Бащата на Мариана беше домоуправител на района .
- Дъще , трябва да се регистрирате в домовата книга – каза той. – Иначе е незаконно. Не може точно аз да правя нарушения.
- Добре , бе татко – опита да се опъне Мариана – все пак сме за малко.
- Не може , щом е за повече от три дни , трябва да се регистрирате.
Трудна работа – помисли си Мариана – как ще стане това , като и аз съм жител на Бургас.Защото знаеше , че Станимир като неин съпруг моментално приемаше жителството й , тъй като тя беше родена там. Но в момента тя вече не беше жителка на родния си град.
И тогава се появиха „приятелските” съвети. Една приятелка на майка й беше дошла на гости и като разбра с какъв проблем са се сблъскали, веднага ги посъветва :
- Знаеш ли , Дианче , една наша близка имаше същия проблем. И знаеш ли как го реши – дъщеря й си възста нови първоначалното жителство и зет й веднага го прие и така станаха жители тука.
Майка й веднага се хвана за тази възможност :
- Марианче , и вие трябва да направите така. Ще се откажеш от Бургаското си жителство и така ще можем да направим Станимир тукашен жител, та да започне работа.
Вече бяха го уредили с връзки да стане сервитьор в един голям ресторант в града.
- Но аз имам договор с Нефтозавода. Нали , за да ми дадат ведомственото жилище, трябваше да стана жител на Бургас и по тази причина сключих десетгодишния договор със завода. – Мариана се опитваше да спаси постигнатото с толкова много усилия, от което трябваше сега да се откаже. – Това означава да напусна Нефтохима – със сълзи в гласа си каза тя.
- Ами щом трябва – уж плахо се обади отстрани Станимир. – Иначе не мога да започна работа, душко – мазно-мазно я погледна той.
И тя, наивницата, приемайки това за единствен спасителен вариант, с лека ръка се отказа от още една своя мечта в името на любовта си към този мъж. Но това си имаше и добрата страна – тъкмо ще бъде близо до Мирко и ще може да го вижда. А пък и нали в близкия град също имаше химически завод – какво пък, важното е Станимир да е доволен. И да е добър с нея.
Той явно имаше проблеми с общуването и избиваше някакви комплекси. Тъй като майка му, като се омъ жила повторно, той е пречел на пастрока си и го „заточила” – отначало при баба му в едно не много близко село до Бургас, а по-късно – в интернат. И сега Станимир беше с много лабилна психика и винаги трябваше да се съобразяват с него.
Затова Мариана искаше да направи така, че да изпълни неговите мечти, отказвайки се от своите. Много го обичаше, макар че той не й вярваше – толкова беше разочарован от майка си, че сега не вярваше на никоя жена. Ала Мариана беше упорита и се бореше за обичта му.
Но от няколко дни цикъла й закъсняваше.Каза за това на Станимир :
- Трябва да отида на лекар.
- Като се върнем от Бургас, ще отидеш – съгласи се той. Не знаеше колко фатално ще бъде всичко това в бъдеще. А може би знаеше?! Но в този момент за него беше важен само той и това, което той искаше.
Ходиха в Бургас, Мариана напусна Нефтохим - Бургаското й жителство автоматически отпадна и Станимир, като неин съпруг , стана жител на родния й град.
След като се върнаха от Бургас, Мариана побърза да отиде на лекар и съмненията й се оказаха прави – беше бременна.
Когато съобщи новината в къщи, всеки реагира различно:
- Ще си го гледаш сама, аз няма да мога да ти пома гам, ще съм на работа – измъкна се Станимир. А при отглеждането на Веско много й помагаше, въпреки, че работеше. Естествено Мариана помисли, че той не иска това дете. Но вече бяха купили пет свине-майки, двамата с баща й построиха в двора гараж и една стаичка зад него. Станимир напусна сервитьорството и започна да си гледа животните там. Беше много доволен. Оказа се, че от това разбира най-много.
Но истинската болка й причини майка й, заявявайки с леден глас :
- Ами като не мислиш…
Много я заболя. И започнаха да обсъждат евентуален аборт. Ами Веско беше само на девет месеца. Как щеше да се справя сама с две деца.
- Но нали искахме да си имаме две дечица – умоляващо говореше вечерта Мариана като си легнаха със Стани мир. – Сега съм на трийсет и три – за кога да го отлагаме?
- Не знам, твоя работа, но ти казвам – няма да мога да ти помагам както с Веско.
- Ами ако е момиченце ? – опита с още един аргумент Мариана и успя.
Всички в къщи, макар и неохотно, се съгласиха дете то да остане.
