Книга първа, Глава трета

Глава трета 

Когато Мариана научи какви са последиците от съдебното дело, веднага реши да замине за Н. и да се опита да поправи нещата. Уви, вече беше много късно. Родителските права бяха прехвърлени на бащата, решението не подлежеше на обжалване.
Мариана се чувстваше така, сякаш някой беше бръкнал в сърцето й с нож и го режеше на парченца. Тя и без това виждаше детето веднъж на един- два месеца, но детето беше при родителите й, в родния й дом и тя можеше да ходи там безпрепятствено. Сега обаче щеше да бъде много трудно. Тези хора не я обичаха и можеха да си играят с нея на котка и мишка колкото си искат. Както и стана. Минаха много месеци, през които Мариана, придружавана винаги от Станимир, на няколко пъти си идваше и отиваше до къщата на бившия си съпруг, за да види детето. Не разполагаше с много време – имаше само един ден на разположение. Но всеки път детето „отсъстваше” – кога беше „на лагер”, кога пък – „при леля си в София”. Явно го криеха от Мариана, за да откъснат детето от нея.
Още когато го роди преди години, свекърва й каза :
- Дай детето и си отивай.
Тъй като нейната дъщеря не можеше да има деца, а тя искаше внуче, всичко е било много добре замислен план. А Мариана, отсъствайки от града, неволно й е помогнала. И какво стана в крайна сметка ? Дъщеря й взе шестмесечно бебе от Майчин дом и го направи свое дете, а нейният роден син го отчуждиха и настроиха против нея. Всички – и баба му, и дядо му, и баща му, че и леля му дори, която живееше със съпруга си и осиновения им син в София, винаги му повтаряха, че майка му се е отказала от него. И накрая той им повярва. Все пак беше само на осем години.
А още по-лошо стана, когато Мариана забременя. През лятото дойдоха пак със Станимир да вземат Мирко за известно време – излезе дядото и каза, че детето отсъства. Мариана беше в доста напреднала бремен ност, много се разстрои и плака. Тъй като коремът я заболя, Станимир много се ядоса и каза, че докато роди – а терминът й беше през септември – няма да идват повече. От това на Мариана й стана още по-зле.
А дядото на Мирослав, като се прибра в къщи, му каза :
- Майка ти не те обича и затова ще си има друго дете.
   Мирко много се натъжи, затвори се горе и дълго плака. Той не искаше да приеме, че това е истина. Та нали майка му беше му казала,че го обича много, защо сега да не го обича. Малкото му сърчице биеше силно и той страдаше много. Но никой от хората в тази къща не му казваха, че това не е вярно – напротив, всички му повтаряха „майка ти не те обича, не те обича, не те обича”. И накрая той прие това за истина.
А през учебната година…
Почти всеки ден баба му Диана идваше в училището да го вижда. Носеше му различни лакомства, които приготвяше сама. Не след дълго разбра, че това е съвсем излишен жест. Самият Мирко й призна, че хвърля всичко, което тя му дава. Но въпреки това баба му продължи да ходи в училището, когато часовете му свършат, за да го вижда.
В един такъв ден, докато двамата сладко си приказваха, Мирослав изведнъж се разтревожи и с молещ глас каза на баба си :
- Бабо, бързо си тръгвай, защото ей сега дядо Мартин ще дойде да ме вземе и като те види тука, ще те набие и тебе.
Майката на Мариана страшно се изненада – значи те биеха детето. И оттогава започна да се радва на дете то отдалеко – да не му създава неприятности. Защото тя си беше такава, отстъпчива, не умееше да се бори. Така беше възпитала и дъщеря си – че винаги другите са прави.
В един разговор по телефона тя разказа на Мариана какво си пати детето и накрая проплака :
- Представяш ли си, майка, да съм в един град с него и да не мога да го виждам.
