Мариана нямаше търпение да тръгнат.
- Ох, душко, защо закъсняват , нали се разбрахме да дойдат още в шест ?
- Спокойно, адаша си знае работата – засмя се
Станимир – нали снощи говорихме, ще дойдат навреме.
В този момент се чу звънеца на вратата.
- Отваряй, пристигнаха – извика Мариана и излезе от стаята.
- Хайде, адаш, готови ли сте? – се усмихваше вън на площадката „чичо Камазчо”.
- Да, да, ей сега тръгваме.Ще влезеш ли за малко?
- А, не, жената е долу в колата. Аз слизам, чакаме ви долу – и тръгна по стълбите.
Тази студенина на „другия” Станимир не беше нещо необичайно. Той беше усетил ревността, която изпитва към жена си адашът му и внимаваше да не го дразни. А Мариана прекалено много обичаше приятелката си и за нищо на света не би й причинила такова нещо като да й отнеме мъжа, макар и за малко. Абсурд!!! Възпитанието й не го позволяваше, Мариана никога не би посегнала към чужд мъж, още повече – от приятелско семейство. Знаеше, че я харесва, усещаше смутените погледи на Станимир, когато разговаряше с нея – той по-скоро избягваше да я гледа. Но дори и за миг не допущаше, че той може да изневери на Бинчето. Имаше такова високо мнение за него, а беше сигурна и в себе си. Затова страшно много се ядосваше, когато нейният Станимир се поддаваше на въображението си и й казваше:
- Адаша ли? Хм, той ми е приятел, само защото иска да спи с тебе…
Не можа и не можа да го разубеди. той си го повтаряше като развалена латерна. В такива мигове Мариана го мразеше. Защото обиждаше не само нея, ами и този добър човек, който с нищо, ама с нищо, не загатваше дори, че има някакви намерения спрямо нея. Но приятелството й с Бина беше непоклатимо. Пък Станимир да си мисли каквото иска.
Натовариха се на „Москвич” – а, двете с Бинчето се разцелуваха:
- Маме, как си, отиваме при дечицата ти – както винаги широко усмихната я поздрави тя.
- Нямам търпение да ги видя – с въздишка отговори Мариана и седна до приятелката си на задната седалка.
- Давай, адаш, да потегляме – усмихна се и Станимир докато си слагаше колана – готови сме, тръгваме – и потри доволен ръце.
За по-бързо минаха през Тополовград, не по магистра лата. И още преди да стане десет часа бяха в Н. при децата.
Като видяха червената кола на „чичо Камазчо”, мал ките извикаха от радости и изхвърчаха през вратата.
- Чакайте, студено е – баба им се опитваше да ги спре, но те бяха по-бързи от нея. Излязоха на двора и се зати чаха към пътната врата. Мариана изскочи бързо от колата, влезе в двора и прегърна децата си развълнувано. Разцелува ги нетърпеливо и забрави за всичко и за всички. Повтаряше като обезумяла само едно:
- Ах, на майка, ах, на майка …а сълзите й се стичаха по страните. Дидко се сгуши като малко врабче в нея и се чуваше само „мама, мама”. А баткото викаше силно от радост:
- Диденце, мама и тати са тука, виж батко – мама и тати…
Мариана усещаше вълнението на децата си и ги прити скаше още по-силно.
- На майка рожбичките ………
А в това време Станимир слезе тежко от колата и , като покани приятелите им, тръгна към децата усмихнат.
Те се хвърлиха към него със същото нетърпение. Той взе малкия Дидо на ръце, разцелува го:
- Как е на татко момченцето? – и погали Веско по главата – слушате ли баба и дядо, тате?
А баба и дядо ги гледаха и им се радваха. Майката на Мариана се разплака от вълнение, прегърна дъщеря си:
- Добре дошли, майче, влизайте на топло.
Баща й се ръкува с нея и със Станимир – той не беше емоционален като майка й, Мариана си го знаеше.
- Татко, запознай се с нашите приятели – и се обърна усмихнато към Бина и нейния Станимир – това са моите родители.
Майка й също подаде ръката си и двете с Бинчето се прегърнаха, веднага си допаднаха. Майка й винаги прие маше хората от добрата им страна . Е, понякога гре шеше – както в случая със Станимир. Но за това беше виновно нейното добродушие и голямата любов, която изпитваше към дъщеря си – прекалено много искаше тя да е щастлива.
Влязоха в къщи, разприказваха се. Настроението беше на висота. Малките скачаха, Веско приковаваше внимани ето върху себе си – непрекъснато дърпаше Мариана за ръката:
- Майко, знаеш ли колко е хубаво тука ? Имаме си двор и играем в него.
- Много хубаво, майче – целуваше го усмихната тя и не можеше да му се нарадва. А Дидко само се притискаше към нея и й се усмихваше – все така си беше мълчалив, не беше приказлив като батко си. Тя милваше децата си и не искаше това да има край.
- Хайде, починете си, поиграйте си с децата и като стане време, ще обядваме –погали я по гърба майка й.
Мариана си знаеше – у тях се яде по часовник.Стане ли дванайсет, се обядва. Защото после баща й, вече пенси онер, ляга да си почива. Следобедният сън беше важна част от живота му.
Бинчето и „чичо Камазчо” седнаха на дивана до врата та на стаята, а Мариана и Станимир се разположиха на другия диван да си поиграят с децата.
Баща й седна на стола си край голямата разтегателна маса, която заради случая беше разтегната и покрита с много красива ленена покривка.
Беше толкова красиво и спокойно. По нищо не личеше, че много скоро това спокойствие и тази хармония ще бъдат нарушени.