Мариана беше щастлива , че отново ще става майка. Тя беше израсла сама и знаеше колко е тежко да нямаш с кого да играеш, а когато започнат първите трепети на любовта, да нямаш с кого да ги споделиш. Не искаше Веско да расте самотен като нея. Вярно, ако Мирко беше останал, сега щяха да са с две деца и това дете нямаше да има никакъв шанс. Но, както казват, всяко зло за добро. Мариана щеше да стане многодетна майка. А ако беше и момиче…ехе, щеше да е върхът. Но, каквото и да е, щяха да бъдат нормално четири членно семейство. Поне тази мечта на Мариана щеше да се сбъдне. В този момент тя беше страшно щаст лива. Макар че й беше много трудно. Добре, че Веско проходи на годинка, та не се налагаше да го носи на ръце. Много беше сладък през зимата, когато майка й му подари един „скафандър” в цвят екрю. Ходеше като пингвинче – с разперени ръчички. И с това малко, чипо носленце и с красивите си сиви очи – беше като кукла. Беличък , с къдрава черна коса като баща си, очарова ше всички съседи. Мариана много го обичаше. Радваше се, че ще му подари братче или сестриче и той няма да е сам като нея. И очакваше бебето с голямо нетърпе ние.
Трябваше да се роди в края на март. Но той явно не бързаше да се ражда и се забави с осем дни – роди се в началото на април.
И пак беше момче !
Така Мариана даде живот на трима юнаци. И се гордееше с това. Но с никого не смееше да го сподели. Защото никой не я разбираше. Дори и майка й, макар че все пак й помагаше за децата.
Веско смучеше биберон – винаги заспиваше с него. Чудеха се как да го откажат от този вреден навик. И когато Мариана отиде в родилния дом, майка й реши проблема. Скри биберона и когато Веско го потърси :
- Биба, биба, - майка й, която го приспиваше, го излъга :
- Няма я бибата, баба, мама я взе в болницата.
Всичко мина мирно и спокойно – Веско гушна розовото, плюшено зайче, което му бяха донесли от Бургас Мариана и Станимир, и заспа. Повече не потърси биберона.
Тъй като и бебето, и майка му бяха добре, на петия ден се прибраха в къщи. Станимир отново беше купил огромен букет.
Но какво беше разочарованието на Мариана като разбра, че е взел петстотинте лева, които държавата й даваше като многодетна майка и ги беше похарчил не за друго, а за …фураж на прасетата.
- Как може такова нещо – ядоса се тя – аз исках да си купя автоматична пералня с тези пари, все пак това са мои пари, държавата ги дава на мене.Знаеш ли колко ми е необходима тази пералня ? Знаеш ли колко трудно се перат толкова много дрешки – на едно малко дете, което още няма две годинки и новородено бебе ? И как ги взе, как ти ги дадоха, не проумявам.
- Ами , извадих акта за раждане на детето и с него отидох в Социални грижи и там ми дадоха парите. Казах , че ти не можеш да отидеш и те ми ги дадоха. Нямаше с какво да купя фураж, душко, добре че бяха тези пари – опита да й се подмаже той.
Мариана още повече се ядоса, като разбра, че се смя та за прав.
- Ти май не разбираш, какво си направил – продължа ваше, макар и след свършен факт, да му обяснява тя. – Прасетата ти ще изядат фуража и моята пералня ще отиде в канала – чак се разплака от безпомощност да върне всичко назад Мариана.
Но Станимир изобщо не се трогна от сълзите й. Не му пукаше, че на нея ще й бъде трудно, за него беше по-важно прасетата му да имат какво да ядат. Все пак той щеше да получи пари срещу този фураж – за него това си беше чиста проба инвестиция. Макар , че не го съгласува с нея.
Това й го правеше за втори път. Първия път беше, когато роди Веско. Тогава продаде палтото и шлифера й, докато тя беше в родилния дом. После обясни, че не ги харесвал и й купи други дрехи. Изобщо, човекът си падаше по изненадите, само че не се съобразяваше с ефекта от тях. И дали е добре и за другите това, което прави. Но Мариана трябваше доста да поживее с този човек, докато разбере, че той само я използва, за да напредва в живота.
Мариана „преглътна” и това разочарование. Все пак си даваше сметка, че тя сама си е виновна за всичко. Търпеше го само, защото й беше втори брак и като знаеше какви пуритани са родителите й, нямаше да може да понесе критиките им .
- Какво ще кажат хората ?! – това беше вечното им оправдание. И Мариана беше възприела техния модел на поведение – плащаше данък „обществено мнение”.
Решила беше да си носи кръста. Вече имаше две деца от него – хубаво, лошо, ще търпи.
По негово настояване кръстиха бебето на майка й – Диан, но всички му казваха Дидо. Беше толкова мъничък , че Мариана едва намери малка лъжичка, с която да го храни, след като спря да го кърми. А как плачеше само… Вечер, за да могат таткото и баткото да спят, двамата със Станимир пренасяха кошчето с малкото съкровище в южната стая, И се започваше.