Когато Мариана разбра това, каза на майка си :
- Аз поне в това отношение съм по-добре – успокоявам се с факта, че не виждам детето си, защото съм далече. – А сърцето й крещеше от болка. Тя не разбираше, че всички тези събития лека-полека я превръщаха в мазо хистка – Мариана с лекота понасяше всяка болка. И това след години й помогна много, защото я направи силна и я подготви за всичко предстоящо.
Сега обаче тя все още не можеше да прости на майка си, че я предаде. Затова искаше да я нарани с думите си. Защото добре я познаваше – знаеше, че сега и тя плаче, тъй като и тя много обичаше Мирко – своето първо внуче.
Станимир като че ли усещаше нещо такова и един ден й каза :
- Сядай и пиши на майка си – не искам да идва, когато се роди детето.
Беше наближило време бебето да се ражда. Мариана отказваше :
- Как може, та тя ми е майка и толкова много се радва на това бебе.
Станимир насила я накара да седне на стола :
- Казах вече, не искам майка ти да идва – и като я стисна за врата, я накара да напише писмото, дикту вайки й думите и после лично го пусна в пощата.
Когато майка й получи писмото, изтича разплакана при вуйна й – живееха в една къща с два входа. Тя обаче й каза :
- Како, не вярвам Мариана наистина да иска това. Сигурна съм, че Станимир я е накарал да напише тези думи.
Майка й се успокои и започна да стяга „чеиза” на бебето. Защото не смяташе да изпълни забраната на зет си.
През лятната ваканция им дойде на гости синът на Станимир от първия му брак – Иво. Той непрекъснато стоеше в къщи при Мариана – обичаше да й помага в кухнята. Беше хубаво момченце на единадесет години и много се радваше, че ще става батко. Жалко, че Мирко беше лишен от тази радост.
Мариана непрекъснато го накарваше да излезе навън :
- Иве, иди, бе, леля да си поиграеш с децата.
Но той винаги й отказваше с думите :
- Нее, не познавам никого, по-добре ми е да стоя при тебе.Аз и на майка много обичам да й помагам – и се усмихваше.
Мариана чувстваше колко добро и разсъдливо дете е Иво и един ден, как то гладеше някаква дреха, сподели с него :
- Знаеш, ли, Иво, аз също имам син. Но е по-малък от тебе с три години. Само че той отиде да живее при баща си, изостави ме. Все пак баща му има кола, а аз нямам. И вила имат на лозето – те са богати хора, а ние с баща ти сме само с това малко жилище, пък и кола нямаме…
Иво явно много се учуди, защото каза :
- Как ще остави майка си заради една кола, не мога да повярвам.
- Не знам, моето момче. Веднъж, както си говорехме двамата с него и той ми изтъкна това като предимство, аз му казах, че когато спечелим пари, и ние с него ще си купим кола, знаеш ли какво ми отговори той ?
- Какво ? – със зяпнала уста, подпрял брадичка с ръката си, попита Иво.
- Ние с тебе никога няма да имаме пари, майко – продължавайки да плаче, отвърна Мариана.
- О, аз никога няма да оставя мама самичка. Макар че обичам татко.
И така, ден след ден, разговаряйки си сладко с това умно детенце, докато баща му беше на работа, Мариана се сближи с него и започна да го чувства като свое. Но все повече усещаше липсата на своя Мирко – първата радост в живота й.
Един ден, когато двамата с Иво пак бяха в кухнята, бебето ритна :
    - Може ли да го пипна – деликатно попита момченцето.
Тя сложи малката му ръчичка върху корема си и след няколко секунди Иво усети силния ритник на бебето.
- Ритна ме, ритна ме – зарадва се детето. Той вече обичаше това малко създание в корема на тази чужда жена, която се отнасяше с него толкова добре, както собствената му майка. Той искаше да й каже „мамо”, но не знаеше как тя ще приеме това. Дори сподели това с майка си, когато Станимир го върна при нея.
