Книга Втора, глава Седма

Прибраха се, сложиха Веско да спи и двамата със Станимир седнаха в кухнята да си поговорят още, защото бяха разстроени.
- Душко, аз предлагам следното – запали цигара Станимир и започна разговора, без да я погледне – Ако искаш, утре сутринта не идвай в магазина – остани си в къщи. Пък, когато детето се събуди, облечи го и ела с него –и изтръска цигарата си в пепелника. Личеше си, че нещо го измъчва – държеше се странно.
Мариана добре го познаваше и веднага забеляза разликата между онзи Станимир, който в нощта преди заминаването й не я пускаше от обятията си, и сегашният, който й говореше без да я гледа в очите. Непрекъснато се занимаваше с цигарата си – отупваше я в пепелника, въртейки я насам-натам, даваше вид на много замислен човек. Естествено, Мариана помисли, че е притеснен заради случващото се с малкия и прие това за напълно нормално.
- Ами…ако това няма да ти попречи на работата… - отговори несигурно тя.
- А, какво да ми попречи – стрелна я за кратко той – аз ще отида сутринта да нахраня животните и оттам ще отида в магазина. Пък вие с детето елате, след като го нахраниш.
- Добре, така ще направим –и Мариана изгаси цигарата си – Хайде сега да лягаме, че съм страшно изморена.
- Аз трябва да отида до дискотека „Поморие”, уговорих се с шофьора на фуражовоза да се срещнем и да се разберем за утре кога да ми донесе фураж. – Ти си лягай, няма да се бавя.
Навън валеше дъжд.
- Ей, душко, да взема твоя чадър, че моят се е счупил.
- Вземи го – разсеяно му отвърна Мариана, защото вече сърцето й спеше. – Ама внимавай много, че вече не се намират такива чадъри – подхвърли усмихнато тя.
Защото това беше японски, тройно сгъваем чадър, с много красива разцветка в любимото й кралско-синьо. Беше си го купила от щанда в х-л „Бриз” в Бургас малко преди да завърши следването и затова той имаше сантиментална стойност за нея – напомняше й за студентските години и всичко, свързано с тях.
Заспа веднага. Но към два часа се събуди и видя, че Станимир още не се е прибрал. Стана й неприятно – не беше го правил друг път, никога преди не отиваше без нея където и да било. Но явно докато я нямаше той си беше променил навиците.
- Мъжки му работи – каза си тя, обърна се на другата страна, опита се да заспи, но…усети някаква тревога. Не можеше да заспи – ослушваше се и чакаше вратата да тропне.
След около половин час очакване Станимир се прибра. Легна си бързо, обърна й гръб и заспа. Мариана леко се зачуди – „ Не му се искаше да ме пусне да замина, а сега ... ми дава гръб …хм, интересна работа. Но , сега не е момента да изясняваме това.” И тъй като много й се спеше, отпусна се и заспа спокойно. Все още не можеше да разбере, че над семейното им огнище е увиснал тъмен, градоносен облак с много нежно име и невинно личице.
Мариана не беше злопаметна и сутринта, когато се събудиха, започнаха деня си както обикновено. Тя оправи леглото, облече се, гримира се, а през това време Станимир се обръсна. Веско още от малко бебе си беше свикнал да се събужда в шест и нямаха проблеми с неговото ставане. После си изпиха кафето, а Веско си изяде закуската.
- Душко , къде ми е чадъра? – попита Мариана – не го виждам, къде си го оставил?
- О, забравих го в дискотеката – небрежно отвърна Станимир.
- Ама как така, нали ти казах да го пазиш – проплака тя. – Няма вече такива чадъри, беше толкова красив и практичен.
- Е, какво да правя сега. Голяма работа, един нищо и никакъв чадър. Ще си купиш друг.
И с това въпроса за чадъра приключи. Мариана разбра, че за този човек нейните лични вещи нямат никаква стойност, особено онези, които са й спомен от живота й преди него. Но за нея беше по-важно да не се карат. Качиха се в колата и отидоха на свинарника. Станимир сипа на животните фураж, а през това време Веско си поигра с кучето, и тръгнаха на работа. Точно в осем часа отвориха магазина. Всичко вървеше по ноти. След малко дойде и Наско. Донесе дърва, запали печката, а Мариана огледа нещата върху бюрото, които щяха да й трябват за през деня.