Мариана люшкаше коша, докато Дидо спре да плаче. Но в момента, в който тя спреше да го люшка, той ревваше с цяло гърло. Цяла нощ така. Едва към шест без петнадесет сутринта най-после заспиваше. И тогава Мариана затваряше очи омаломощена. Но като по часовник , точно в шест Веско отваряше очички и с чаровната си усмивка обезоръжаваше майка си. Станимир също ставаше и денят започваше. Пренасяха кошчето със „спящия принц” в спалнята – той обичаше да му пазят тишина. Много лесно се пробуждаше. А когато се върнаха от родилния дом…
Като заспа в единадесет часа преди обяд, та чак до пет следобед. Мариана го щипа по носле, по бузки – не, спи си нашия и не помръдва. В един момент Мариана се уплаши, че нещо не е наред и повика майка си :
- Майко, бебето ми не диша. Щипя го – не реагира. Сигурно е мъртво – разплака се тя.
- Глупости, не говори така, майче, виждаш го какво е малко, сигурно има нужда от много сън.
И сега това малко ангелче се превърна в жив дявол. Плачеше, та се късаше. Да му се чуди човек откъде го вади тоя глас. Не се хранеше колкото трябва, не спеше колкото трябва. Откъде вземаше сили за тези деци бели – просто необяснима работа.
По цял ден Мариана беше сама с децата. Майка й и баща й все още работеха, а Станимир ходеше в едно близко село, където отскоро беше купил свинарник с финансовата помощ на родителите й.
Нямаше кой да й купи едно кисело мляко – за всичко тичаше сама до кварталния магазин, докато децата спяха следобед. А ако се наложеше да отиде с тях, баткото сядаше отдолу в кошницата на количката.
Точно така, карайки количката с двамата, пред кварталния клуб видя Мирко, облечен официално с късо черно панталонче, бяла ризка и с червена пионерска връзка. Беше улучила деня, в който им раздаваха свидетелствата по случай завършването на учебната година.
Мариана много се зарадва, извика му усмихнато :
- Мирко, здравей, ела да видиш малките си братчета.
Той смутено се обърна към нея и изведнъж се разбърза :
- Трябва да отивам – и хукна нагоре по стълбите. А в същото това време учителката му дойде при нея и най-учтиво й каза :
- Мариана, недей търси Мирко, за негово добро е, да не се раздвоява детето.
Мариана гледаше своята любима учителка и не можеше да я познае – тя беше минала „на другата страна”, бяха успели да обработят и нея. А тя толкова се надяваше на нейната помощ. Но тази случка й показа, че е сама, че нямаше подкрепата дори и на учителката му.
Без да отговори нищо, тя подкара количката с мал ките и отиде да пазарува.
Животът продължаваше, колкото и да беше напрег нат. Но въпреки това – и весел. Защото много обичаше двете малки същества, които й отвръщаха с много любов. И грижите по тях не й тежаха.
Един ден най-неочаквано Станимир реши да отиде до Каблешково, където живееше вуйчо му заедно със семейството на сина си. Реши да вземе със себе си и Веско.
- Защо ти е детето – възропта Мариана и сърцето й се сви в лошо предчувствие – та той е още много малък , няма две годинки, как ще се справиш сам…
- Е, хайде сега – самоуверено отговори Станимир – ние сме мъже и ще се разберем, нали, татенце – щипна усмихнато по бузките Веско. – Нека се разходи детето, а пък и моите роднини да го видят – имаше предвид майка си и сестра си Цеца - Няма да се бавим.
- Добре – неохотно се съгласи Мариана – но много да го пазиш, моля те душко – а някакъв необясним страх караше сърцето й да спира. Станимир беше толкова убедителен и по такъв начин представи нещата, че тя все пак отстъпи. Дори се почувства неудобно да не пусне детето – все едно, че иска да попречи на свекърва си да го види. Все пак Веско беше и нейно внуче.
Рано сутринта на другия ден заминаха. Веско се радваше много , че отива на „ пуф-паф”. Станимир беше също в приповдигнато настроение.
Върнаха се на следващата вечер. Но нямаше и следа от настроението , с което тръгна.
- Ох , душко, да знаеш какво се случи – уплашено каза той още като се прибраха в къщи. – Щях да изгубя Веско в Бургас.
- Какво ? – извика уплашено Мариана и сърцето й заблъска бързо-бързо. – Как , какво стана – разплака се тя, а вътре в себе си повтаряше „знаех си аз, знаех си, че нещо ще се случи с детето ми”.
