как да остави децата…

 Както бяха вплетени един в друг, Станимир я отнесе в банята и, целувайки я отново горещо, леко я пусна на пода .

 -  Трябва да се приведем в приличен вид – смеейки се, започна да оправя тоалета си той. Панталоните и бикините му бяха останали някъде на пода в хола. Ани си беше гола под роклята, така че и за нея не беше никак трудно да се измие.

 -  Хайде да побързаме, че май е време Веско да се събуди – Станимир се избърса, отиде в хола и се облече. – Нали сглобявам секцията ти – и се засмя силно,  облекчен от тази продължителна любовна среща.

 И , точно навреме. Защото на вратата се позвъни. Ани отвори и Станимир чу гласа й:

 -  А, Веско, наспа ли се, леля?

 -  Татко тука ли е? – почти разплакано попита детето.

 -  Тука е, тука е, ела да те заведа при него – и Ани го хвана за ръчичката. А през отворената врата на хола се виждаше ухилената физиономия на Станимир, който извика засмян:

 -  Тука, съм, татенце, ела при мене.

Веско пусна ръката на Ани и се затича към баща си. Седна плътно до него и притисна малкото си телце до неговото тяло, все още горещо от ласките на Ани. В този момент Станимир се почувства велик. Това усещане идваше от страстта, която разпалваше в тази непозната доскоро жена, от страха , който изпитваше сина му защото него го е нямало в стаята, когато се е събудил. И това малко телце, сгушено до него по пижамка, му даваше огромна сила. Той беше нужен на някого. Какво от туй, че Мариана вече не е нищо за него. Ето, Ани винаги го желае, децата му го обичат. За какво му е Мариана. Трябва да се направи нещо, но – какво…Как да й каже, че вече не я обича – то пък и кога ли я е обичал…

 Но Съдбата го улесни много скоро…

 Мариана  мина след работа през халите и купи една щафета шпек, кашкавал, яйца – все неща, от които можеше бързо да приготви нещо вкусно за ядене. Бащата на Станимир работеше на щанда за месо и й избра много хубави пържоли. Изпрати поздрави на децата и каза, че скоро ще мине да ги види.

 -  Непременно да поздравиш моя син – с тъжна усмивка каза възрастния човек.

 - Разбира се, татко, ще го поздравя – с усмивка отговори тя и отиде да се нареди на касата.

 Прибра се спокойно. Извади продуктите от чантата и започна да приготвя вечерята. Сложи пържолите във фурната и започна да бели картофите. Майка й беше им подарила много специална тенджерка – с мрежа , за пържене на картофи. В мрежата се хващаше почти един килограм картофи. Мариана обели четири-пет големи картофа, наряза ги на тънко и ги сложи да се пържат.

 След като свърши с пърженето, слезе до Ани да се обади на Станимир, че се е прибрала.

 -  Ей сега свършвам и се качвам – намръщено се обърна към нея той. – Прибери и Веско, да не се нарани тука…

 -  А Янчето къде е? Аз мислех, че те ще си играят заедно.

 -  Майка дойде преди малко и я взе – нагло гледайки я в очите, излъга Ани.

 Мариана хвана за ръката Веско , който вече не беше по пижама, каза „Довиждане” на Ани и си тръгна.

 Тревожно й беше , стомахът й се свиваше, а тя не знаеше ЗАЩО ? Дали защото много мислеше по този въпрос, но…много скоро разбра отговора.

 Станимир се прибра след около час, вечеряха, и седнаха да погледат телевизия и да поговорят преди лягане. Веско вече беше заспал.

 -  Душко, знаеш ли какво си мисля ? – дръпна от цигарата Станимир и я погледна. – В събота да се качим на колата и да  заведем Веско при вашите. Хем ще видим и Дидко, че много се затъжих за него. Ще пренощуваме и в неделя ще се върнем.

 -  Чудесно, съгласна съм – не скри радостта си Мариана.

 -  Само едно нещо ме тревожи. Има една свиня – всеки момент може да се опраси. Ама, ще помоля адаша и Митко, дето живее от другата страна на бившите хазаи, да я наглеждат. – И като изтръска цигарата си в пепелника, след малка пауза продължи. – Мисля да вземем с нас Ани и Янчето, да се разходят.

 -  Как така, защо? – неприятно се изненада Мариана. – Защо ни са те?

 -  Ами …да ги разходим – повтори Станимир. – Самотна е жената, няма кой да я изведе никъде, просто …затова.