Надвечер гостите се качиха на колата и си тръгнаха. Мариана не можеше да се откъсне от децата – целуваше ги, милваше ги по главиците и сърцето й се свиваше от болка. Защо ? Не знаеше…
По пътя Бинчето се опитваше да я успокоява, но Мари ана доста дълго плака –едва се успокои. На няколко пъти Станимир се обръщаше назад и й повтаряше:
- Е, душко, стига де, какво си се размекнала. Пак ще дойдем, обещавам ти.
- Добре, добре – кимаше с глава тя и бършеше очите си.
- Ейй, ха така де, усмихни се най-после – обърна се Бинчето към нея – виждаш, колко хубаво ги гледат майка ти и баща ти. Какво да кажа аз, дето отдавна останах без майка и няма кой да ми помага, а?
На Мариана й стана неудобно. Наистина, какво се е раз циврила – не е станало кой знае какво, в края на краища та до пролетта все ще изтрае някак си. После ще бъдат пак заедно - тя, Станимир и децата.
Пътуваха комфортно – мъжът на Бинчето караше спокойно, уверено – все пак беше професионален шофьор.
Когато се прибраха в къщи, Мариана вече беше спокой на. Видя с очите си, че децата са добре, баща й се погаждаше с тях – водел ги на разходка в боровата горичка отсреща. Гледаха ги добре. Майка й често ги извеждала в центъра, да карат колички, да се черпят в детската сладкарница. Сега вече Мариана беше уверена, че децата й са щастливи. И вече можеше да се отдаде на ежедневието си пълноценно. Нищо друго не й оставаше – трябваше да се опита да се радва на живота. А той никак не беше скучен. Често ходеха на гости в Каблеш ково при роднините на Станимир - вуйчото, вуйната, братовчеда Тошко и неговото семейство.Имаха две сладки момиченца, които тя много обичаше и те й отговаряха със същото. А освен тях братовчед му се грижеше и за двете дъщери на по-голямата си сестра, която почина три месеца, след като се роди Веско. Сипвала нафта в печката, избухнал висок пламък и …Три дена се мъчи, преди да умре.
Когато имаха повече време, ходеха и до Порой, селото, от което беше родом майката на Станимир. Там живееха баба му Станка , дядо му , лелята и свако (калеко) му с осиновената си дъщеря, която също беше кръстена на тази баба и се казваше Станимира. Тя беше клептоманка, за голямо разочарование на хората, които я бяха отгледали и продължаваха да гледат. В къщи имаха доста пари, защото свакото на Станимир гледаше прасета. И много пъти виждаха, че липсват по няколко банкноти. Но…нищо не можеха да направят.
На Мариана никак не й беше приятно, когато трябваше да ходят на село – само заради това момиче. Но пък баба Станка беше толкова добра жена, имаше златно сърце. И много се радваше, когато виждаше внуците и правну ците си. Тя дори пристигна на времето в Н., когато се роди Дидко – дойдоха заедно с майката на Станимир и погостуваха два дни.
Улисани в работа, Мариана и Станимир не усещаха времето. А те двамата навсякъде бяха заедно. В мага зина имаше достатъчно работа, защото идваха много хора. Ходеха на свинарника сутрин, обед и вечер. Но пък вечер…Никога не оставаха сами – непрекъснато бяха с Бина и мъжа й, създаваха си и нови познанства. С една дума, двамата никак не скучаеха.
Един ден, най-неочаквано за Мариана, Станимир й каза:
- Душко, нали знаеш Ванчо, мъжа на Ването от магази на за детски играчки?
- Онези, дето живеят накрая на пресечката срещу магазина, За тях ли става дума? – беше озадачена Мариана.
- Да, точно за тях.
- Е, и какво да знам?
- Ами Ванчо продава колата – „Москвич” осмак, с чети ри фара, съвсем запазена. Макар, че е двадесетгодишна, изобщо не й личи – продължаваше въодушевено да говори Станимир. – Държи я в гаража си, да я е вадил десетина пъти най-много.
- И мен какво ме засяга това? – повдигна рамене младата жена и се усмихна недоумяващо.
Станимир я хвана за ръката, погали я леко с пръсти и с леко наведена глава, гледайки я право в очите и повдигайки закачливо вежди изтърси:
- Ами нали след няколко дни имаш рожден ден, мисля да ти я подаря.
- Какво?! – силно изненадана от тази новина, се засмя с глас Мариана. – Ти ще ми купиш кола?! – не вярваше на ушите си тя.
- Да – видимо доволен от реакцията й, отвърна Станимир. – И без това много ни е необходима …Виждаш – за да отидем в Каблешково, Тошко идва да ни вземе. На село – също. Пък и на свинарника ще ходим спокойно – няма на обед да бързаме за рейса, та да не закъснеем за работа…
Имаме нужда от кола – продължаваше да я убеждава той. – Тъкмо ще можеш да караш – нали имаш книжка…
Мариана беше на седмото небе от радост, но въпреки това „слезе” на земята.
- Ама аз от много години не съм карала.
- Е, ще си го припомниш – все пак, професионален шофьор си. Щом на стажа си карала камион, сега тази лека кола ли няма да можеш да караш – поласка я Станимир и я целуна нежно.
- Ох, страхувам се – подсмихна се Мариана, но си личеше колко много се радваше при мисълта отново да седне зад волана. Това й беше голямата мечта – да има кола и да я кара, тя да я кара. – А колко й иска?
- Две хиляди лева.
- И откъде ще ги вземем?
- Ами мисля да изтеглиш един заем от ДСК, а после като предам малките прасенца, ще върнем парите и готово. Ти съгласна ли си?