- Майко, ако знаеш само колко е добра леля Мариана – въодушевено разказваше на майка си той. – И тя имала син, три години по-малък от мене, ама той отишъл при баща си и я оставил. Ако знаеш само колко й е мъчно за него. И да знаеш, каза ми, че тя на мен майка не може да ми бъде, защото аз си имам майка. Но може да ми бъде добра приятелка. Много е добра, нали, мамо ? – а майка му го гледаше усмихнато, но вътре в себе си съжаляваше, че Станимир е намерил добра жена, която сигурно много обича. А тя беше решила да го помоли да се съберат и да опитат още веднъж. Но вече друга я беше изпреварила. Освен това очакваха и дете…
А Мариана и Станимир всяка вечер се разхождаха в Морската градина. Ходиха и на концерта на Тина Търнър, а после и на Лили Иванова.
Живееха си доста добре, разбираха се много.
Оставаше една седмица до термина й и той, смеейки се, каза
- Ние хубаво се разхождаме, ама дали няма да го родиш на пътя това бебе.
  И наистина, вечерта тъкмо се прибраха и Мариана, след като сервира на Станимир да вечеря, седна на едното легло и се облегна на възглавницата, гризейки една ябълка. Нищо друго не й се ядеше. Изведнъж усети една гореща вълна между краката си и втрещена погледна към бъдещия баща:
- Раждам, ти разбираш ли – уплашено извика тя.
А той остави вечерята си и започна радостно да й събира багажа за болницата. Щеше да става татко !
Оказа се, че Станимир е доста организиран в екстремна ситуация. Мариана се чувстваше сигурна в негово присъствие – можеше да разчита на него в трудни моменти.
Но сега се страхуваше от това, което й предстоеше.
Въпреки очакванията й обаче, всичко мина бързо и гладко – бебето се
хлъзна и изскочи „като тапа” – сякаш усещаше страха на майка си и реши бързо да я освободи от него.
Когато й го донесоха, Мариана го гледаше колко беше спокойничък и хубав. Приличаше на Мирко, въпреки че беше от друг баща. „И той ще прилича на мене” – помисли си тя.
Всичко беше наред и ги изписаха след пет дена. Станимир дойде с голям букет цветя, взе сина си на ръце и заедно се прибраха в къщи. А там ги чакаше майка му – баба Веска. Тя много се зарадва, че ще кръстят внучето на нея – Веселин.Поседя при младите да им помогне в първите дни, докато свикнат с новия член на семейството си и след една седмица си замина. Двамата останаха сами с рожбата си.
Преди да се роди бебето им, Станимир се притесняваше :
- Как ли ще спя след нощните смени – дано не плаче много.
Та нали живееха в една стая…
Но се оказа, че Веско е много тих и кротък – истинска мушица. Дори възрастната жена от съседния апартамент веднъж като ги видя, каза с усмивка :
- А бе, хора, не личи, че у вас има бебе. Изобщо не сме му чули гласа.
Всеки път, след като го нахранеше, Мариана слагаше на кошчето му една пъстра детска кърпичка, той се заглеждаше в нея и точно след пет минути вече спеше. Отглеждането му се оказа истинско удоволствие.
Още на дванадесетия ден от раждането му започнаха да го извеждат всяка вечер. Слагаха го в количката, която държаха в апартамента за по-сигурно, и още докато стигнат до асансьора, Веско вече беше заспал.
Разхождаха го по алеите на Морската градина. Въздухът беше толкова свеж и лек, че през цялото време той спеше със здрав и дълбок сън. Никакъв шум не беше в състояние да го събуди. Но когато дойдеше време да яде…..
Винаги се съобразяваха с часа за хранене, защото Веско се събуждаше като по часовник и започваше леко да проплаква, ако веднага не му дадат да яде. И затова винаги бързаха да се приберат навреме за храненето – не беше много удобно Мариана да го кърми навън.
Но един ден, разхождайки се бавно-бавно, леко позакъсняха. Веско се събуди, а все още бяха далече от дома – трябваше им поне половин час бързо ходене, докато се приберат. Станимир бутна лекичко Мариана встрани:
- Дай на мен количката и да вървим по-бързо.