- Душко, аз ще отида до ДСО-то, да видя какво имат, че нещо много ни оредяха мебелите в магазина – някак смутено каза Станимир, поглаждайки се по брадичката, а погледа му отскачаше ту към нея, ту надолу, ту нагоре… Тя не беше виждала досега този „танц” на очите му и много се озадачи.
- Не е ли малко рано – изчакай да стане поне десет часа…знам ли – замислено каза тя, като го гледаше въпросително в очите.
- Не е рано, докато отида, ще стане почти десет – отвърна разсеяно той.
А в главата му се въртеше само една мисъл „ Дано да ме изчака, дано не е тръгнала за работа.” Влезе в тоалетната, където над мивката имаше едно старо огледало, оправи косата си – в това отношение беше много суетен – изчетка панталона си и излезе, като подвикна:
- Няма да се бавя много. А ти да слушаш майка си, нали моето момче – усмихна се към Веско и закачливо размаха пръст.
- Искам и аз да дойда – с молба в гласа каза детето.
- Не може, майче, татко отива по работа – хвана го за ръчичката Мариана и го прибра в стаичката на топло.
Седна на дивана и се замисли.Поведението на Станимир я учудваше. Никога досега не е бил толкова припрян, когато трябваше да ходи до ДСО- то. Но тя си имаше своя философия. В такива случаи си казваше, че каквото има да стане, то ще стане и … рано или късно истината все ще излезе наяве.
Огледа се и, тъй като все още нямаше клиенти, влезе в склада, за да се ориентира къде какво е прибрано, какво има и какво няма. Бяха си създали ред и пакетите с разглобените мебели, които получаваха, си имаха място. Само като погледнеше, човек можеше да разбере, ако нещо се е свършило и трябва да се поръчва пак.
Мариана забеляза, че има доста празни места и реши, че наистина Станимир съвсем навреме се е сетил да отиде в ДСО-то. От къде можеше да знае, че в живота на нейния съпруг беше нахлул нов ангажимент…. Явно още е било рано да го знае.
Наско ходеше подире й и непрекъснато питаше, потривайки ръце:
- Аз какво да правя? – и всеки път спираше, щом тя спре да върви, повдигайки въпросително вежди.
- Ти ли какво да правиш? – повтори въпроса му тя. – Ами посъбери малко пакетите, че са разместени, да имат подреден вид. И после удари една метла на склада.
- Слушам, шефке – усмихна се момчето и „козирува”.
Започнаха да идват хора и разговорите с тях я завладяха.
Мариана се оказа доста добра търговка. Винаги обръщаше голямо внимание на хората, които прекрачваха прага на магазина. Караше всеки от тях да се чувства специален, защото винаги се опитваше да разбере точно от какво се нуждае, независимо дали ставаше въпрос за обзавеждане на хол, спалня или детска стая. Ако пък се отнасяше за кухня…. О, тогава Мариана беше в стихията си. Вземаше лист и молив и скицираше разположението на кухненския бокс.Само питаше клиентите:
- Колко е дълга стената, къде ви са вратата и прозореца?
Рисуваше им – долни секашета, горни секашета, печка, мивка, хладилник, пералня – всичко, което трябваше да има в един кухненски бокс. А тя още от малка рисуваше доста добре.
И хората я гледаха доволни и й благодаряха.
- Ох, добре че ни ориентирахте, ние се чудехме кое къде да сложим.
Е, имаше и такива, които търсеха точно определено нещо. Тогава Мариана им казваше дали имат или нямат. И ако случайно в момента нямаха, тя ги записваше в една тетрадка, която беше приготвила специално за такива случаи.
- Ако си оставите телефона, аз веднага ще ви се обадя като го получим – и толкова мило и сърдечно им се усмихваше, че клиентите винаги си тръгваха доволни. И бяха сигурни, че това наистина ще стане.
Денят вървеше спокойно. Веско кротко си играеше край нея, нямаше много хора – беше студено и ветровито. Наско беше почистил и сега беше във вътрешната стаичка, при печката, където имаше грижата да поддържа огъня. Мариана провери вратата на склада още веднъж – беше добре заключена. Седна на бюрото в малкото, остъклено офисче, дръпна преградката на гишето, за да не влиза студ от залата, запали цигара и се загледа през остъклената входна врата на магазина. А той целият беше със стъклени стени, закрити от дълги, плътни завеси. Само гърбът на магазина беше плътен, от дървения пресован, тънък материал, с фино гладко покритие. Достатъчно студено беше в големия хангар, не можеше дълго да се стои без връхна дреха. Затова те използваха всяка свободна минута, за да се скрият в офисчето, където беше топло от бумтящата печка.