- Да – след като помисли малко, отвърна Мариана. – Става, съгласна съм. – Хвърли се на врата на Станимир и като малко дете започна да изразява голямата си радост от това, че най-после голямата й мечта ще се сбъдне. Започна да обсипва лицето му с целувки.
- Стига, стига – леко се отдръпна той, усмихвайки се доволно. – Ще влезе някой, ще ни види.
- Наистина – смутено се отдръпна Мариана. Все пак , бяха в магазина и вратата му всеки момент можеше да се отвори. – Кога ще я вземеш?
- Ами говорихме с Ванчо довечера след като затворим, да отидем да я видим.
Мариана с нетърпение чакаше края на работния ден.
Както бяха говорили, вечерта отидоха да видят „Москвич” - а. Беше тюркоазено син, доста запазен за годините си, дори изглеждаше съвсем като нов. Харесаха го и се разбраха, че ще го вземат. Оставаше само Мариана да изтегли парите и …вече щяха да си имат своя кола.
- И при децата ще ходим, когато си поискаме, нали, душко? – все още въодушевен, говореше Станимир като се прибраха в къщи.
-Чакай първо да си припомня как се караше кола – усмихна се с лека ирония в гласа тя, макар да знаеше, че беше доста добра. Все пак три години е учила шофьорство в гимназията. А беше много старателна ученичка.
- Няма страшно, ще помоля Яни, на бай Владо сина. С него ще се поупражняваш малко и ще си върнеш рефлексите – не се предаваше той.
- Лесна работа, хайде да лягаме, че днес много ми се събра, а пък утре пак ще ставаме рано.
Мариана се приготви за лягане, оправи леглото и двамата със Станимир се мушнаха под завивките. Само за кратко, защото след малко голите им тела се заизвиваха в меката синева на нощната лампа и „обикаляха”из голямото легло отвити – завивките им пречеха. Тази нощ Мариана беше особено щастлива и се отдаваше на мъжа си с цялата си душа. Защото той беше мъжът, който не само беше господар на сърцето й и баща на двете й красиви момченца. Тази нощ той беше нейният магьосник, който сбъдна многогодишната й мечта. И тя се люби с него горещо, до пълна изнемога.
Заспаха прегърнати, преплели крака и ръце, уморени и щастливи.
Още на следващия ден Мариана отиде в ДСК, обясни на Бинчето за какво става въпрос и тя много се зарадва:
- Браво, чудесно – с широка усмивка я прегърна тя. –Като нашия „Москвич” ли е?
- Не, от по-стария модел – с четирите фара, но е много запазена. Все в гаража е стояла колата, пък и Ванчо много добре се е грижил за нея – обясняваше с голямо удоволствие Мариана.
- Много се радвам, миличка, да ви е честита – с грейнало от истинска радост лице нареждаше Бинчето. – Кой като Станимир сега, ще си има частен шофьор – засмя се с кръшния си смях тя и разсмя и Мариана.
- Ще го возя като някой директор – весело отвърна тя.
Двете приятелки се посмяха още малко и, след като си свърши работата, Мариана се прибра в магазина. След два дни вече имаха кола. Из града и до свинарника караше Станимир, защото всички катаджии му бяха приятели – нали им вършеше услуги…Но Мариана трябваше да се научи отново да кара, защото иначе не можеха да ходят извън Поморие.
- Яни – извика Станимир на младия мъж, който тъкмо се прибираше от някъде – ела за малко.
Яни беше около седем-осем години по-млад от тях. Живееше в двуетажната си бащина къща на ъгъла срещу магазина. Те с жена му Росица и двете им деца бяха на горния етаж, а на долния живееше брат му Жоро, който наскоро се беше оженил за едно момиче от Бургас – Ирина. А баща му – бай Владо, както му казваха всички, живееше с майка им в една лятна кухня в двора до къщата.
Бай Владо беше голям образ. С протези на лявата ръка и десния крак, той беше голям шегаджия. Непрекъснато идваше в магазина и подхвърляше закачки. Отвреме-навреме печеше и продаваше слънчоглед – ей така, колкото да прави нещо. Като инвалид беше си купил една „Лада” и често обикаляше с нея. Беше много силен по дух, въпреки че тялото го беше предало.
Яни се отби от пътя си и веднага дойде.
- Здравейте – усмихнато поздрави той и оправи с ръка светлата си коса, която покриваше врата му. Вечер свиреше на пиано в един от ресторантите и денем беше свободен. – Какво има?
- Както сигурно си разбрал, купих на мойта жена кола за рождения й ден – също с усмивка му отговори Станимир, след като се ръкуваха. – Но имаме проблем – забравила е да кара, та имаме нужда от малко упражнения – все така усмихнато му обясни той. – Ти би ли се заел с това?
Яни караше колата на баща си понякога и беше добър шофьор, а разполагаше и с време…
- Няма проблем, само да отида да хапна малко и можем да опитаме – погледна към Мариана и повдигна въпроси телно вежди – какво ще кажеш?
- Какво да кажа – налага се. Пък аз съм тука – когато кажеш, тръгваме – смутено погледна към Станимир тя, защото знаеше колко е ревнив и се страхуваше да не стане пак някой скандал.
- Добре, след малко идвам – подскачайки, слезе по стълбите Яни и си отиде.
- Душко, ти сигурен ли си, че Яни ще ми помогне наисти на? – с недоверие погледна Мариана към Станимир.
- Да, бъди напълно спокойна – аз му имам пълно доверие.
Той е добро момче – усмихнато й отвърна той и я погали по едната страна.
