Книга Трета - Глава Първа

Глава първа

   Животът непрекъснато ни поднася изненади – кога добри, кога – лоши. Сякаш Съдбата непрекъснато ни подлага на изпит. И точно, когато си мислиш, че си успял, виждаш пред себе си ново препятствие – не просто поредното, а  съвсем различно от предишните.

   Мариана мислеше, че нещата между нея и Станимир най-после са потръгнали. Бяха далеч от родителите й, сами с децата си, близо до неговите роднини, с които много се уважаваха. Имаха добра работа, много приятели – бяха станали част от елита на града. И… винаги и навсякъде бяха  заедно. А това й харесваше най-много от всичко. Толкова много го обичаше, че заради Станимир бе готова на всичко. Но…Казват, че точно, когато на човек му е най-хубаво, Съдбата го удря най-жестоко.  Може би, за да не се самозабрави…

  Беше ден като всички останали. Само дето оставиха в къщи детето, но нали имаха добра приятелка – тя щеше да им го доведе. Двамата тръгнаха спокойни за работа, но преди това трябваше както обикновено да нахранят животните.

  Мариана си караше колата, на душата й беше леко. А Станимир през цялото време все намираше повод да говори за  Анито. Как щяла да прави ремонт, как брат й щял да й помага. Че щяла да си подменя мебелите в детската и хола – все неща, които изобщо, ама изобщо не я интересуваха. Тя слуша известно време, без да продума,  но в един момент й омръзна и се обърна към Станимир:

 -  Ясно, разбрах - добра съседка е , иска да се сприятелим. Но…все пак не разбирам какъв е този твой интерес да й помагаме…Какво толкова ни свързва с тази жена?!...

 -  Нне... – смутолеви някак гузно Станимир. – Просто ми е жал за нея – толкова млада, а мъжът й я оставил сама…

 -  Е, оставил я, за да спечели няколко хиляди долара. Тя е била съгласна, както каза – имали са нужда от пари и затова той е заминал за Либия. Знаеш, всички, които отиват там, под пари остават. Не виждам причина да я съжаляваш – продължаваше да изрежда на глас доводите си  Мариана и спокойно си караше колата.Тя беше доста добър шофьор – единственото, което я изнервяше, беше недоверието на Станимир, който непрекъснато й даваше съвети как да кара и това я изправяше „на нокти”. Но тя не го показваше външно.

 Пристигнаха навреме в магазина, отвориха и започнаха ежедневните си занимания.

 -  А-а, душко, аз ще отида до ДСО-то, може да са дошли нови мебели – малко театрално каза Станимир, изми си обувките на чешмата в тоалетната, напръска се с дезодоранта, който държаха в бюрото – хм, да не мириша на прасета – усмихна се гузно той и излезе.

  Мариана не се възпротиви – все пак цяла седмица не бяха получавали стока. Но тя беше доста наблюдателна. Направи й впечатление погледа му. Беше някак отнесен, сякаш умът му беше някъде другаде. А той наистина не беше тук. Мисълта му го носеше на едно друго място, в един друг дом, при една друга жена.

 А тя го очакваше с нетърпение. Защото  нямаше да ходи на работа – тъкмо щяха да се позанимават със себе си. Това, дето тя ще им води детето в магазина, беше измислица на Станимир, но само те двамата знаеха за това. Ани беше много добър играч и … умело дърпаше конците. Станимир изобщо не усети как падна в нейната клопка.

 Защото тя страшно много се дразнеше като ги виждаше как винаги вървят заедно, под ръка. А като купиха колата виждаше как Мариана сяда зад волана всяка сутрин, а Станимир се вози до нея като директор. Защото те двамата излъчваха щастие. Тогава !

  И тя реши да сложи край на това щастие. Защото не можеше да се примири с факта, че  докато тя е самотна, има щастливи хора. Особено пък – пред очите й. И пусна в ход пъкления си план. Разбра, че Мариана изпълняваше всяко желание на Станимир – значи нямаше да има проблем с нея. Тя не беше за нея сериозен противник. И тъй като работеше в болницата – беше зъботехник в стоматологичния кабинет – имаше доста връзки в медицинските среди и успя да се снабди с „испанска муха”. Докато Мариана беше с Веско в Н., всяка вечер тя намираше повод да извика Станимир в апартамента си, черпеше го с ракия и му даваше от нея. Така, лека-полека, Станимир свикна да пие алкохол.

 Но не само с алкохола го „привърза” Ани към себе си. Тя беше майсторка в леглото, беше от т.нар. кучки – нямаше никакви задръжки.