Наско беше работлив, изпълнителен. И…много внимателен към нея. Толкова внимателен, че Станимир по едно време започна да ревнува.
- Ей, младеж, ти какво така все си в услуга на шефката? – уж на шега, усмихвайки се малко насила, му правеше забележки той. – Ти да не забрави, че тука аз съм шефът ?
В такива моменти Мариана се усмихваше, защото се сещаше какво й говореше Наско, когато останат сами.
- Как искам да станеш директор на някое голямо предприятие, че аз да ти бъда секретар…- и я поглеждаше почти любовно. – Ще изпълнявам всяко твое желание – и закачливо повдигаше и спущаше вежди с чаровна усмивка.
- О, хайде да не говорим за неща, дето няма да се случат – отбиваше закачките му тя, а той въздишаше театрално и двамата започваха да се смеят. Покрай закачките му Мариана просто си отдъхваше от сивото ежедневие. Пък и съседите им бяха много благодарни, че му ангажираха времето и можеше да припечели малко пари самостоятелно, а не да се излежава цял ден в къщи.
Но се оказа, че не всичко е розово, както изглеждаше.
Една вечер тримата се позабавиха у Бинчини и се прибраха към десет и половина вечерта. На детето вече много му се спеше и тя бързаше да го сложи в леглото.
- Ей сега, татенце – нежно се обърна Станимир към Веско, отключи вратата на апартамента и влезе, а Мариана остави дамския си плик върху шкафчето за обувки пред входната врата, събу обувките на Веско и го въведе в къщи. Изобщо забрави за чантата си. А тя беше светло-бежова и се сливаше с цвета на шкафчето.
Сложи детето да спи, легнаха си и те със Станимир и веднага заспаха.
Но на сутринта, като посегна да си слага грима, Мариана се учуди, че не може да намери чантичката си.
- Душко, да си виждал чантата ми? – попита тя Станимир.
- Не, не съм – още по-учуден от нея отговори той, като я знаеше колко е подредена. – Ти снощи къде я остави, не я ли прибра?
- Да бе, аз събувах Веско и я оставих върху шкафчето – удари се по главата тя и хукна навън. Отключи вратата, погледна към шкафчето и…онемя. Чантата я нямаше.
- Няма я – погледна уплашено към Станимир, който в този момент беше в банята срещу нея и се бръснеше. – Ами сега?! … И паспорта ми, и шофьорската ми книжка, и всичко… - занарежда тя. - Какво ще правим ?
- Ами ще се обадим на Митко Спиридонов, това е тяхна работа, да го търсят.
- Ама как можеш да си толкова спокоен ? – не можеше да се успокои Мариана и сърцето й лудо заби. – Как ще ми намерят чантата сега?
- Спокойно, никой няма да ти проверява шофьорските документи в града, а пък паспорта…не знам, в полицията ще кажат – опитваше се да я успокои Станимир, защото тя вече хълцаше неудържимо.
- Хайде, изчакай Веско да се наспи и после елате в магазина. Днес ще отида сам до свинарника. - Ще пия кафето в Снек-бара. – Облече дебелата си грейка и излезе. Добре, че и той имаше ключове от колата, че иначе…Нейните изчезнаха заедно с чантичката й.
Когато Веско стана от сън, Мариана му направи закуска, детето се нахрани и двамата отидоха в магазина с автобуса.
- Ти обади ли се в милицията? – попита тя Станимир още като влезе в стаичката при него.
Изобщо не забеляза погледите, които им хвърляше Наско.
- Да, обадих се. Митко каза, че ще мине по някое време от тук да му обясниш точно какво е станало – и излезе в залата, за да обслужи хората, които току-що влязоха в магазина. Веско го последва.
- Ох, кой знае дали ще я намерят – продължаваше да се тревожи Мариана и палеше цигара след цигара.
- Какво се е случило ? – невинно попита Наско.
- Чантата ми изчезна – отговори му притеснено тя, като дърпаше нервно от цигарата, сякаш там се криеше отговорът на въпроса „Къде ли ми е чантата?”
- Ами ти къде си я забрави? – продължаваше да я измъчва с въпросите си момчето.