Мариана се успокои. След около половин час Яни влезе в магазина усмихнат:
- Хайде, аз съм готов, да тръгваме.
- Ето ти ключа – подаде му го Станимир и продължи – идете по пътя за Каменар, там няма голямо движение.
Излезе на вратата да ги изпрати. Яни му помаха и седна зад волана, а Мариана страхливо седна до него и каза:
- Дали ще мога, дали няма да се изложа?
- Не се бой – трябва ти само да направиш едно-две завойчета и всичко ще си припомниш – приятелски я успокои Яни и подкара колата.
Като излязоха извън града и тръгнаха по пътя за село Каменар, той слезе от колата и каза:
- Хайде, сядай зад волана – и седна на мястото до нея.
- Много те моля, Яни, ще ми помагаш, нали?
- Няма страшно, казах ти – засмя се той с глас – ама тебе наистина много те е страх.
- Страх ме е ами, знаеш ли от колко години не съм пипвала волан – заоправдава се Мариана. – Няма да ми се смееш, нали?
- Няма бе, жена, хайде по-смело.
Мариана натисна газта и …колата започна да прави зиг-заг по пътя. Тя се смееше и караше, но изведнъж усети, че започна да държи правата линия.
- Видя ли, нищо не си забравила – успокои я Яни. – Хайде още малко да повъртим по този път и после ще караш на връщане.
- Така ли? – с нетърпение в гласа реагира Мариана и Яни се засмя от сърце.
- Ама ти всъщност много обичаш да караш кола, нали?
- Не можеш да си представиш – с грейнал поглед отвърна Мариана. Покара още малко и като усети, че си е върнала увереността, потегли към Поморие.
След малко спря пред магазина и натисна клаксона. На вратата се покаже Станимир, леко намръщен. Но като видя, че Мариана още стои зад волана, а Яни е слязъл от колата и му се усмихва, слезе по стълбичките и дойде при тях.
- Е, как е, ще се оправи ли мойта шофьорка – като се опитваше да покаже добро настроение, попита той.
- Ами тя си е готов шофьор, само няколко завойчета й трябваха и всичко си припомни – весело я похвали Яни.
- Аз карах до тук – похвали се Мариана и слезе от колата.
- Яни, много ти благодаря, ще те почерпя някой ден – стисна му ръката Станимир.
- Лесна работа, това няма да ни избяга, нали свършихме работата – това е най-важното. Хайде, чао засега – и Яни тръгна към дома си, а Станимир и Мариана влязоха в магазина.
Нямаше клиенти и те се затвориха в малкото офисче, където беше бюрото с документите и в чието чекмедже прибираха парите от продажбите.
Навътре имаше още една стаичка, в която гореше печка с твърдо гориво и имаше диван и ниска масичка. Когато нямаха клиенти, стояха там на топло.
- Е, как е, пробвахте ли колата? – свъси вежди Станимир.
- Какво искаш да кажеш? – невинно попита Мариана, защото съвестта й беше чиста.
- Е, хайде сега – я погледна с присвити очи той. – Да не мислиш, че ще ти повярвам че нищо не се е случило – със съмнение в гласа я провокира Станимир. Знаеше, че тя не би му изневерила. Но малко недоверие би я поизмъчило, а той обичаше да я измъчва.
- Душко, как може да си мислиш такива работи – възмутено отговори Мариана, а той я изгледа мръснишки от глава до пети и като изсъска колкото може по-гадно „Курва такава”, излезе от стаичката и започна бавно да се движи към изхода, като си палеше цигара. Усмихваше се, че пак е успял да я ядоса. Защото беше сигурен, че сега тя седи на дивана и се ядосва, незнаеща как да му дока же, че е невинна. Като стигна до входната врата, рязко се обърна и му стана много неприятно, като видя че Мариана седеше на стола до бюрото, пушеше и го гледаше с неприязън. Тя не беше виновна за нищо и нямаше за какво да се оправдава. Станимир веднага го разбра и реши, че няма смисъл повече да я притиска. Дръпна някол ко пъти от цигарата и влезе на топло при нея. Реши, че ще е по-добре да се прави на човек, който всичко разбира и прощава. А Мариана мълчеше и го поглеждаше отвреме – навреме и така наистина изглеждаше виновна. А всъщност тя мислеше „Ох, докога ще продължава това недо верие?!” Но, в магазина влязоха хора и тя излезе да ги обслужи. И с това всичко неприятно приключи.
Когато си тръгнаха, Мариана караше, А Станимир потриваше ръце доволно:
- Ето, вече можеш да караш. Сега вече ще ходим на свинарника с колата – така и ти ще можеш да правиш нещо, свързано с прасетата.
- Нали знаеш, че винаги съм искала да вършим нещата заедно? – гледайки напред, отвърна Мариана.
Тази нощ Станимир я люби настървено, дори дивашки. Сякаш тържествуваше, че се е показал истински мъж. Защото мислеше за много мъжкарско да знае, че жена му се чувства виновна за нещо, което не е извършила. А той знаеше, че тя е честен човек и няма да отиде при друг. Именно това му даваше самочувствие и го караше да прониква в нея със силни тласъци, знаейки, че й причи нява болка. Но тя не се оплакваше, а напротив – мълчаливо понасяше в тъмното всяка болка и нямаше търпение да чуе победоносния му вик, който я освобождаваше от този тормоз.
Мариана возеше Станимир и с всеки изминал ден ставаше все по-уверена като шофьор – възвърна си добрата форма, която имаше някога. И все повече се убеждаваше в нещо, в което по-рано само се съмняваше – Станимир се дразнеше, че е толкова способна. Но…тепърва щеше да се убеждава в това още повече.