 -  Ха, има толкова самотни жени – разгорещи се Мариана – ами хайде да разходим и тях…

 Иронията в гласа й страшно го ядоса и той повиши глас:

 -    Ще дойдат, казах, а ти ако искаш, не идвай.

 -    Да бе, а кой ще кара колата ?

 -  Ани има книжка, карала е колата на брат си, ако трябва ще кара тя.

 Това вече изкара Мариана от кожата:

 -  Каквооо ? – повиши гласа си и тя. – Ти чуваш ли се? -  Запали нервно цигара, дръпна два-три пъти и като седна на дивана, примирено каза – Добре, да дойдат с нас. Щом трябва. Но да знаеш, никак не ми е приятно, че толкова се сближаваш с тази жена.

 -  Ама тя е просто наша добра съседка, приятелка. Нали човек трябва да помага на приятелите си ?!

 Въздъхна доволно, дръпна още веднъж от цигарата и като я угаси в пепелника, си помисли „Ох, съгласи се. Какво щях да правя – та  Ани не би ме пуснала сам с Мариана.” Горкият наивник, той неусетно беше хлътнал и продължаваше да потъва в синеокото блато. Ден след ден, миг след миг. Нямаше воля сам да се спре и се пързаляше по нанадолнището, наречено „пропадане”. Но все още не можеше да го осъзнае.

 На другия ден прегледа колата, изми я, а Мариана този ден стоеше сама в магазина и се тревожеше. Една мисъл не й даваше мира. „ Моят мъж се опитва да  свали  тази жена, сигурна съм. Такъв беше някога и с мен, много му личи.”  Ако знаеше…Само ако знаеше…

 Но… по-добре е било да не е научавала…Толкова мъка щеше да си спести…

 В събота рано сутринта се приготвиха, Мариана направи сандвичи за из път, взеха вода в трилитровия термос , викнаха Ани и дъщеря й – а  малката я оставиха при бабата – качиха се в колата и потеглиха.

 Ани седна отзад с двете деца, а Станимир седеше до нея, но почти целият се беше обърнал назад. Непрекъснато питаше Янчето какво иска, а ако Веско поискаше нещо, веднага го смъмряше.

 Мариана караше мълчаливо колата, но цялото й внимание беше насочено към поведението на Станимир. По едно време тя не се стърпя и му извика:

 -  Душко, стига се кара на детето, какво толкова е направило…

 -  Ами …досажда на Янка. Пък и на Ани сигурно не й е приятно да обслужва детето ни…

 -  Ами, няма такова нещо – смутолеви Ани, но се усещаше, че нещо я мъчи.

 Мариана помисли, че на Ани й е неудобно, задето е с тях. А тя просто се чувстваше гузна, не можеше да понася присъствието на Мариана. Но, кой можеше да знае това тогава…

Вътре в Мариана се надигаше огромна вълна на негодувание, тя усещаше, че нещо лошо се случва. И на един завой, влизайки в едно село наблизо до родното й място,  за малко да катастрофира. Просто…забрави да намали газта, а завоят  беше десен и малко остър. Щеше да се блъсне в отсрещната къща.

 -  Какво правиш, да ни убиеш ли искаш ? – развика се Станимир.

 Мариана спря колата след селото, излезе от колата, отиде до близката канавка  и запали цигара.

 Станимир отиде до нея:

 -  Какво има, защо си толкова нервна?

 -  Как да не съм нервна – веднага го нападна Мариана. – Ти буквално се валяш в краката на тая жена. Аз трябва да питам „какво става”, аз – и продължи нервно да дърпа от цигарата си.

 -  Няма нищо, внушаваш си – невъзмутимо отвърна той, - просто съм любезен.

 -  Да бе, любезен. Нападаш Веско за щяло и не щяло, а към Янчето и оная …още малко и ще се разкапеш. Мислиш, че не разбирам? Та ти й се сваляш, толкова много ти личи…За глупачка ли ме мислиш?

 -  Няма такова нещо, хайде успокой се – и той я потупа леко по раменете. – Успокой се и …да продължаваме пътя си.

 Мариана изгаси цигарата, пийна малко вода от термоса и …потеглиха. Но не беше спокойна, никак не беше спокойна.Сетивата й бяха изострени  и тя очакваше само едно – да разбере какво всъщност става!

Книга Трета - Глава Първа

Глава първа

   Животът непрекъснато ни поднася изненади – кога добри, кога – лоши. Сякаш Съдбата непрекъснато ни подлага на изпит. И точно, когато си мислиш, че си успял, виждаш пред себе си ново препятствие – не просто поредното, а  съвсем различно от предишните.