  Всичко беше хубаво до сега. Но…Мариана вече си беше тук. Срещите ставаха трудни.

 -  Какво ще правим сега? – вперила в него широко отворените си синьо-зелени очи, притеснено  попита тя Станимир след страстната целувка, в която бяха вплели устни, едва затворила вратата зад гърба му.

 -  Не знам – замислено отвърна той и нетърпеливо я дръпна на дивана в хола, който беше в дъното на коридора. Дъщеричката й Яна още спеше.

 Двамата лудо се запрегръщаха, впили устни един в друг, сякаш не бяха се виждали дълго време. Тази жена го привличаше като магнит и в нейно присъствие Станимир сякаш губеше разсъдъка си. Мислеше само за нейната плът.

 -  Ти сега…сигурно ще спреш да правиш любов с мене, нали жена ти си е тука… - като се отдръпна леко назад, лукаво подхвърли Ани.

 -  Няма такова нещо – като вярно кученце „излая” Станимир – ще я разкарам, обещавам ти.

 Отдадоха се на страстта нетърпеливи, зажаднели и бързащи. Докато децата не са се събудили.

  Когато приключиха, Станимир се изми и се приготви да излиза.

 -  Ти не бързай, изчакай малко и се качи горе при Веско. Той сигурно скоро ще се събуди – и като целуна още веднъж Ани, бързо изскочи от входа на апартамента.

  На връщане към магазина бързаше много, за да не се усъмни Мариана. Но тя си стоеше в магазина нищо не подозираща и си вършеше работата всеотдайно. Вярваше му много, все още му вярваше…

 Станимир връхлетя в магазина доста тонизиран и, потривайки доволно ръце, попита :

 -    Нещо в мое отсъствие да се е случило ?

 -  Нищо – повдигайки недоумяващо рамене, отговори Мариана. – А ти какво направи в ДСО – то, намери ли нещо хубаво?

 -  А бе …има едни ъглови дивани, дето много ги търсят – поръчах да ни донесат три-четири комплекта – отговори Станимир и си помисли с облекчение „Ух, номера мина”. Защото  това го беше уредил още предния следобед, докато Мариана си беше с Веско у дома. – Обещаха да ни ги донесат до обяд.

  И наистина, към десет часа камионът на ДСО-то пристигна и Станимир отиде при задната врата да следи за разтоварването.

След малко пристигна и Ани с Веско. Той изтича нетърпеливо към майка си и я прегърна през кръста.

 -  Марианче, ние малко се забавихме, защото трябваше да нахраня и Янка, а после минахме през майкини да им я оставя и, докато дойдем… - усмихвайки се като виновно дете  и озъртайки се уж неволно, заоправдава се Ани. Тя се чудеше къде ли е Станимир, макар да беше видяла спрелия при задния вход камион. Изведнъж  откъм завесата, скриваща складовата част , усмихнат се показа  той и, сякаш силно изненадан, извика :

 -  Ха, кой дошъл – приклекна и се остави на Веско да го прегърне силно през врата. – Здравей – подаде ръка на Ани. – Как е, слушаше ли те моето момче?

 Ани леко се смути, защото все още не знаеше как ще реагира Мариана, и отвърна внимателно :

 -  Амии…, послушно е детето, не мога да се оплача – и направи блед опит да се усмихне.

  Но Мариана изобщо не забеляза нищо – тя гледаше как Веско играе с баща си. Все още не знаеше, че в пазвата й коварно се е промъкнала огромна  и  отровна змия.

 -   Е, доведох Веско, сега да си ходя – засуети се Ани.

 -  Не, за къде си се разбързала – спря я Станимир и се обърна усмихнато към Мариана – душко, направи по едно кафенце  да почерпим нашата приятелка.

 -  Да, да , ей сега – тя сложи в джезвето кафе за тримата и седна на стола си до бюрото, а Станимир и Ани останаха до печката. Той наглеждаше кафето – да не кипне. След около двадесет минути кафето беше готово, Мариана го прецеди и сипа в кафените чашки, които си бяха донесли от къщи.

 -  Заповядай, Ани! Много ти благодаря за помощта! – подаде тя едната чашка на „приятелката” им – Надявам се да не те притесняваме повече.

 -  Ами, не ме притеснявате. Когато съм на работа, и да искам няма да мога да помагам. Ама сега съм в отпуск и имам време, така че…това не е проблем.

 Думите й „Сега съм в отпуск” направиха впечатление на Мариана и тя, без да иска, се замисли и съпостави времето, през което Станимир ходи до ДСО – то, идването на стоката и пристигането на Ани с Веско.