- Ох, душко, защо закъсняват , нали се разбрахме да дойдат още в шест ?
- Спокойно, адаша си знае работата – засмя се
Станимир – нали снощи говорихме, ще дойдат навреме.
В този момент се чу звънеца на вратата.
- Отваряй, пристигнаха – извика Мариана и излезе от стаята.
- Хайде, адаш, готови ли сте? – се усмихваше вън на площадката „чичо Камазчо”.
- Да, да, ей сега тръгваме.Ще влезеш ли за малко?
- А, не, жената е долу в колата. Аз слизам, чакаме ви долу – и тръгна по стълбите.
Тази студенина на „другия” Станимир не беше нещо необичайно. Той беше усетил ревността, която изпитва към жена си адашът му и внимаваше да не го дразни. А Мариана прекалено много обичаше приятелката си и за нищо на света не би й причинила такова нещо като да й отнеме мъжа, макар и за малко. Абсурд!!! Възпитанието й не го позволяваше, Мариана никога не би посегнала към чужд мъж, още повече – от приятелско семейство. Знаеше, че я харесва, усещаше смутените погледи на Станимир, когато разговаряше с нея – той по-скоро избягваше да я гледа. Но дори и за миг не допущаше, че той може да изневери на Бинчето. Имаше такова високо мнение за него, а беше сигурна и в себе си. Затова страшно много се ядосваше, когато нейният Станимир се поддаваше на въображението си и й казваше:
- Адаша ли? Хм, той ми е приятел, само защото иска да спи с тебе…
Не можа и не можа да го разубеди. той си го повтаряше като развалена латерна. В такива мигове Мариана го мразеше. Защото обиждаше не само нея, ами и този добър човек, който с нищо, ама с нищо, не загатваше дори, че има някакви намерения спрямо нея. Но приятелството й с Бина беше непоклатимо. Пък Станимир да си мисли каквото иска.
Натовариха се на „Москвич” – а, двете с Бинчето се разцелуваха:
- Маме, как си, отиваме при дечицата ти – както винаги широко усмихната я поздрави тя.
- Нямам търпение да ги видя – с въздишка отговори Мариана и седна до приятелката си на задната седалка.
- Давай, адаш, да потегляме – усмихна се и Станимир докато си слагаше колана – готови сме, тръгваме – и потри доволен ръце.
За по-бързо минаха през Тополовград, не по магистра лата. И още преди да стане десет часа бяха в Н. при децата.
Като видяха червената кола на „чичо Камазчо”, мал ките извикаха от радости и изхвърчаха през вратата.
- Чакайте, студено е – баба им се опитваше да ги спре, но те бяха по-бързи от нея. Излязоха на двора и се зати чаха към пътната врата. Мариана изскочи бързо от колата, влезе в двора и прегърна децата си развълнувано. Разцелува ги нетърпеливо и забрави за всичко и за всички. Повтаряше като обезумяла само едно:
- Ах, на майка, ах, на майка …а сълзите й се стичаха по страните. Дидко се сгуши като малко врабче в нея и се чуваше само „мама, мама”. А баткото викаше силно от радост:
- Диденце, мама и тати са тука, виж батко – мама и тати…
Мариана усещаше вълнението на децата си и ги прити скаше още по-силно.
- На майка рожбичките ………
А в това време Станимир слезе тежко от колата и , като покани приятелите им, тръгна към децата усмихнат.
Те се хвърлиха към него със същото нетърпение. Той взе малкия Дидо на ръце, разцелува го:
- Как е на татко момченцето? – и погали Веско по главата – слушате ли баба и дядо, тате?
А баба и дядо ги гледаха и им се радваха. Майката на Мариана се разплака от вълнение, прегърна дъщеря си:
- Добре дошли, майче, влизайте на топло.
Баща й се ръкува с нея и със Станимир – той не беше емоционален като майка й, Мариана си го знаеше.
- Татко, запознай се с нашите приятели – и се обърна усмихнато към Бина и нейния Станимир – това са моите родители.
Майка й също подаде ръката си и двете с Бинчето се прегърнаха, веднага си допаднаха. Майка й винаги прие маше хората от добрата им страна . Е, понякога гре шеше – както в случая със Станимир. Но за това беше виновно нейното добродушие и голямата любов, която изпитваше към дъщеря си – прекалено много искаше тя да е щастлива.
Влязоха в къщи, разприказваха се. Настроението беше на висота. Малките скачаха, Веско приковаваше внимани ето върху себе си – непрекъснато дърпаше Мариана за ръката:
- Майко, знаеш ли колко е хубаво тука ? Имаме си двор и играем в него.
- Много хубаво, майче – целуваше го усмихната тя и не можеше да му се нарадва. А Дидко само се притискаше към нея и й се усмихваше – все така си беше мълчалив, не беше приказлив като батко си. Тя милваше децата си и не искаше това да има край.
- Хайде, починете си, поиграйте си с децата и като стане време, ще обядваме –погали я по гърба майка й.
Мариана си знаеше – у тях се яде по часовник.Стане ли дванайсет, се обядва. Защото после баща й, вече пенси онер, ляга да си почива. Следобедният сън беше важна част от живота му.
Бинчето и „чичо Камазчо” седнаха на дивана до врата та на стаята, а Мариана и Станимир се разположиха на другия диван да си поиграят с децата.
Баща й седна на стола си край голямата разтегателна маса, която заради случая беше разтегната и покрита с много красива ленена покривка.
Беше толкова красиво и спокойно. По нищо не личеше, че много скоро това спокойствие и тази хармония ще бъдат нарушени.