   Мариана мислеше, че нещата между нея и Станимир най-после са потръгнали. Бяха далеч от родителите й, сами с децата си, близо до неговите роднини, с които много се уважаваха. Имаха добра работа, много приятели – бяха станали част от елита на града. И… винаги и навсякъде бяха  заедно. А това й харесваше най-много от всичко. Толкова много го обичаше, че заради Станимир бе готова на всичко. Но…Казват, че точно, когато на човек му е най-хубаво, Съдбата го удря най-жестоко.  Може би, за да не се самозабрави…

  Беше ден като всички останали. Само дето оставиха в къщи детето, но нали имаха добра приятелка – тя щеше да им го доведе. Двамата тръгнаха спокойни за работа, но преди това трябваше както обикновено да нахранят животните.

  Мариана си караше колата, на душата й беше леко. А Станимир през цялото време все намираше повод да говори за  Анито. Как щяла да прави ремонт, как брат й щял да й помага. Че щяла да си подменя мебелите в детската и хола – все неща, които изобщо, ама изобщо не я интересуваха. Тя слуша известно време, без да продума,  но в един момент й омръзна и се обърна към Станимир:

 -  Ясно, разбрах - добра съседка е , иска да се сприятелим. Но…все пак не разбирам какъв е този твой интерес да й помагаме…Какво толкова ни свързва с тази жена?!...

 -  Нне... – смутолеви някак гузно Станимир. – Просто ми е жал за нея – толкова млада, а мъжът й я оставил сама…

 -  Е, оставил я, за да спечели няколко хиляди долара. Тя е била съгласна, както каза – имали са нужда от пари и затова той е заминал за Либия. Знаеш, всички, които отиват там, под пари остават. Не виждам причина да я съжаляваш – продължаваше да изрежда на глас доводите си  Мариана и спокойно си караше колата.Тя беше доста добър шофьор – единственото, което я изнервяше, беше недоверието на Станимир, който непрекъснато й даваше съвети как да кара и това я изправяше „на нокти”. Но тя не го показваше външно.

 Пристигнаха навреме в магазина, отвориха и започнаха ежедневните си занимания.

 -  А-а, душко, аз ще отида до ДСО-то, може да са дошли нови мебели – малко театрално каза Станимир, изми си обувките на чешмата в тоалетната, напръска се с дезодоранта, който държаха в бюрото – хм, да не мириша на прасета – усмихна се гузно той и излезе.

  Мариана не се възпротиви – все пак цяла седмица не бяха получавали стока. Но тя беше доста наблюдателна. Направи й впечатление погледа му. Беше някак отнесен, сякаш умът му беше някъде другаде. А той наистина не беше тук. Мисълта му го носеше на едно друго място, в един друг дом, при една друга жена.

 А тя го очакваше с нетърпение. Защото  нямаше да ходи на работа – тъкмо щяха да се позанимават със себе си. Това, дето тя ще им води детето в магазина, беше измислица на Станимир, но само те двамата знаеха за това. Ани беше много добър играч и … умело дърпаше конците. Станимир изобщо не усети как падна в нейната клопка.

 Защото тя страшно много се дразнеше като ги виждаше как винаги вървят заедно, под ръка. А като купиха колата виждаше как Мариана сяда зад волана всяка сутрин, а Станимир се вози до нея като директор. Защото те двамата излъчваха щастие. Тогава !

  И тя реши да сложи край на това щастие. Защото не можеше да се примири с факта, че  докато тя е самотна, има щастливи хора. Особено пък – пред очите й. И пусна в ход пъкления си план. Разбра, че Мариана изпълняваше всяко желание на Станимир – значи нямаше да има проблем с нея. Тя не беше за нея сериозен противник. И тъй като работеше в болницата – беше зъботехник в стоматологичния кабинет – имаше доста връзки в медицинските среди и успя да се снабди с „испанска муха”. Докато Мариана беше с Веско в Н., всяка вечер тя намираше повод да извика Станимир в апартамента си, черпеше го с ракия и му даваше от нея. Така, лека-полека, Станимир свикна да пие алкохол.

 Но не само с алкохола го „привърза” Ани към себе си. Тя беше майсторка в леглото, беше от т.нар. кучки – нямаше никакви задръжки.

  Всичко беше хубаво до сега. Но…Мариана вече си беше тук. Срещите ставаха трудни.