- Уф, моля те, стига си питал – с досада в гласа отговори Мариана. – Забравих я върху шкафчето за обувки пред апартамента – и изведнъж лицето й светна от мисълта, която я осени. – Насе, ти не си ли я виждал? Снощи се прибрахме към десет и половина и аз я забравих там, докато събувах Веско…
- Не, аз се прибрах към единадесет, ама там нямаше нищо.
- Ние живеем на последния етаж – разсъждаваше на глас Мариана, като размахваше ръце, сякаш рисуваше във въздуха стълбището на входа. – За да я е взел някой, дошъл е нарочно. Сигурно е някой, който знае, че работя в мебелния и сигурно си е мислел, че нося пари в чантата си. Искам да кажа – оборота от магазина – погледна към Наско тя, поклащайки глава и се протегна към пепелника, изтръска цигарата си и се замисли.
- Възможно е – съгласи се с логичното й разсъждение той. – Ама…трябва да е някой, който знае къде живееш…- продължаваше да налива масло в огъня младото момче.
- Да, наистина – съгласи се с него тя.
В този момент Станимир влезе в стаичката, последван от Митко Спиридонов, шеф на Криминалния отдел в местната милиция.
- Как сме днес – усмихнато поздрави той Мариана и си подаде ръката за поздрав. Стиснаха си ръцете и тя започна припряно да му обяснява как си е забравила дамската чантичка пред вратата на апартамента и сутринта не я е намерила.
- Ама ти разбираш ли, Митко, ние сме на последния етаж, никой не минава покрай нас, освен съседите. А нито един от тях не я е виждал, ние ги питахме.
- Успокой се – запали цигара инспекторът, седна и се замисли. – Да си забелязала някой да те следи ?
- Не, не съм – след като помисли малко, поклати отрицателно глава тя.
- Хм, интересно… - Митко допуши цигарата си и си тръгна. – Ако разбера нещо, ще се обадя. Чао.
 - Чао, дано стане скоро – отвърна му с надежда в гласа Мариана и го изпрати до вратата на стаичката. Станимир излезе с бавна стъпка след него, запали цигара и го съпроводи до вратата на магазина. Там се спря и, подавайки ръка, каза:
- Виж там, гледайте да намерите чантата, че иначе много работа ни се отваря. Трябва да вадим нови документи, да сменям ключалката на колата и бравата на апартамента, ужас – досадата се усещаше в гласа му. Митко го изгледа учудено, стисна ръката му и слезе по стъпалата, като махна с ръка над главата си за „Сбогом”.
Този ден Мариана просто не можеше да мисли за работа. От главата й не излизаше мисълта „Кой? Кой? Кой?”Стоеше на бюрото и палеше цигарите една след друга машинално. Станимир забеляза това и каза с разбиране в гласа:
- Най-добре ще е да се приберете в къщи с Веско, днес не си във форма. Ние двамата с Наско ще се оправим с работата – и без това няма много хора. Ако Митко се обади, ще ти звънна.
- Добре – съгласи се охотно Мариана и се обърна към Веско – Хайде моето момче, ела да слагаме грейката и да си ходим.И преди да тръгне каза с въздишка – Който и да е, не искам да знам, просто да си ми остави чантата пак там…Ама кой знае…
- Хайде, тръгвайте – сякаш я гонеше Станимир, щипна Веско по бузките и затвори след тях вратата на стаичката.
- Виж, шефе – започна да мънка Наско – аз прибрах чантичката й.
- И аз така си мислех – погледна го изпод вежди Станимир. – И защо го направи ? Нали я виждаш – ще се побърка от притеснение.
- Ами…исках да я стресна, наистина, да не я оставя друг път така, където й падне.
- Знаеш ли какво ще ти кажа, момченце – Станимир стисна устни и направи крачка към него – оставяш си чантичката върху шкафчето и си подаваш молбата за напускане, ясно? – и го погледна страшно. – Иначе ще й кажа, че ти си този, дето й изкара акъла.
- Ясно, шефе, разбрахме се – едва ли не се разтрепери Наско от този поглед и стана да си облече якето .
- И внимавай да не те види никой. Най-добре го направи довечера – продължаваше да го гледа в упор Станимир.
- Добре, така ще направя. Хайде, чао – тръгна с наведена глава Наско. Ядосваше се, че с тази шегичка даде коз в ръцете му и по този начин си би автогол да го изгонят от работа.
Вечерта Станимир се прибра от работа към седем , влезе усмихнато в къщи и весело каза:
- Как са моите хора? – прегърна Веско, вдигна го във въздуха и го целуна. – Искате ли да се разходим след вечеря?
- Амми, къде ще ходим в този вятър – намръщи се Мариана. – Пък и … нали Митко може да се обади…
- Е, той да свърши работата пък…ще ни намери утре в магазина. Да отидем до Каблешково.
- Ура, ще се возим на колата! – запляска радостно с ръце Веско.
- Хайде, приготвяйте се, аз ви чакам в колата – и Станимир излезе от къщи. Но не слезе по стълбите, а позвъни на съседната врата. Показа се Таня, съседката.
- Наско в къщи ли е ? – попита я той.
- Насе, ела, майка, теб търсят – извика тя навътре към коридора, кимна към Станимир и се прибра.
- Ние излизаме, знаеш какво да правиш – със заповеднически глас каза той на момчето, което се показа на вратата, и слезе бързо по стълбите. Нали трябваше да чака в колата…
Разходиха се до Каблешково, Станимир се видя с близките си, децата поиграха малко и към девет часа си тръгнаха.”Трябва вече да е успял” мислеше си той, докато се сбогуваше с вуйчо си и вуйна си, братовчед си и жена му.
- Хайде, лек път и пак идвайте – изпратиха ги до пътната врата младите и учудено се спогледаха след като помахаха след колата – Много интересно, защо ли баткови дойдоха за толкова малко ?!
  А през това време Наско се облече, измъкна се бързо от къщи, остави мимоходом чантичката върху шкафчето и слезе тичешком по стълбите.
Един час по-късно Мариана, която държеше Веско за ръка и вървеше бавно нагоре по стълбите, изчаквайки Станимир, който остана да заключи колата, стигайки горе пред апартамента, ахна от изненада. Чантичката й лежеше върху шкафчето точно в същото положение, в което беше преди да изчезне. Мариана нямаше търпение да дойде и Станимир, за да му покаже това чудо.Затова останаха с Веско да го чакат пред вратата. Той се качи след малко и се „изненада” доста силно.
- Ха, какво е станало? – и се усмихна доволно.
- Душко, виж, чантичката е тук, все едно, че изобщо не е изчезвала.
- Ами сигурно като е видял, че няма пари, този дето я е взел, се е отказал да я задържи – изказа той предположението си. А вътре в него се надигаше вълна на задоволство. Той беше успял да махне от пътя си още един съперник. Вече щяха в магазина да са само двамата с Мариана. А той отдавна целеше именно това. Много обичаше да усеща властта си.
На следващата сутрин много изненадващо Станимир предложи:
- Душко, недей буди Веско. Ще оставим ключ на Ани от втория етаж. Тя ще дойде да го приготви и ще го доведе в магазина.
- Ха, че много близки ли сме вече с тази жена? – неприятно се изненада Мариана.
- Да бе, да знаеш само колко сериозна клиентка ни стана. Вчера, докато те нямаше, тя донесе акредитив за две хиляди лева. Ще ни направи добър оборот. – Докато говореше, лицето му сякаш започна да излъчва някаква светлина. Мариана го гледаше учудено и не можеше да разбере какво става. А Станимир продължаваше въодушевено да говори. – Ще си вземе холова гарнитура, секция, ще вземе и комплект „Чайка” за детската стая.
- Ти какво толкова се радваш, какво ни засяга нас какво ще си купува тя. За нас е важно да продаваме, не е важно кой го купува.
- Да де, ама нали сме съседи – опита да се оправдае той. – Сама е жената, има нужда от помощ.
- Ами нали има брат, да й помага. И баща й също. Нас това какво ни засяга? – продължаваше да задава въпроси Мариана.
- Е, да, те ще й помагат разбира се – и Станимир се умълча. Само по едно време, докато слизаха по стълбите, спомена бегло:
- Ти отивай да палиш колата, аз ще оставя ключа на Ани и идвам.
Мариана слезе долу, седна в колата, запали мотора и зачака. След малко Станимир се появи на входа на блока весел, сияещ, а Мариана усети, че под лъжичката я свива. С тънкото си шесто чувство тя усещаше, че нещо става. Но КАКВО, дявол да го вземе?! Какво?Ако знаеше колко скоро щеше да разбере отговора на този въпрос…И то – по какъв драматичен начин…