Надвечер гостите се качиха на колата и си тръгнаха. Мариана не можеше да се откъсне от децата – целуваше ги, милваше ги по главиците и сърцето й се свиваше от болка. Защо ? Не знаеше…
По пътя Бинчето се опитваше да я успокоява, но Мари ана доста дълго плака –едва се успокои. На няколко пъти Станимир се обръщаше назад и й повтаряше:
- Е, душко, стига де, какво си се размекнала. Пак ще дойдем, обещавам ти.
- Добре, добре – кимаше с глава тя и бършеше очите си.
- Ейй, ха така де, усмихни се най-после – обърна се Бинчето към нея – виждаш, колко хубаво ги гледат майка ти и баща ти. Какво да кажа аз, дето отдавна останах без майка и няма кой да ми помага, а?
На Мариана й стана неудобно. Наистина, какво се е раз циврила – не е станало кой знае какво, в края на краища та до пролетта все ще изтрае някак си. После ще бъдат пак заедно - тя, Станимир и децата.
Пътуваха комфортно – мъжът на Бинчето караше спокойно, уверено – все пак беше професионален шофьор.
Когато се прибраха в къщи, Мариана вече беше спокой на. Видя с очите си, че децата са добре, баща й се погаждаше с тях – водел ги на разходка в боровата горичка отсреща. Гледаха ги добре. Майка й често ги извеждала в центъра, да карат колички, да се черпят в детската сладкарница. Сега вече Мариана беше уверена, че децата й са щастливи. И вече можеше да се отдаде на ежедневието си пълноценно. Нищо друго не й оставаше – трябваше да се опита да се радва на живота. А той никак не беше скучен. Често ходеха на гости в Каблеш ково при роднините на Станимир - вуйчото, вуйната, братовчеда Тошко и неговото семейство.Имаха две сладки момиченца, които тя много обичаше и те й отговаряха със същото. А освен тях братовчед му се грижеше и за двете дъщери на по-голямата си сестра, която почина три месеца, след като се роди Веско. Сипвала нафта в печката, избухнал висок пламък и …Три дена се мъчи, преди да умре.
Когато имаха повече време, ходеха и до Порой, селото, от което беше родом майката на Станимир. Там живееха баба му Станка , дядо му , лелята и свако (калеко) му с осиновената си дъщеря, която също беше кръстена на тази баба и се казваше Станимира. Тя беше клептоманка, за голямо разочарование на хората, които я бяха отгледали и продължаваха да гледат. В къщи имаха доста пари, защото свакото на Станимир гледаше прасета. И много пъти виждаха, че липсват по няколко банкноти. Но…нищо не можеха да направят.
На Мариана никак не й беше приятно, когато трябваше да ходят на село – само заради това момиче. Но пък баба Станка беше толкова добра жена, имаше златно сърце. И много се радваше, когато виждаше внуците и правну ците си. Тя дори пристигна на времето в Н., когато се роди Дидко – дойдоха заедно с майката на Станимир и погостуваха два дни.
Улисани в работа, Мариана и Станимир не усещаха времето. А те двамата навсякъде бяха заедно. В мага зина имаше достатъчно работа, защото идваха много хора. Ходеха на свинарника сутрин, обед и вечер. Но пък вечер…Никога не оставаха сами – непрекъснато бяха с Бина и мъжа й, създаваха си и нови познанства. С една дума, двамата никак не скучаеха.
Един ден, най-неочаквано за Мариана, Станимир й каза:
- Душко, нали знаеш Ванчо, мъжа на Ването от магази на за детски играчки?
- Онези, дето живеят накрая на пресечката срещу магазина, За тях ли става дума? – беше озадачена Мариана.
- Да, точно за тях.
- Е, и какво да знам?
- Ами Ванчо продава колата – „Москвич” осмак, с чети ри фара, съвсем запазена. Макар, че е двадесетгодишна, изобщо не й личи – продължаваше въодушевено да говори Станимир. – Държи я в гаража си, да я е вадил десетина пъти най-много.
- И мен какво ме засяга това? – повдигна рамене младата жена и се усмихна недоумяващо.
Станимир я хвана за ръката, погали я леко с пръсти и с леко наведена глава, гледайки я право в очите и повдигайки закачливо вежди изтърси:
- Ами нали след няколко дни имаш рожден ден, мисля да ти я подаря.
- Какво?! – силно изненадана от тази новина, се засмя с глас Мариана. – Ти ще ми купиш кола?! – не вярваше на ушите си тя.
- Да – видимо доволен от реакцията й, отвърна Станимир. – И без това много ни е необходима …Виждаш – за да отидем в Каблешково, Тошко идва да ни вземе. На село – също. Пък и на свинарника ще ходим спокойно – няма на обед да бързаме за рейса, та да не закъснеем за работа…
Имаме нужда от кола – продължаваше да я убеждава той. – Тъкмо ще можеш да караш – нали имаш книжка…
Мариана беше на седмото небе от радост, но въпреки това „слезе” на земята.
- Ама аз от много години не съм карала.
- Е, ще си го припомниш – все пак, професионален шофьор си. Щом на стажа си карала камион, сега тази лека кола ли няма да можеш да караш – поласка я Станимир и я целуна нежно.
- Ох, страхувам се – подсмихна се Мариана, но си личеше колко много се радваше при мисълта отново да седне зад волана. Това й беше голямата мечта – да има кола и да я кара, тя да я кара. – А колко й иска?
- Две хиляди лева.
- И откъде ще ги вземем?
- Ами мисля да изтеглиш един заем от ДСК, а после като предам малките прасенца, ще върнем парите и готово. Ти съгласна ли си?