 „ Дали пък наистина е ходил за стока, дали не е бил при нея ?!” помисли си тя, но веднага отхвърли тази мисъл. „Амиии, много бързо се върна – кога да отиде и на двете места…” Горката, от къде можеше да знае какви номера й играе мъжът, когото тя толкова много обичаше. От къде ?!...

  Ани си изпи кафето бързо и си тръгна, а те двамата със Станимир продължиха да се занимават с ангажиментите си. Веско си играеше с играчките, които си носеше.

 Наобяд хапнаха набързо в ресторанта, където се хранеха  служебно, с купони,  и отидоха на свинарника. Веско се возеше сам на задната седалка, а Станимир непрекъснато се закачаше с него.

 Свършиха работата бързо – всъщност Станимир изми свинарника – и се прибраха.

 - Ако искаш следобед недей идва, остани си в къщи с детето. Като се наспи, елате тогава.

 -  Аз не искам да спя следобед – обади се Веско.

 - Не, майче, малко ще поспиш – погали го по къдравата чернокоса главица Мариана.

 -  В същност, знаеш ли, душко – сети се Станимир – аз ще остана в къщи с детето, ти иди да отвориш магазина. Нали Ани чакаше тези ъглови дивани за детската – днес следобед ще дойдат да ги вземат с брат й, а после аз ще му помогна да ги сглоби. Детето ще си играе около мене.

 -  Добре, съгласна съм, може и така – съвсем спокойно отговори Мариана, сложи Веско да спи, облече се и тръгна. Време беше да се отваря магазина – обедната им почивка беше само два часа, а те свършваха бързо – при тяхната програма…

 И така, Станимир остана с Ани отново насаме, защото Веско спеше здраво – откарваше поне два часа. Имаха да наваксват, защото през нощта той трябваше да играе ролята на примерен съпруг. Поне, докато вземе решение какво ще прави по-нататък. Защото усещаше, че тази жена го увличаше като мъртво вълнение, все по-навътре и по-навътре в морето на страстта. Той се давеше, но не знаеше това. Защото му харесваше. Тя беше по-млада от Мариана с осем години и…беше нова, загадъчна и непозната. Той обичаше да си играе с чувствата на жените, които го обичаха. Но този път беше хлътнал до ушите – като гимназист. Сякаш беше срещнал жена за първи път. Но…вече имаше съпруга  и деца, а и тя имаше съпруг и две дъщерички. Много му беше трудно да реши какво да прави.

 Много искаше да живее занапред с тази жена, с Ани. Нейният проблем щеше лесно да се разреши – тъй като съпругът й работеше в чужбина, тя можеше да вземе развод автоматично. Но как той да се отърве от Мариана ? Това вече щеше да му е втори развод…Наистина имаше за какво да се тревожи Станимир, защото не искаше да се излага.

 Трябваше му време.

 Но събитията се развиха много по-бързо, отколкото той се надяваше.

 И така, Мариана отиде да отвори магазина, а малко след това пристигнаха Ани и брат й, купиха ъгловите дивани за стаята на дъщерите й, натовариха ги на неговата „Шкода” и отидоха да ги сглобяват.

 Вечерта, когато работното й време приключи, Мариана заключи вратата на магазина, седна на бюрото, преброи и описа парите, които бяха в наличност, чековете, платежните нареждания и искания, събра всичко и си тръгна. Отиде до дежурна каса, отчете дневния оборот и се прибра.

 Станимир не беше в къщи. Тя се сети, че сигурно е долу, при Ани, да помага в сглобяването на диваните. Слезе на втория етаж и позвъни на вратата й. Ани й отвори с доста щастлив вид. Естествено, Мариана си помисли, че е доволна от покупката и я поздрави:

 -  Честито! Днес направи доста добър избор – тези дивани са много практични.

 Ани едва-едва се усмихна, сякаш някой шаран си поемаше въздух, а от стаята на децата се дочу гласът на Станимир, който звучеше доста бодро:

 -  Ама да знаеш колко трудно се сглобяват – след което се  чу  смехът му.

  Мариана влезе при него, а Ани отиде да нагледа Янчето и Веско, които си играеха в хола.

 -  Ха, защо си сам?! – учуди се тя – къде е братът на Ани?

 -  Ами отвори му се някаква работа и си отиде – леко се намръщи Станимир. – Ти сега защо дойде, да провериш какво правя ли ? – и я погледна с „онзи” поглед, мразещия.

 Мариана усети нещо много особено. Сякаш беше се изкачила на висок връх и долу, в ниското, беше пусто – нямаше хора, нямаше зелена трева, сякаш беше минал горещия дъх на някой дракон и беше унищожил всичко. В този момент тя се усети по-малка и от Палечка-Малечка, толкова нищожна, толкова ненужна…Имаше нещо във въздуха, което никак, ама никак не й хареса. Не в материален смисъл, а нещо , нещо…нещо тайнствено, неизвестно, тревожно…Под лъжичката я сви. Тази жена я плашеше, този апартамент я отблъскваше. И в този момент Мариана усети една специфична миризма.

 -  На какво мирише тук? – с леко набръчкан нос попита тя?

 Ани, която тъкмо влизаше в стаята, отговори :

 -  Ароматизатор, над входната врата е, не го ли видя? – и пак едното ъгълче на устата й  леко се усмихна. – Сложила съм аромат на ванилия, много го обичам. За да не мирише на лошо…

 -  Че на какво лошо може да мирише в един апартамент – нали чистиш, проветряваш… -  Мариана продължаваше да глупее наивно, без да знае, че Ани искаше да избегне миризмата на прасета. Защото Станимир, колкото и да се лъскаше и парфюмираше, понякога се отбиваше на връщане от свинарника. А Ани се боеше да не се вмирише апартамента  й  и затова сложи  ароматизатора. Но Мариана нямаше как да знае всичките тези подробности и се учудваше. Нямаше как да знае, че в този момент, гледайки  я с широко ококорените си очи Ани си мислеше с досада „ Заради твоя мъж съм го сложила, няма да ми вмирисва апартамента на прасета я”.

 -  Душко, ти ще се бавиш ли много? – обърна се назад Мариана – трябва да вечеряме.

 -  Ами аз имам още малко работа и ще си дойда .

 -  Е, първо трябва да почерпя майстора – този път с малко по-сърдечна усмивка се намеси в разговора Ани.

 -  Ето, виждаш ли, стопанката не ме пуща – усмихна се доволно Станимир и театрално повдигна рамене. – Нищо, ти вземай Веско и отивайте да се храните, аз ще си дойда, когато привърша тук.

 Мариана извика детето, сбогува се с Ани, която я изпрати до входната врата, и си тръгна. След една-две крачки тя чу, как ключът щракна в ключалката. Спря за секунда, но продължи да се изкачва към петия етаж.

 „ Няма нищо, просто така ми се струва” помисли си тя.

Приготви яденето на детето, сложи му да яде, седна и тя на масата и двамата вечеряха.  След това Веско си отиде в стаята, а Мариана изпуши една цигара и  започна да готви за следващия ден. Към осем и половина на Веско много му се приспа и Мариана го сложи да спи.         Макар да знаеше, че Станимир ще се позабави, като минаха повече от два часа и той не се прибра, тя слезе долу и позвъни на вратата на Ани.

 Тя отвори и Мариана видя едно доста зачервено и засмяно лице, не като предишното – бледо и безчувствено.  А в  дъното на коридора през отворената врата на хола  се виждаше малката масичка, върху която се мъдреха  чинийките със салати и две чашки с ракия. Но чашките не бяха една срещу друга, а – една до друга. Зад едната, удобно разположен на мекия диван от холовата гарнитура, седеше Станимир – зачервен, сияещ.

Мариана се почувства излишна:

 -  Извинявайте, че ви прекъснах, но вече е късно, няма ли да си идваш, душко ? – и като се приближи към масичката, каза учудена -  Ха, ама ти нали не пиеше ракия?

 -  Не пиех, ама вече пия – ухили се той и погледна към Ани, която му отвърна със същото. В този момент Мариана разбра какво е усетила одеве. И вече беше сигурна – във въздуха витаеше предателство. – Хайде, качвай се, аз си идвам след малко – с леко раздразнение в гласа я отпрати Станимир и я погледна с тежкия си поглед изпод вежди, от който Мариана леко потрепери.

 -  Добре, аз си лягам. Лека нощ, Ани – обърна се към домакинята тя и си тръгна леко ядосана. Този път ключът се превъртя доста по-силно и смело. Но Мариана махна с ръка – да става каквото ще – качи се горе и си легна.

  Малко преди да заспи, усети как Станимир се прибра и тихичко се мушна под завивката, без дори да направи опит да я докосне. Мариана от своя страна се направи, че е заспала. Но не спеше, а мислеше. Тревожно. Усещаше, че нещо става. Не й беше ясно  точно какво, но го усещаше.