Мариана отстъпи и усили крачка, защото и тя искаше по-скоро да нахрани детето си. Все пак те бяха виновни, за да плаче то сега – увлякоха се в разходката и сега трябваше да бързат.
Станимир буташе количката, като леко я полюшкваше, за да успокои детето. Но Мариана усети, че той започва да нервничи и се притесни :
- Моля те, душко, по-спокойно, недей се дразни. Все пак е бебе, а както знаеш, бебетата плачат, когато са гладни. А сигурно е и подмокрен.
- Няма ли да млъкне най-сетне, толкова време го люшкам – продължаваше още по-нервно да подрусва количката Станимир. Изведнъж така силно я разтърси, викайки :
- Стига си плакал!, че малката главица подскочи и доста се разтресе.
Мариана толкова се изплаши да не се случи нещо с малката й рожба, че веднага хвана количката и с едва сдържан гняв в гласа извика на нервния татко:
- Остави, дай да го взема на ръце.Може да се успокои. – Наведе се, извади детето и като го гушна, каза:
- Хайде, бутай количката, аз ще нося Веско, така ще се приберем по-бързо.
Станимир се поуспокои:
- Ами така де, наду ми главата. Пък и хората се обръщат и ни гледат.
Мариана за първи път виждаше мъжа си така ядосан. И то не на някой чужд човек, който заплашва семейството му, а на собственото си дете.
Тя не можеше да приеме и да оправдае този гняв. Та нали най-милото за всеки човек е неговата рожба ?! На всичко отгоре това е толкова малко човече, напълно зависимо от тях самите. Отговорността беше изцяло тяхна – на майка му и баща му. Не, не, този Станимир никак, ама никак не й се нравеше. Сърцето й се свиваше в лошо предчувствие – щеше да си пати с този човек. Спомни си, че когато сподели с колежките си от общежитието Мария и Лили, че ще се жени за него, именно Мария я предупреди, че Станимир е гаден човек. Да, но тя искаше да сватоса Мариана за брат си и по тази причина тя не й повярва. Но сега започна да се пита „Дали не сбърках, като не послушах хората, които ме предупреждаваха?!” Но...вече се беше хванала на „хорото”, не можеше да се откаже.
И тогава започнаха да се случват странни неща.
Веско беше вече на около три месеца и не му стигаше само кърмата на Мариана. Започнаха да му дават и адаптирано мляко.
Един ден , след като се прибра от първа смяна , вместо да си смени дрехите , Станимир се разбърза :
- Дай ми пари да отида за мляко на детето.
Изглеждаше доста напрегнат. Мариана не се съобрази с това и съвсем необмислено предложи :
- Да приготвя детето и да дойдем и ние с теб – и набързо си сложи трикотажната черна на червени точки рокля , която й стоеше доста добре.
- Не , ще отида сам – заинати се Станимир.
- Защо , ще ти пречи ли , ако и ние сме с теб – непредпазливо каза тя. Понякога обичаше да подхвърля провокационни реплики.
И реакцията на човека срещу нея беше като гръм от ясно небе – като почервеня , като я погледна със смръщени вежди – гръмовержецът Зевс нищо не беше пред него. Хвана яката на роклята й и с един силен замах я разкъса до талията. Едновременно с това беше хванал и синджирчето на медальончето , което висеше на врата й и то полетя нанякъде. Мариана се разплака , а той най-неочаквано реши:
- Никъде няма да отида – и най-невъзмутимо легна да спи.
Надвечер , тъкмо когато Мариана нахрани Веско – а той изпиваше до дъно шишето с мляко – тежестта на стенния часовник с кукувичка се залюля странно. Часовникът беше само с една тежест , защото махнаха тази , която „извикваше” кукувичката , за да не се събужда бебето. Станимир беше в банята. Изведнъж той се появи на вратата на стаята , гледайки втрещено Мариана в очите.
     - Усещаш ли ?
     - Да , нещо става – с разтуптяно сърце отвърна тя.
    - Има земетресение – уплашено каза Станимир – Завий детето и да отиваме на тавана. Така ще бъдем най-отгоре , ако блокът се разруши и ще ни намерят бързо – обясни той. Много го беше страх.
Мариана грабна едно от одеялцата на Веско , зави го и както си беше само по едно червено потниче и дългата чернобяла лятна пола – в къщи беше много топло , макар че беше декември – хукна по стълбите нагоре към тавана. Нали бяха на последния , седемнадесети етаж , това стана бързо.
Мариана стискаше детето си и се молеше наум нищо лошо да не им се случи.
След малко първият трус премина и Станимир предложи :
- Да се облечем и да излезем навън.
Облякоха се набързо , завиха добре детето , сложиха го в количката и излязоха на принудителна „разходка”. Улиците бяха изпълнени с уплашени хора. Бутаха количката и се правеха на спокойни , но и двамата повтаряха само това :
- Дали ще има още трусове ? Докога да се разхождаме ?
След около половин час се прибраха. Всичко беше спокойно.
Но когато и след втория им скандал стана земетресение , макар и леко , Мариана си помисли :
- Сякаш и природата се възмущава , че е несправедлив с мене.
Само ако знаеше , колко съдбовно значение имаше всичко това. Но за тези неща тя научи след няколко години. Все още не знаеше кой е Станимир в действителност и защо се появи в живота й.
След второто земетресение и след като на три пъти се натрови с бензол , а на всичко отгоре и зимният вятър беше много силен , един ден Станимир се прибра от работа с много интересна новина.
     - Душко – двамата така се обръщаха един към друг – и без това си в майчинство , да се махаме оттук. Ще напусна Нефтохима – изтрових се с тази работа.
  - Аз съм в къщи така или иначе. Но какво мислиш да правиш ти – попита го сериозно Мариана.
  - Днес чух един колега да съобщава нещо много интересно. – Ще направим пари за апартамент бързо , но с малко повече работа.
- И каква е тази работа ? – заинтригува се тя.
- Сключвам договор за гледане на животни в Странджа или Сакар за пет години и ми дават десет хиляди лева. Разбираш ли , ще можем да си купим собствен апартамент – продължаваше разпалено да обяснява Станимир. Но това беше само част от истината. Истинската причина да желае толкова нетърпеливо да се махнат от Нефтохим беше друга. Омръзна му да се среща в работно време с преводачката – нямаше как да излиза без обяснима причина. Пък и тя вече му беше дотегнала. Бързо се насищаше и търсеше нови „обекти”. А и рискуваше Мариана да разбере , като се върне след майчинството. Все пак стаята на преводачката беше на втория етаж , а лабораторията , в която работеше жена му , беше на третия. При всички случаи трябваше вече да смени терена и обкръжението.
- Ти можеш да останеш тук с детето , а можеш да отидеш и при вашите – не настоявам да идваш с мене , както решиш. – знаейки колко отговорна и вярна му е Мариана , блъфира Станимир. И се зарадва като я чу да казва :
- Моето място е при тебе , а така също и на детето ни.
А детето вече беше на четири месеца. Нямаше никакъв проблем да отидат с него където и да е.
Натовариха се на един камион заедно с цялата покъщнина и заминаха.
Селото , в което пристигнаха , се намираше недалеч от главния път за Бургас. Настаниха се в две стаи , едната от които пригодиха за кухня и баня. На около десет метра от тяхната „къщичка” течеше рекичка , водата в която беше бистра като сълза.
Ежедневието и на двамата се промени коренно.
Всеки ден Станимир ходеше от другата страна на главния път доста навътре в местността , осеяна с ниски скали и тук-там с по някое дръвче. Там се намираха двете кошари , или както там ги наричаха – къшли. В едната бяха тристате овце , за които трябваше да се грижи той , а в другата бяха агънцата , които все още сучеха от майките си. Всичко беше покрито със сняг. Станимир хранеше овцете със сено и фураж – в този сезон друга възможност нямаше.
В същото това време Мариана се грижеше за своето „агънце”. Стараеше се винаги да е сит и сух – това му беше достатъчно да е доволен от живота. Когато не спеше , гукаше , усмихваше й се щом се наведе над креватчето му. Впрочем , Веско винаги се събуждаше с усмивка. Беше лъчезарно същество , което никога не ядосваше майка си. И това много й помагаше да се чувства добре дори и на това необичайно място. Но тя си беше с авантюристичен дух и виждаше само инте ресните неща. Дори и когато чу , че в селото се гово рело за тях ,че са интернирани. Хората просто не можеха да проумеят как това младо семейство си е оставило жилището с парно в Бургас и е дошло тук – да се топлят с дърва. Е , имаха си и електрически радиатор.
Мариана не обръщаше внимание на тези подроб ности. Щом тримата бяха заедно, щом в къщи беше топло и детето й се усмихваше, тя не искаше нищо повече. Опъна едно въже между две дървета пред вратата им и там простираше прането , когато имаше слънце. А иначе ги прибираше на един дървен сушилник – изобщо, успя да се нагоди към обстанов ката, създаде си домашен уют.
Станимир винаги се прибираше уморен. Скоро започна да му дотежава работата, но той не искаше да се предаде.
Но една вечер, както се хранеха, сподели с Мариана :
- Душко, много се изморявам да се прибирам само за нощуване всяка вечер. И без това с всичко се оправяш сама, да се качим горе и тримата – имаше предвид къшлата.
Това беше една стая около десет квадрата, пред която имаше нещо подобно на дълга маса, скована от дъски, над която бяха закачени тигани, тенджери и всякаква посуда. Плюс един фенер. Защото ток НЯМАШЕ.
Но Мариана сякаш беше дете на декабрист , продължаваше да следва съпруга си навсякъде. Последва го и там.
Тя винаги осигуряваше топла храна – всяка сутрин закусваха с прясно мляко, което обожаваше.
Станимир водеше на паша овцете, а за децата им се грижеше Мариана. След като сложи своето дете да спи , отиваше да храни и агнетата. Не може да се опише с думи как се чувстваше между тях. Тя, която беше свикнала винаги да бъде с маникюр, с добре сресана коса, облечена в красиви дрехи и качена на високи токчета, ухаеща на „Рексона”, се чувстваше добре и тук, заобиколена от стотици малки главици, за които беше всичко – и храна, и вода. Но ласките… Ласките ги получаваха само от майките си, които очакваха с нетърпение.
Запролети се и започна да никне тревица. Тук-там пробягваше по някой зелен гущер. Чуваха се и песните на птици. Природата се пробуждаше.
Един ден Станимир се прибра запъхтян и сам :
- Душко, щяха да ме убият – уплашено заразказва той. – Снарядите падаха ей така около мене – помислих си, че ще ме убият – повтаряше той непрекъснато. Много беше изплашен.
Защото там, където той пасеше стадото всъщност беше военен полигон и военните провеждаха стрелбите си с танкове.
- А къде са овцете ? – учуди се Мариана.
- Не знам, оставих ги и хукнах. Те ще си дойдат.
И наистина, една по една, овцете се прибраха.
Но след няколко дни Станимир се прибра блед като платно и пак беше сам.
- Какво има ? – попита го Мариана учудено – пак ли военните?
- Ах, душко, ако знаеш какво преживях. – все още треперейки от уплахата, заговори той. – По обяд припече и аз се облегнах на един голям мраморен камък и задрямах. Изведнъж усетих, че някой ме гледа. Обър нах се и какво мислиш – една усойница се излегнала върху камъка и ме гледа. Много се уплаших.
- Ами ако някоя змия влезе под вратата и ухапе Веско ? – уплаши се Мариана. – Да се обадим на наши те да дойдат, а?
И така, тя написа писмо на родителите си и те пристигнаха.