- Да – след като помисли малко, отвърна Мариана. – Става, съгласна съм. – Хвърли се на врата на Станимир и като малко дете започна да изразява голямата си радост от това, че най-после голямата й мечта ще се сбъдне. Започна да обсипва лицето му с целувки.
- Стига, стига – леко се отдръпна той, усмихвайки се доволно. – Ще влезе някой, ще ни види.
- Наистина – смутено се отдръпна Мариана. Все пак , бяха в магазина и вратата му всеки момент можеше да се отвори. – Кога ще я вземеш?
- Ами говорихме с Ванчо довечера след като затворим, да отидем да я видим.
Мариана с нетърпение чакаше края на работния ден.
Както бяха говорили, вечерта отидоха да видят „Москвич” - а. Беше тюркоазено син, доста запазен за годините си, дори изглеждаше съвсем като нов. Харесаха го и се разбраха, че ще го вземат. Оставаше само Мариана да изтегли парите и …вече щяха да си имат своя кола.
- И при децата ще ходим, когато си поискаме, нали, душко? – все още въодушевен, говореше Станимир като се прибраха в къщи.
-Чакай първо да си припомня как се караше кола – усмихна се с лека ирония в гласа тя, макар да знаеше, че беше доста добра. Все пак три години е учила шофьорство в гимназията. А беше много старателна ученичка.
- Няма страшно, ще помоля Яни, на бай Владо сина. С него ще се поупражняваш малко и ще си върнеш рефлексите – не се предаваше той.
- Лесна работа, хайде да лягаме, че днес много ми се събра, а пък утре пак ще ставаме рано.
Мариана се приготви за лягане, оправи леглото и двамата със Станимир се мушнаха под завивките. Само за кратко, защото след малко голите им тела се заизвиваха в меката синева на нощната лампа и „обикаляха”из голямото легло отвити – завивките им пречеха. Тази нощ Мариана беше особено щастлива и се отдаваше на мъжа си с цялата си душа. Защото той беше мъжът, който не само беше господар на сърцето й и баща на двете й красиви момченца. Тази нощ той беше нейният магьосник, който сбъдна многогодишната й мечта. И тя се люби с него горещо, до пълна изнемога.
Заспаха прегърнати, преплели крака и ръце, уморени и щастливи.
Още на следващия ден Мариана отиде в ДСК, обясни на Бинчето за какво става въпрос и тя много се зарадва:
- Браво, чудесно – с широка усмивка я прегърна тя. –Като нашия „Москвич” ли е?
- Не, от по-стария модел – с четирите фара, но е много запазена. Все в гаража е стояла колата, пък и Ванчо много добре се е грижил за нея – обясняваше с голямо удоволствие Мариана.
- Много се радвам, миличка, да ви е честита – с грейнало от истинска радост лице нареждаше Бинчето. – Кой като Станимир сега, ще си има частен шофьор – засмя се с кръшния си смях тя и разсмя и Мариана.
- Ще го возя като някой директор – весело отвърна тя.
Двете приятелки се посмяха още малко и, след като си свърши работата, Мариана се прибра в магазина. След два дни вече имаха кола. Из града и до свинарника караше Станимир, защото всички катаджии му бяха приятели – нали им вършеше услуги…Но Мариана трябваше да се научи отново да кара, защото иначе не можеха да ходят извън Поморие.
- Яни – извика Станимир на младия мъж, който тъкмо се прибираше от някъде – ела за малко.
Яни беше около седем-осем години по-млад от тях. Живееше в двуетажната си бащина къща на ъгъла срещу магазина. Те с жена му Росица и двете им деца бяха на горния етаж, а на долния живееше брат му Жоро, който наскоро се беше оженил за едно момиче от Бургас – Ирина. А баща му – бай Владо, както му казваха всички, живееше с майка им в една лятна кухня в двора до къщата.
Бай Владо беше голям образ. С протези на лявата ръка и десния крак, той беше голям шегаджия. Непрекъснато идваше в магазина и подхвърляше закачки. Отвреме-навреме печеше и продаваше слънчоглед – ей така, колкото да прави нещо. Като инвалид беше си купил една „Лада” и често обикаляше с нея. Беше много силен по дух, въпреки че тялото го беше предало.
Яни се отби от пътя си и веднага дойде.
- Здравейте – усмихнато поздрави той и оправи с ръка светлата си коса, която покриваше врата му. Вечер свиреше на пиано в един от ресторантите и денем беше свободен. – Какво има?
- Както сигурно си разбрал, купих на мойта жена кола за рождения й ден – също с усмивка му отговори Станимир, след като се ръкуваха. – Но имаме проблем – забравила е да кара, та имаме нужда от малко упражнения – все така усмихнато му обясни той. – Ти би ли се заел с това?
Яни караше колата на баща си понякога и беше добър шофьор, а разполагаше и с време…
- Няма проблем, само да отида да хапна малко и можем да опитаме – погледна към Мариана и повдигна въпроси телно вежди – какво ще кажеш?
- Какво да кажа – налага се. Пък аз съм тука – когато кажеш, тръгваме – смутено погледна към Станимир тя, защото знаеше колко е ревнив и се страхуваше да не стане пак някой скандал.
- Добре, след малко идвам – подскачайки, слезе по стълбите Яни и си отиде.
- Душко, ти сигурен ли си, че Яни ще ми помогне наисти на? – с недоверие погледна Мариана към Станимир.
- Да, бъди напълно спокойна – аз му имам пълно доверие.
Той е добро момче – усмихнато й отвърна той и я погали по едната страна.