- Ами пристигнахме наобяд в Бургас и отидохме у майка ми. Много му се зарадваха. Хапнахме и след малко на Веско му се приспа. Облякох му пижамката и го сложихме да спи в спалнята. Майка отиде на работа, а аз излязох и оставих детето с леля му. Да ама тя се заплеснала и изобщо не видяла, че Веско станал и излязъл навън. Как е отворил пътната врата, да му се чуди човек – ние едва я отваряме понякога, но този път за бела, се отворила лесно и детето се озовало на улицата. – Мариана слушаше и дъха й спираше от ужас. – Представяш ли си, душко, излезнал на главната улица , по която се движи „12”-цата – добре, че не го е прегазила.
Мариана гушкаше Веско и слушаше ужасена какво е можело да му се случи.
- И как го намерихте?
- Ами като минало известно време, Цецка решила да провери дали Веско не се е събудил и като видяла, че го няма в леглото, изхвърчала навън да го търси. Видяла голяма тълпа от хора на улицата и изтръпнала – помислила , че го е прегазила кола. И като отишла при тях , какво да види – Веско по пижамка, разплакан, оглежда се и, хълцайки повтаря „мама, мама”, а хората се чудели от къде се е взело това дете. Веднага го грабнала на ръце, казала „това е детето на брат ми, на гости са и се е изтървало от къщи”. Отнесла го в къщи и едва го успокоила.
- Как можа да й повериш детето – ядосано го прекъсна Мариана – тя своето дете не гледа, ти си й оставил нашето. Нали уж затова го взе със себе си – да го видят близките ти в Каблешково.
- Ама моля те, душко, не можех да го чакам да се наспи – заоправдава се Станимир, но за Мариана беше ясно, че той е безотговорен човек.
- Какво щяхме да правим, ако му се беше случило нещо, зададе ли си този въпрос ? – не го оставяше на мира тя. – Повече никъде няма да го пусна сам с тебе, не. Ти не можеш да се грижиш добре за детето.
При тези думи Станимир остана безмълвен – както казват „когато фактите говорят и боговете мълчат”.
Всичко щеше да бъде наред, ако той не беше започнал да замахва.
В един такъв топъл и слънчев ден количката с Дидо пак беше на двора. Беше предиобед. Станимир си дойде – беше ходил по неговите си работи – и още с връщането си заяви :
- Облечи Веско, ще отидем до центъра да купим „Хумана” за Дидко.
- Да дойдем и ние с него – веднага се нагласи да излезе малко от къщи и Мариана.
- Не, няма време да се мотаем сега.
- За нула време ще го преоблека, ще се приготвя бързо и аз – въодушевено и с едва доловима молба в гласа продължи тя.
- Колко пъти ще повтарям, приготви Веско, ще изляза само с него – в гласа му се усещаше гняв.
Но Мариана не отстъпваше :
- Моля те, искам и аз да изляза малко от къщи.
Изведнъж Станимир замахна силно и юмрукът му се стовари върху носа й, точно между очите, без да се съобразява, че са на двора и че имаше хора - баба й говореше с две съседки на пътната врата. Блъсна ги и излезе ядосан.
- Какво стана, баба ? – учудено попита баба й, а двете съседки започнаха да го укоряват.
Очилата й се бяха счупили и лявата й страна беше порязана и силно кървеше. От основата на носа й също шуртеше кръв. В същият този момент майка й си дойде от работа и объркана от видяното, попита :
- Какво става тука ?
- Ох , майка, този идиот удари Мариана, защото искаше и тя да излезе с него – все още ужасена от случката, обясни баба й.
- Ела да спрем кръвта – макар и разстроена, запази самообладание майка й. – Ще изкараме медицинско. Това не може да продължава повече.
Защото това не беше за първи път. И друг път беше я удрял, но не беше я наранявал толкова.
Но макар да ходиха до съдебния лекар, не изкараха медицинско. Защото лекарят каза :
- Медицинското ще ви трябва, ако сте решили да се развеждате.
И Мариана се отказа :
- Не, майко, не мисля да се развеждам. Той ще се оправи, сигурна съм. Пък и аз доста го ядосах. – Продължаваше да се обвинява тя, надявайки се
всичко да се промени към добро. – Знам, че ме обича – неуверено го оправдаваше тя.
- Не, майче, ако той те обичаше, нямаше да те бие –държеше на своето майка й.
- Ее, нали много го харесваше, ожени ме за него. Сега ще го търпим – иронично отвърна Мариана и това много ядоса майка й.
- Много съжалявам, че се намесих в живота ти, майка – продължаваха да се обясняват двете, прибирайки се в къщи. И въобще не обръщаха внимание на хората, които срещаха и които гледаха въпросително лицето на Мариана.
Когато се върна от центъра, където се видя с една нова позната, Станимир поне външно изпитваше вина и се чудеше как да се извини на жена си. Тайничко я поглеждаше и си мислеше:„Боже, аз ли я подредих така” Но нищо не каза на глас. Държеше се така, като че ли нищо не се е случило. Дори се държеше сърдито и вместо да се извини, сякаш чакаше извинение…
На другия ден купиха нови очила и всички се опитаха да забравят случилото се. Докато един ден :
- Не искам майка ти да докосва децата – най-неочаквано заяви Станимир – разбра ли ме ?
- Защо ? – учуди се Мариана.
- Казах вече – натъртено продължаваше той – не искам. Ти ще се грижиш сама за нашите деца.
Искаше да е сигурен, че тя през целия ден е заета, че не й остава време да „прескочи”до другото си дете, което живееше на същата улица, на около двеста метра от къщи. А там може да се види и с баща му – имаше доста развинтена фантазия. Страхуваше се, че, докато е в селото при животните, Мариана може да остави децата на майка си и да излезе. Никак не й вярваше. Защото самият той не й беше верен. А нали всеки съди за другите по себе си…
И така, на Мариана още повече й се стъжни. Защото, когато се върнеше от работа, майка й поне за малко я отменяше. А сега оставаше съвсем сама в грижите. И не само това. Всеки път, като се прибереше, Станимир я поглеждаше подозрително и питаше :
- Майка ти идвала ли е горе ?
А веднъж , тъкмо когато Мариана беше на двора с децата, майка й се прибра от работа и се зарадва :
- Ах на баба дечицата – наведе се, взе Веско на ръце и започна да го целува и милва.
В този момент Мариана, която седеше на беседката в двора и държеше на коленете си малкия Дидко, видя, че Станимир си идва и уплашено викна на майка си :
- Пускай детето бързо, моля те, Станимир се връща.
Майка й нищо не каза, остави детето на земята и натъжена се прибра на долния етаж. Остави чантата си, тръшна се на дивана и заплака :
- Идиот, да не мога да се порадвам на децата – не можеше да се побере в кожата си от гняв. – Как може така…
А той се възползва от случая и започна да се кара на Мариана:
- Аз какво казах – защо майка ти държеше Веско ?
- Моля те, душко, не се ядосвай – опитваше се да го успокои Мариана – нищо лошо не е станало, тя току що се прибра.
- Казах да не ги докосва, разбираш ли – повишаваше гласа си той.
- Добре, добре – усещайки, че може пак да й посегне, го успокои Мариана.
- Хм, ще видим – доволен, че пак я е стресирал, приключи въпроса Станимир. – Слагай да ядем – и се заигра с децата, а Мариана започна да слага масата.
Винаги се хранеха на бяла ленена покривка – откакто се отделиха горе.
Слагаше двете деца едно срещу друго, тя сядаше отдясно на Дидко, за да може да го храни, а Станимир сядаше срещу нея. Доволна беше – и четирите стола около масата бяха пълни. Това я правеше истински щастлива. Но това щастие беше толкова крехко. Колко пъти сядаха спокойно да се хранят и най-неочаквано нещо изведнъж ядосваше Станимир и – ставаше „играчка-плачка”. Колко пъти…
Една вечер – Мариана беше направила картофени кюфтета – приготви масата и се канеха да сядат. Но Станимир държеше на ръце Дидко, който все още нямаше годинка, и му даваше в устата парченца от кюфте.
- Виж , душко, много му харесват – и му даде още едно кюфте.
- Не му давай повече, той е още малък , не бива да яде пържено.
- Ама виж колко много иска – защото Дидко се навеждаше с отворена устичка към ръката му.
- Стига – и Мариана взе детето от ръцете му – няма да може да спи.
Изведнъж лицето на Станимир се изкриви и той й извика силно :
- Дай кюфте на детето – и като замахна странично, стовари юмрука си върху рамото й.
Мариана леко залитна назад, стискайки с две ръце детето, пазейки го от юмруците на баща му, който не се задоволи само с един удар. Но Дидко се изплаши и се разплака.
- Успокой детето – страшно я гледаше Станимир и стискаше юмруци. Мариана милваше детето и гледаше да отиде по-надалече от баща му, а той бавно я следваше – изглеждаше, че танцуват странен танц, без да се докосват. Страшен танц, от който стомахът на Мариана се свиваше на топка.
Понеже между двата етажа нямаше плоча, всичко се чуваше долу.
- Пак се е разбеснял – чувайки плача на детето и виковете на Станимир
скочи баща й. – Ще отида горе и ще му дам да се разбере – засили се да излиза той.
- Недей, душко – майка й се страхуваше, че с тежката си ръка на бивш строителен работник , може да го убие – Остани тука, ще отида да видя какво става горе.
Още влизайки в стаята, майка й учудено попита :
- Деца, какво става тука ?
- Ти пък какво искаш ? – и с една крачка Станимир се озова пред нея, замахна и силно я блъсна по рамото.
Майка й не очакваше това, пък и никога не беше удряна от собствения си съпруг и направи три крачки назад. Мариана се изплаши, че майка й може да падне, затича се, хвана я и уплашено я помоли :
- Майко, моля те, слез си долу, недей….
- Олеле, майка, как оставаш на едно място, та той удря толкова силно – мислеше на глас майка й и като се разплака, слезе долу.
- Боже, за какъв звяр съм оженила детето си – продължавайки да плаче, нареждаше тя. А баща й стана, излезе на двора, запали цигара и крачейки напред-назад, се чудеше как да постъпи, без да нарани дъщеря си. Защото беше сигурен, че ако го удари както той си знае, дъщеря му ще остане вдовица, а жена му ще обикаля затвора. И се измъчваше, че не може да намери изход от това така объркано положение.
Горе-долу нещата се уталожиха, но пропастта между Станимир и роди телите на Мариана растеше. Той се държеше така с нея,че те все повече се настройваха срещу него. Естествено, Мариана им беше единствено дете и те много я обичаха. Но не знаеха как да й помогнат – бяха му дали доста голям аванс и сега….правеха всичко, което искаше, само и само в къщи да е спокойно. Но той винаги намираше за какво да се ядоса, за какво да се разсърди и да вдигне скандал.
През септември Веско навърши две годинки и родителите на Мариана му купиха пластмасово моторче с педалчета, които се въртяха. Детето много се зарадва и по цял ден го караше из двора. Непрекъснато се чуваше неговото весело :
- Брррррр….и обикаляше така около цялата къща.
Но вуйчото на Мариана всеки ден си идваше на обедна почивка и спеше. А баба й стоеше в двора и пазеше. Когато Веско стигнеше с моторчето до нея, тъй като се вдигаше ужасен шум от колелата му, тя нежно му казваше :
- Хайде обратно, баба, вуйчо спи, да не го събудиш – и обръщаше моторчето обратно. Веско продължаваше да си бръмчи, без да му прави впечатление посоката, в която се движи.
Баба й непрекъснато й правеше забележки :
- Марианка, пази детето, баба, аз не мога непрекъснато да стоя на двора и да го връщам. Вуйчо ти трябва да си почива наобед, а това моторче много е шумно.
Един ден тя помоли баща си :
- Татко, сложи една мрежа между бабини и нас, защото аз не мога да съм винаги след Веско – баба ми прави забележки, че пречи на вуйчо да спи. Детето трябва да играе спокойно все пак , нали.
- Не се притеснявай – отвърна баща й спокойно – има едно парче мрежа, ще го изпънем от оградата до къщата.
- Добре, така детето ще се връща обратно и няма да ходи в техния двор да смущава съня на вуйчо –съгласи се Мариана.
- Само че, за да отидем у тях или те да дойдат у нас, ще трябва да заобикаляме през пътните врати.
- Е, щом трябва – отвърна Мариана безразлично – за мен е важно детето да играе спокойно и аз да бъда спокойна.
С това въпроса се реши – дръпна се „разделителната” мрежа и тези тревоги отминаха.
В един горещ юнски ден Станимир се прибра разтревожен от селото :
- Душко, едната свиня май не е добре с кръста – извиках доктора, сложи й инжекция, но каза, че ако до утре не се изправи на крака, ще трябва да я заколим.
- Ами малките й…– разтревожи се и Мариана.
- А, малките ще ги изхранят другите майки, аз се притеснявам за друго – много е горещо времето и не знам дали ще можем да спасим месото, ако се наложи наистина да я колим.
На Мариана й стана неприятно при това разсъждение, но какво можеше да каже, освен :
- Да се надяваме, че ще оздравее – никак не й харесваше идеята да заколят майката, докато все още имаше малки. Но такава беше съдбата на прасетата – в крайна сметка ги колеха!
И точно това се случи. Свинята-майка не оздравя. Заклаха я в селото и Станимир се постара по най-бързия начин да я докара в къщи, за да обработят месото.
Всички се включиха в „акцията” – дори и майка й, и вуйна й дойдоха горе да помагат.
Когато всичко приключи и напълниха месото в бурканите, запалиха два огъня на двора и сложиха казаните да ги стерилизират. Вече беше станало следобед.
- Душко, аз отивам пак на свинарника, а ти се постарай да поддържаш огньовете – месото трябва четири часа да ври, за да може да се свари добре – разпореди се Станимир, целуна я, целуна и децата и замина.