- Вие луди ли сте ? – скара им се майка й – да дове дете детето в тоя пущинак. Правете каквото искате вие двамата, но детето го прибираме при нас – кате горично заяви тя. А баща й естествено я подкрепи.
- Добре, майко – спокойно каза Мариана – ние със Станимир сме съгласни. Само че сега слезте в селото, а утре ще уточним нещата – и им даде ключа от тях ното жилище.
На другия ден се разбраха така :
- Аз ще си взема отпуска, а вие ще доведете детето – майка й се разпореждаше като генерал на бойно поле.
Станимир и Мариана само кимаха одобрително.
След няколко дни се разбра, че всичко е уредено и можеха да заведат детето.
Приготвиха се и заминаха. С влака. През целия път малкият Веско спа. Майка й и баща й с трепет очак ваха дъщеря си и зетя с бебето. Бяха приготвили всич ко необходимо за детето.
И така, Мариана и Станимир се върнаха в селото, но бяха сами. След няколко дни започнаха да усещат лип сата на детето. Мариана тайно плачеше. Но веднъж Станимир й каза най-неочаквано :
- Душко , много ми е мъчно за нашия мъничък Веско. Знам, че и ти се измъчваш – чувам те като плачеш.
Мариана се изненада страшно много. Тя си мислеше , че той спи и затова си поплакваше през нощта.
- И без това парите я ги дадат, я не – продължаваше да я „навива” Станимир. – Вече не им вярвам.
Решиха, че ще си ходят. Трябваше само да изчакат няколко дни да намерят заместник на Станимир. А през това време работата продължаваше.
Бяха отбили агнетата и Станимир доеше овцете. А Мариана му ги „покарваше” – пропускаше ги една по една през една малка вратичка.
Овчиците кротко стояха и чакаха реда си. Мариана се беше облегнала на вратичката с гръб към Станимир и си пееше тихо „Сладуно моме , Сладууно …”, но тъй като много й беше мъчно за детето , пееше и плачеше. Изведнъж забеляза нещо необичайно. Зад всички овце имаше една много интересна – с много „лунички” по лицето. Изведнъж тази овца разбута другите, застана пред Мариана и я зяпна в устата – сякаш поглъщаше думите . А може би – музиката ? Знае ли човек….
На Мариана й стана много забавно и продължи да пее – само за тази „Сладунка” , както я кръсти тя. И още по-неудържимо заплака.
- Душко – простена Станимир – моля те спри, защо то ще се разплача и аз – по гласа му личеше колко му е тежко.
- Заминаваме, не мога повече без детето – бършейки очите си, вече не криеше мъката си Мариана.
Житейската пътека на всеки човек е различна – това е стара истина. За някого е асфалтиран, гладък път, без завои, само за лъскава лимузина, пълна с всякакви удоволствия. За други – слънчева пътека в планината , заобиколена с храсти, откъдето се чуват любовните песни на птиците.
За Мариана това беше стръмна козя пътечка , заоби колена със зловещи урви и мрачни скали, по която тя като един Сизиф търкаляше камъка на своя живот. И точно като него, постигайки някакъв успех, се намира ше нещо или някой, който я връщаше назад и тя започ ваше всичко отначало. Защото винаги, когато попадне ше на житейски кръстопът, в последствие се оказва ше, че за пореден път е хванала грешната посока.
Преди да се събере със Станимир, почти едновремен но с него получи още едно предложение – от швейцарс кия специалист , който пускаше компресорите в цеха им. Но Мариана се страхуваше, че може да загуби Мирослав, заминавайки в друга държава. Реши да остане в България. Въпреки това се оказа, че е сгреши ла – ето че те пак й взеха детето. А това не беше всичко. Колко много мъка я чакаше занапред…Но засега на хоризонта не се виждаха никакви облаци и тя все още беше щастлива.
Както пристигнаха в селото, така си и тръгнаха – с камион. Но Мариана не знаеше, че в този момент живо тът й прави своя обратен завой.