 -  Какво ще правим сега? – вперила в него широко отворените си синьо-зелени очи, притеснено  попита тя Станимир след страстната целувка, в която бяха вплели устни, едва затворила вратата зад гърба му.

 -  Не знам – замислено отвърна той и нетърпеливо я дръпна на дивана в хола, който беше в дъното на коридора. Дъщеричката й Яна още спеше.

 Двамата лудо се запрегръщаха, впили устни един в друг, сякаш не бяха се виждали дълго време. Тази жена го привличаше като магнит и в нейно присъствие Станимир сякаш губеше разсъдъка си. Мислеше само за нейната плът.

 -  Ти сега…сигурно ще спреш да правиш любов с мене, нали жена ти си е тука… - като се отдръпна леко назад, лукаво подхвърли Ани.

 -  Няма такова нещо – като вярно кученце „излая” Станимир – ще я разкарам, обещавам ти.

 Отдадоха се на страстта нетърпеливи, зажаднели и бързащи. Докато децата не са се събудили.

  Когато приключиха, Станимир се изми и се приготви да излиза.

 -  Ти не бързай, изчакай малко и се качи горе при Веско. Той сигурно скоро ще се събуди – и като целуна още веднъж Ани, бързо изскочи от входа на апартамента.

  На връщане към магазина бързаше много, за да не се усъмни Мариана. Но тя си стоеше в магазина нищо не подозираща и си вършеше работата всеотдайно. Вярваше му много, все още му вярваше…

 Станимир връхлетя в магазина доста тонизиран и, потривайки доволно ръце, попита :

 -    Нещо в мое отсъствие да се е случило ?

 -  Нищо – повдигайки недоумяващо рамене, отговори Мариана. – А ти какво направи в ДСО – то, намери ли нещо хубаво?

 -  А бе …има едни ъглови дивани, дето много ги търсят – поръчах да ни донесат три-четири комплекта – отговори Станимир и си помисли с облекчение „Ух, номера мина”. Защото  това го беше уредил още предния следобед, докато Мариана си беше с Веско у дома. – Обещаха да ни ги донесат до обяд.

  И наистина, към десет часа камионът на ДСО-то пристигна и Станимир отиде при задната врата да следи за разтоварването.

След малко пристигна и Ани с Веско. Той изтича нетърпеливо към майка си и я прегърна през кръста.

 -  Марианче, ние малко се забавихме, защото трябваше да нахраня и Янка, а после минахме през майкини да им я оставя и, докато дойдем… - усмихвайки се като виновно дете  и озъртайки се уж неволно, заоправдава се Ани. Тя се чудеше къде ли е Станимир, макар да беше видяла спрелия при задния вход камион. Изведнъж  откъм завесата, скриваща складовата част , усмихнат се показа  той и, сякаш силно изненадан, извика :

 -  Ха, кой дошъл – приклекна и се остави на Веско да го прегърне силно през врата. – Здравей – подаде ръка на Ани. – Как е, слушаше ли те моето момче?

 Ани леко се смути, защото все още не знаеше как ще реагира Мариана, и отвърна внимателно :

 -  Амии…, послушно е детето, не мога да се оплача – и направи блед опит да се усмихне.

  Но Мариана изобщо не забеляза нищо – тя гледаше как Веско играе с баща си. Все още не знаеше, че в пазвата й коварно се е промъкнала огромна  и  отровна змия.

 -   Е, доведох Веско, сега да си ходя – засуети се Ани.

 -  Не, за къде си се разбързала – спря я Станимир и се обърна усмихнато към Мариана – душко, направи по едно кафенце  да почерпим нашата приятелка.

 -  Да, да , ей сега – тя сложи в джезвето кафе за тримата и седна на стола си до бюрото, а Станимир и Ани останаха до печката. Той наглеждаше кафето – да не кипне. След около двадесет минути кафето беше готово, Мариана го прецеди и сипа в кафените чашки, които си бяха донесли от къщи.

 -  Заповядай, Ани! Много ти благодаря за помощта! – подаде тя едната чашка на „приятелката” им – Надявам се да не те притесняваме повече.

 -  Ами, не ме притеснявате. Когато съм на работа, и да искам няма да мога да помагам. Ама сега съм в отпуск и имам време, така че…това не е проблем.

 Думите й „Сега съм в отпуск” направиха впечатление на Мариана и тя, без да иска, се замисли и съпостави времето, през което Станимир ходи до ДСО – то, идването на стоката и пристигането на Ани с Веско.

 „ Дали пък наистина е ходил за стока, дали не е бил при нея ?!” помисли си тя, но веднага отхвърли тази мисъл. „Амиии, много бързо се върна – кога да отиде и на двете места…” Горката, от къде можеше да знае какви номера й играе мъжът, когото тя толкова много обичаше. От къде ?!...

  Ани си изпи кафето бързо и си тръгна, а те двамата със Станимир продължиха да се занимават с ангажиментите си. Веско си играеше с играчките, които си носеше.

 Наобяд хапнаха набързо в ресторанта, където се хранеха  служебно, с купони,  и отидоха на свинарника. Веско се возеше сам на задната седалка, а Станимир непрекъснато се закачаше с него.

 Свършиха работата бързо – всъщност Станимир изми свинарника – и се прибраха.

 - Ако искаш следобед недей идва, остани си в къщи с детето. Като се наспи, елате тогава.

 -  Аз не искам да спя следобед – обади се Веско.

 - Не, майче, малко ще поспиш – погали го по къдравата чернокоса главица Мариана.

 -  В същност, знаеш ли, душко – сети се Станимир – аз ще остана в къщи с детето, ти иди да отвориш магазина. Нали Ани чакаше тези ъглови дивани за детската – днес следобед ще дойдат да ги вземат с брат й, а после аз ще му помогна да ги сглоби. Детето ще си играе около мене.

 -  Добре, съгласна съм, може и така – съвсем спокойно отговори Мариана, сложи Веско да спи, облече се и тръгна. Време беше да се отваря магазина – обедната им почивка беше само два часа, а те свършваха бързо – при тяхната програма…

 И така, Станимир остана с Ани отново насаме, защото Веско спеше здраво – откарваше поне два часа. Имаха да наваксват, защото през нощта той трябваше да играе ролята на примерен съпруг. Поне, докато вземе решение какво ще прави по-нататък. Защото усещаше, че тази жена го увличаше като мъртво вълнение, все по-навътре и по-навътре в морето на страстта. Той се давеше, но не знаеше това. Защото му харесваше. Тя беше по-млада от Мариана с осем години и…беше нова, загадъчна и непозната. Той обичаше да си играе с чувствата на жените, които го обичаха. Но този път беше хлътнал до ушите – като гимназист. Сякаш беше срещнал жена за първи път. Но…вече имаше съпруга  и деца, а и тя имаше съпруг и две дъщерички. Много му беше трудно да реши какво да прави.

 Много искаше да живее занапред с тази жена, с Ани. Нейният проблем щеше лесно да се разреши – тъй като съпругът й работеше в чужбина, тя можеше да вземе развод автоматично. Но как той да се отърве от Мариана ? Това вече щеше да му е втори развод…Наистина имаше за какво да се тревожи Станимир, защото не искаше да се излага.

 Трябваше му време.

 Но събитията се развиха много по-бързо, отколкото той се надяваше.

 И така, Мариана отиде да отвори магазина, а малко след това пристигнаха Ани и брат й, купиха ъгловите дивани за стаята на дъщерите й, натовариха ги на неговата „Шкода” и отидоха да ги сглобяват.

 Вечерта, когато работното й време приключи, Мариана заключи вратата на магазина, седна на бюрото, преброи и описа парите, които бяха в наличност, чековете, платежните нареждания и искания, събра всичко и си тръгна. Отиде до дежурна каса, отчете дневния оборот и се прибра.

 Станимир не беше в къщи. Тя се сети, че сигурно е долу, при Ани, да помага в сглобяването на диваните. Слезе на втория етаж и позвъни на вратата й. Ани й отвори с доста щастлив вид. Естествено, Мариана си помисли, че е доволна от покупката и я поздрави:

 -  Честито! Днес направи доста добър избор – тези дивани са много практични.

 Ани едва-едва се усмихна, сякаш някой шаран си поемаше въздух, а от стаята на децата се дочу гласът на Станимир, който звучеше доста бодро:

 -  Ама да знаеш колко трудно се сглобяват – след което се  чу  смехът му.

  Мариана влезе при него, а Ани отиде да нагледа Янчето и Веско, които си играеха в хола.

 -  Ха, защо си сам?! – учуди се тя – къде е братът на Ани?

 -  Ами отвори му се някаква работа и си отиде – леко се намръщи Станимир. – Ти сега защо дойде, да провериш какво правя ли ? – и я погледна с „онзи” поглед, мразещия.

 Мариана усети нещо много особено. Сякаш беше се изкачила на висок връх и долу, в ниското, беше пусто – нямаше хора, нямаше зелена трева, сякаш беше минал горещия дъх на някой дракон и беше унищожил всичко. В този момент тя се усети по-малка и от Палечка-Малечка, толкова нищожна, толкова ненужна…Имаше нещо във въздуха, което никак, ама никак не й хареса. Не в материален смисъл, а нещо , нещо…нещо тайнствено, неизвестно, тревожно…Под лъжичката я сви. Тази жена я плашеше, този апартамент я отблъскваше. И в този момент Мариана усети една специфична миризма.

 -  На какво мирише тук? – с леко набръчкан нос попита тя?

 Ани, която тъкмо влизаше в стаята, отговори :

 -  Ароматизатор, над входната врата е, не го ли видя? – и пак едното ъгълче на устата й  леко се усмихна. – Сложила съм аромат на ванилия, много го обичам. За да не мирише на лошо…

 -  Че на какво лошо може да мирише в един апартамент – нали чистиш, проветряваш… -  Мариана продължаваше да глупее наивно, без да знае, че Ани искаше да избегне миризмата на прасета. Защото Станимир, колкото и да се лъскаше и парфюмираше, понякога се отбиваше на връщане от свинарника. А Ани се боеше да не се вмирише апартамента  й  и затова сложи  ароматизатора. Но Мариана нямаше как да знае всичките тези подробности и се учудваше. Нямаше как да знае, че в този момент, гледайки  я с широко ококорените си очи Ани си мислеше с досада „ Заради твоя мъж съм го сложила, няма да ми вмирисва апартамента на прасета я”.

 -  Душко, ти ще се бавиш ли много? – обърна се назад Мариана – трябва да вечеряме.

 -  Ами аз имам още малко работа и ще си дойда .

 -  Е, първо трябва да почерпя майстора – този път с малко по-сърдечна усмивка се намеси в разговора Ани.

 -  Ето, виждаш ли, стопанката не ме пуща – усмихна се доволно Станимир и театрално повдигна рамене. – Нищо, ти вземай Веско и отивайте да се храните, аз ще си дойда, когато привърша тук.

 Мариана извика детето, сбогува се с Ани, която я изпрати до входната врата, и си тръгна. След една-две крачки тя чу, как ключът щракна в ключалката. Спря за секунда, но продължи да се изкачва към петия етаж.

 „ Няма нищо, просто така ми се струва” помисли си тя.

Приготви яденето на детето, сложи му да яде, седна и тя на масата и двамата вечеряха.  След това Веско си отиде в стаята, а Мариана изпуши една цигара и  започна да готви за следващия ден. Към осем и половина на Веско много му се приспа и Мариана го сложи да спи.         Макар да знаеше, че Станимир ще се позабави, като минаха повече от два часа и той не се прибра, тя слезе долу и позвъни на вратата на Ани.

 Тя отвори и Мариана видя едно доста зачервено и засмяно лице, не като предишното – бледо и безчувствено.  А в  дъното на коридора през отворената врата на хола  се виждаше малката масичка, върху която се мъдреха  чинийките със салати и две чашки с ракия. Но чашките не бяха една срещу друга, а – една до друга. Зад едната, удобно разположен на мекия диван от холовата гарнитура, седеше Станимир – зачервен, сияещ.

Мариана се почувства излишна:

 -  Извинявайте, че ви прекъснах, но вече е късно, няма ли да си идваш, душко ? – и като се приближи към масичката, каза учудена -  Ха, ама ти нали не пиеше ракия?

 -  Не пиех, ама вече пия – ухили се той и погледна към Ани, която му отвърна със същото. В този момент Мариана разбра какво е усетила одеве. И вече беше сигурна – във въздуха витаеше предателство. – Хайде, качвай се, аз си идвам след малко – с леко раздразнение в гласа я отпрати Станимир и я погледна с тежкия си поглед изпод вежди, от който Мариана леко потрепери.

 -  Добре, аз си лягам. Лека нощ, Ани – обърна се към домакинята тя и си тръгна леко ядосана. Този път ключът се превъртя доста по-силно и смело. Но Мариана махна с ръка – да става каквото ще – качи се горе и си легна.

  Малко преди да заспи, усети как Станимир се прибра и тихичко се мушна под завивката, без дори да направи опит да я докосне. Мариана от своя страна се направи, че е заспала. Но не спеше, а мислеше. Тревожно. Усещаше, че нещо става. Не й беше ясно  точно какво, но го усещаше.