Мариана остана сама със задълженията си. Всичко щеше да е добре, ако природата не беше й изиграла лоша шега. Два часа, след като водата в казаните завря, заваля силен дъжд. Горката жена, наметнала един дъждобран, се опитваше да спаси огньовете, но все пак малко след това те угаснаха.
Мариана страшно се притесни – влезе долу при родите лите си и каза на майка си :
- Какво ли ще стане сега като се върне Станимир – месото се вари само два часа, дали няма да е малко – сигурно ще се ядоса.
- Майка, защо ще ти се ядоса, ти не си виновна, че заваля – опита се да я успокои майка й. Но Мариана не беше никак спокойна - добре си познаваше човека и знаеше, че ще й се кара.
И малко след като дъждът спря, Станимир се прибра.
- Какво става, свариха ли се бурканите – като видя казаните на двора, попита той.
- Ами не знам, ако не беше заваляло… – смутолеви Мариана.
- Колко време вряха – започна да повишава напреже нието Станимир.
- Ами два часа със сигурност, може и три, не съм сигурна – започна да се притеснява Мариана, виждайки свитите му юмруци.
- Аз нали казах четири часа, трябваше да поддържаш огъня – гневно извика той.
- Ама валеше – започна да обяснява Мариана – аз се наметнах и се опитах да опазя огъня, но не успях.
- Не ме интересува – вече озверен се запъти към нея Станимир и толкова силно стискаше юмруци, че вените по ръцете му изпъкнаха силно.
Мариана разбра накъде отиват нещата, отвори вратата и хукна надолу по стълбите. Бързо се шмугна през входната врата долу и врътна ключа, а сърцето й щеше да се пръсне.
- Какво става, майка, скарахте ли се ? – попита майка й.
- Ами изкара ме виновна заради дъжда – защо съм допуснала да угасне огъня, трябвало да го поддържам да гори.
- Няма нищо – обади се баща й – два часа щом е вряло месото, нищо му няма.
- Отвори ми – чу се гласът на Станимир – трябва да отида в тоалетната.
Майка й му отвори и той, поглеждайки кръвнишки към Мариана, влезе в тоалетната. След няколко минути оттам се чу шум, сякаш нещо падна.
Мариана почука на вратата :
- Душко, какво стана? – загрижено попита тя, тъй като той се забави доста дълго.
Вратата се отвори и Станимир излезе отвътре, като се държеше за главата.
- Паднах и се ударих в крана на душа – вече поукротен, отговори той, а на челото му се виждаше леко разкървавена раничка. – Зави ми се свят – повдигайки рамене, продължи да обяснява той.
- Да извикаме Бърза помощ – предложи майка й.
- Добре – съгласи се той – лошо ми е.
Бърза помощ пристигна веднага. Лекарят го прегледа и каза, че това е най-обикновена истерична криза. Нервирал се е за нещо и….Мариана разбра, че му стана лошо, защото просто този път не успя да я удари и ядът му се обърна срещу него самия – пред нея се очертаваше труден живот. Ако продължаваше все така…
Всичко се забрави бързо. Дните течаха еднообразно. Но спокойствието рязко беше нарушено.
Беше много горещ юлски ден – живакът на термоме търа стигаше почти четиридесет градуса.
Станимир беше заминал по работа извън града, Мариана нахрани децата и след като ги приспа, реши да изпере дрешките им – бяха малко и не й се пускаше пералня. Затова стопли малко вода в един чайник и слезе на двора – отпред, „залепена” за къщата, имаше чешма с голямо корито – много удобна за пране дори и на килими. А асмалъка хвърляше „шарена” сянка отгоре.
Родителите й също бяха легнали да поспят точно в тази стая и понеже прозорецът й беше отворен, Мариана внимаваше - ходеше едва ли не на пръсти, за да не ги събуди. Беше толкова тихо, че се чуваше жуженето на насекомите.
Но този покой много скоро беше нарушен от най-неочаквано събитие.
Мариана тъкмо остави дрешките и чайника на плота отстрани, когато видя баба си – вървеше покрай оградата им, като се държеше за железните пръчки, сякаш се боеше да не падне.
- Бабо, какво ти е – разтревожено я попита Мариана, защото баба й беше сърдечно болна – да не ти е лошо ?
- Не баба, случи се нещо много лошо – хлипайки и на пресекулки, отговори баба й – дядо ти се обеси – и като се разплака силно, я помоли – извикай баща си да помогне да го свалят.
Мариана беше толкова шокирана от новината, че дори не отиде до вратата , а още от прозореца извика :
- Майко, ставайте бързо, дядо се е обесил – и разплакана, грабна дрешките на децата и хукна нагоре по стълбите.
И като стигна на малката площадка, погледна към стаичката, в която бабини й прибираха зимнината. И видя дядо си – висеше в стаичката, на крачка от вратата, облечен в сините си работни панталони и бял потник. А от земята го делеше само един сантиметър разстояние – да беше се повдигнал на пръсти и щеше да се спаси. Но не – този път вече твърдо беше решил да успее – това беше третият му опит за самоубийство.
От известно време го боляха коленете – както си вървеше, изведнъж се подкосяваше и падаше. Затова все повтаряше :
- Това моето не е живот, ще сложа край на тези мъки, някой ден ще го направя.
Но никой не му вярваше – на два пъти се опита показно да се обеси – спасиха го. Този път обаче беше наистина решен да го направи както трябва. Приготвил малкото столче и едно здраво въже. И когато се наобядвали, казал на баба й :
- Аз ще отида да сложа малко трева на кокошките – имаха няколко кокошчици в задната част на двора, до същата стаичка – за да имат по някое прясно яйчице за децата на вуйчо й.
- Изобщо не го усетих – плачейки, разказваше баба й на събралите се близки – отидох да взема лютеница от стаичката и го видях – още по-силно се разплака тя. – Като се забави, помислих , че пак е седнал да се попече на слънце. Как ме излъга само – продължаваше да нарежда тя.
Мариана с нищо не можеше да помогне – бяха го взели с линейка, за да проверят защо го е направил. Вуйчо й и баща й също отидоха – за да си го приберат след аутопсията.
Качи се горе при децата, тихичко поплака, докато те спяха – не искаше да ги разстройва.
Но когато го донесоха и го нагласиха в ковчега, Веско попита :
- Къде е дядо Иван ? – защото беше свикнал да го вижда на двора, седнал на висок стол, хванал с две ръце бастуна и подпрял брадичка върху тях , да дреме.
- Дядо Иван спи, моето момче – каза, хлипайки, баба Дианка.
- Искам да го видя – той забеляза, че идваха много хора с цветя, някои плачеха, а баба му Дианка беше с черни дрехи и също плачеше.
Мариана го заведе при ковчега – Веско погледна побелялото лице на прадядо си и като поклати глава, мъдро каза :
- Не, майко, дядо Иван не спи, той е отишъл на небето и няма да се върне при нас.
При тези думи, казани от това невръстно дете, всички заплакаха още по-силно. Мариана го хвана за ръка и го изведе навън.
- Тука не е за деца, миличък , ела да си отиваме.
Колкото и да й беше мъчно, тя трябваше да се държи заради децата си.
Надвечер Станимир се прибра. Мариана му съобщи тъжната новина, но той само каза :
- Ами, това е животът.
А когато Мариана му каза, че иска да присъства на нощното бдение, той не й позволи :
- Твоето място е до мъжа ти, жена му и децата му да бдят – и най-брутално прави секс с нея, без да обръща внимание на това, че тя плаче. След което се обърна и заспа, предупреждавайки я с властен глас – и само да си посмяла да отидеш !
Мариана дълго плака, преди да заспи. Душата й се измъчваше, но като го знаеше колко е лош и колко много държи на това – тя да го слуша – и че е способен от всичко да направи скандал, не посмя да отиде никъде.
На другия ден обясни на майка си положението :
- Майко, не можах да дойда, Станимир беше против.
- Нищо, майка, дядо ти ще ти прости. Той много те обичаше – но вътре в себе си затаи неприязън към зет си.
От този момент нататък Станимир започна да насъсква Мариана против всички. Как го правеше – само той си знаеше. Но един ден, когато майка й отново й говореше :
- Как можа да зарежеш химията заради един свинар – тя не се стърпя и скочи в негова защита.
- Той не се е родил свинар, Станимир е много умен и може да работи всичко. Както виждаш, и кола ни е купил – ставаше въпрос за един „Москвич” „седмак”, както им казваха, който взе на старо от един познат.
Беше като омагьосана от него.
- Остави го – продължаваше майка й – той се държи лошо с тебе.
- Нее, каквото и да става, ще бъда винаги до него – упорстваше Мариана – той е баща на децата ми, където и да ме заведе, ще отида с него. – защото родителите й бяха разбрали, че Станимир се кани да ги отведе в Бургас.
А майка й и баща й не искаха да се разделят с нея и с малките си внучета.
И сякаш това, че ще се разделят, не им стигаше, ами си тръгнаха точно на помена, когато правеха четиридесет дни на дядо й. На Мариана много й домъчня, защото тя много го обичаше, а Станимир не я пусна дори и на погребението му – нямаше кой да гледа малките.
Качиха се на „Москвич”-а и заминаха, сякаш – завинаги.
- Само да съм те чул да продумаш за тука – злобно изсъска Станимир, когато колата потегли. А Мариана гледаше с мъка, как близките и родната й къща бавно се отдалечават.
Няма коментари:
Публикуване на коментар