Мариана се успокои. След около половин час Яни влезе в магазина усмихнат:
- Хайде, аз съм готов, да тръгваме.
- Ето ти ключа – подаде му го Станимир и продължи – идете по пътя за Каменар, там няма голямо движение.
Излезе на вратата да ги изпрати. Яни му помаха и седна зад волана, а Мариана страхливо седна до него и каза:
- Дали ще мога, дали няма да се изложа?
- Не се бой – трябва ти само да направиш едно-две завойчета и всичко ще си припомниш – приятелски я успокои Яни и подкара колата.
Като излязоха извън града и тръгнаха по пътя за село Каменар, той слезе от колата и каза:
- Хайде, сядай зад волана – и седна на мястото до нея.
- Много те моля, Яни, ще ми помагаш, нали?
- Няма страшно, казах ти – засмя се той с глас – ама тебе наистина много те е страх.
- Страх ме е ами, знаеш ли от колко години не съм пипвала волан – заоправдава се Мариана. – Няма да ми се смееш, нали?
- Няма бе, жена, хайде по-смело.
Мариана натисна газта и …колата започна да прави зиг-заг по пътя. Тя се смееше и караше, но изведнъж усети, че започна да държи правата линия.
- Видя ли, нищо не си забравила – успокои я Яни. – Хайде още малко да повъртим по този път и после ще караш на връщане.
- Така ли? – с нетърпение в гласа реагира Мариана и Яни се засмя от сърце.
- Ама ти всъщност много обичаш да караш кола, нали?
- Не можеш да си представиш – с грейнал поглед отвърна Мариана. Покара още малко и като усети, че си е върнала увереността, потегли към Поморие.
След малко спря пред магазина и натисна клаксона. На вратата се покаже Станимир, леко намръщен. Но като видя, че Мариана още стои зад волана, а Яни е слязъл от колата и му се усмихва, слезе по стълбичките и дойде при тях.
- Е, как е, ще се оправи ли мойта шофьорка – като се опитваше да покаже добро настроение, попита той.
- Ами тя си е готов шофьор, само няколко завойчета й трябваха и всичко си припомни – весело я похвали Яни.
- Аз карах до тук – похвали се Мариана и слезе от колата.
- Яни, много ти благодаря, ще те почерпя някой ден – стисна му ръката Станимир.
- Лесна работа, това няма да ни избяга, нали свършихме работата – това е най-важното. Хайде, чао засега – и Яни тръгна към дома си, а Станимир и Мариана влязоха в магазина.
Нямаше клиенти и те се затвориха в малкото офисче, където беше бюрото с документите и в чието чекмедже прибираха парите от продажбите.
Навътре имаше още една стаичка, в която гореше печка с твърдо гориво и имаше диван и ниска масичка. Когато нямаха клиенти, стояха там на топло.
- Е, как е, пробвахте ли колата? – свъси вежди Станимир.
- Какво искаш да кажеш? – невинно попита Мариана, защото съвестта й беше чиста.
- Е, хайде сега – я погледна с присвити очи той. – Да не мислиш, че ще ти повярвам че нищо не се е случило – със съмнение в гласа я провокира Станимир. Знаеше, че тя не би му изневерила. Но малко недоверие би я поизмъчило, а той обичаше да я измъчва.
- Душко, как може да си мислиш такива работи – възмутено отговори Мариана, а той я изгледа мръснишки от глава до пети и като изсъска колкото може по-гадно „Курва такава”, излезе от стаичката и започна бавно да се движи към изхода, като си палеше цигара. Усмихваше се, че пак е успял да я ядоса. Защото беше сигурен, че сега тя седи на дивана и се ядосва, незнаеща как да му дока же, че е невинна. Като стигна до входната врата, рязко се обърна и му стана много неприятно, като видя че Мариана седеше на стола до бюрото, пушеше и го гледаше с неприязън. Тя не беше виновна за нищо и нямаше за какво да се оправдава. Станимир веднага го разбра и реши, че няма смисъл повече да я притиска. Дръпна някол ко пъти от цигарата и влезе на топло при нея. Реши, че ще е по-добре да се прави на човек, който всичко разбира и прощава. А Мариана мълчеше и го поглеждаше отвреме – навреме и така наистина изглеждаше виновна. А всъщност тя мислеше „Ох, докога ще продължава това недо верие?!” Но, в магазина влязоха хора и тя излезе да ги обслужи. И с това всичко неприятно приключи.
Когато си тръгнаха, Мариана караше, А Станимир потриваше ръце доволно:
- Ето, вече можеш да караш. Сега вече ще ходим на свинарника с колата – така и ти ще можеш да правиш нещо, свързано с прасетата.
- Нали знаеш, че винаги съм искала да вършим нещата заедно? – гледайки напред, отвърна Мариана.
Тази нощ Станимир я люби настървено, дори дивашки. Сякаш тържествуваше, че се е показал истински мъж. Защото мислеше за много мъжкарско да знае, че жена му се чувства виновна за нещо, което не е извършила. А той знаеше, че тя е честен човек и няма да отиде при друг. Именно това му даваше самочувствие и го караше да прониква в нея със силни тласъци, знаейки, че й причи нява болка. Но тя не се оплакваше, а напротив – мълчаливо понасяше в тъмното всяка болка и нямаше търпение да чуе победоносния му вик, който я освобождаваше от този тормоз.
Мариана возеше Станимир и с всеки изминал ден ставаше все по-уверена като шофьор – възвърна си добрата форма, която имаше някога. И все повече се убеждаваше в нещо, в което по-рано само се съмняваше – Станимир се дразнеше, че е толкова способна. Но…тепърва щеше да се убеждава в това още повече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар