- Душко, кога ще отидем при децата? – попита нетър пеливо тя Станимир една вечер на връщане от свинарника.
- Ами, да ти кажа честно, искам още малко да посвикнеш с колата и тогава ще отидем.
- Тогава започвам да тренирам – усмихна се тя. – Ще ходя навсякъде с колата, за да свикна.
И когато Роса й каза, че ще ходи на Слънчев бряг при фризьорката си, тя реши да отиде с нея и доволно й заяви:
- Обаче ще отидем с нашата кола – трябва да се науча да карам извън града.
- Няма проблем, готово – съгласи се веднага Роса. – Можехме да отидем с нашата „Лада”, но щом е такава работата, добре. Нали така, Стъни? – закачливо подвикна тя към Станимир, който ги слушаше отстрани, скръстил небрежно ръце. Той само се усмихна и не отговори.
- Душко, ще използвам да се подстрижа и аз – каза Мариана, след като Роса си тръгна.
- Както искаш – погледна косата й той безразлично. Беше му омръзнала и му беше все едно с каква прическа ще бъде. Но все още не го показваше явно. И тя се залъгваше, че е добър и й дава право сама да решава какво да прави с външния си вид.
Мариана и Роса ходиха до Слънчев бряг и се върнаха.
- Душко, вече мога да карам бързо. Свикнах с луфта на волана и не ми пречи – похвали се тя на Станимир, а той я погледна в главата и си помисли с яд ”Хубава е, мама й мръсна”, а на глас каза:
- Браво – и се опита да покаже усмивка. – Тези дни времето ще е сухо, може да се разходим до Н. и да видим децата, че доста се затъжих.
- И аз – отвърна Мариана – макар че се чуваме по телефона, вече искам да ги гушна.
Наближаваше Нова година. Решиха да я празнуват у Бинчини, на по-широко.
Вечерта на тридесет и първи декември двамата със Станимир се прибраха бързо. Мариана беше купила готов блат за торта и се захвана с приготвянето й, а Станимир се въртеше около нея и й помагаше. Рецептата беше сложна и тя нямаше да се справи бързо сама, защото трябваше да приготви два различни крема, орехов крокан, да украси тортата и имаше нужда от помощ. В седем вечерта бяха готови и отидоха у приятелите си. Като видя красивата торта, висока около десет сантиметра, Бинчето не можа да се въздържи и възкликна:
- Мацо, откъде купихте тая красива торта?
А Станимир побърза да я похвали:
- Отникъде, тя я направи. Е, аз малко помогнах де – и се засмя доволно. Радваше се за жена си, но не й го показваше, за да не се покаже слаб.
Бинчето оглеждаше тортата отвсякъде. Беше богато намазана с белтъчен сняг, поръсена с орехов крокан.
- Мила, искам рецептата – носеше я тържествено тя.
- Първо хапни – може пък да не ти хареса – шеговито й отговори Мариана, но беше доста поласкана. – Сложи я в хладилника, да се стегне малко, че ние нямахме време.
Всичко беше много хубаво, трапезата беше отрупана с лакомства. Но, когато удари дванайсет и трябваше да си честитят Новата 1986 – та, вдигнаха наздравица с шампанското както си му е редът. И тогава се получи конфузно положение – всички се целуваха наред и си честитяха. Но адашът целуна Станимир, а на Мариана само стисна ръката и тихо каза:
- Честита Нова година.
Бинчето го побутна :
- Няма ли да целунеш и нея?
Но погледът на госта така се беше приковал в Мариана, че адашът му не смееше да я докосне.
- Нищо, сега може – Станимир се усмихна демонично. – Мариана подаде едната си страна много за кратко. И наистина – тази бегла, поздравителна целувчица, после й излезе през носа. Лошото е, че още там си пролича колко неприятно му е това на Станимир и настроението на домакините се развали. Цялата магия на Новогодишната нощ се изпари още в този момент. Усмивките на всички станаха пресилени, усещаше се напрежение във въздуха…
Мариана се наведе дискретно към мъжа си и тихичко му каза :
- Хайде да си ходим, приспа ми се.
- Защо, нека постоим още малко – Станимир беше пийнал доста и сега му беше кеф да се заяжда. – Искам да танцуваш с адаша – с леко наведена глава я погледна изпод вежди той и отново грозно се усмихна. Толкова грозно, че на Мариана й омекнаха коленете. Познаваше този израз на лицето му. Трябваше да се подчини, иначе ставаше по-лошо.
Няма как, Мариана стана и покани „адаша”. Той явно беше смутен, погледна към Бинчето, но тя го насърчи:
- Хайде, хайде, какво се колебаеш, няма ли да уважиш желанието на приятеля си – но, въпреки усмивката й, личеше колко много е притеснена.
Домакинът стана, прегърна Мариана през кръста и започнаха да танцуват. Горкият човек, имаше толкова измъчена физиономия, че Бинчето се засмя високо и извика:
- Хайде Стъни, ела и ние да танцуваме – и като дръпна настойчиво госта си, накара го да стане и двамата се завъртяха в най-пияния танц, който някога беше танцувала.
Когато музиката спря, адашите седнаха на местата си, а двете приятелки отидоха в кухнята уж да нарежат тортата. Бинчето се опря с две ръце на масата и погледна към Мариана с голяма тъга в погледа.
- Миличка, напълно ти съчувствам. Никак не ми харесва погледа му, дано не те бие като се приберете. – Бинчето го беше виждала разярен и…много се страхуваше за приятелката си.
- Ох, Бинче, много ме е страх. – Мариана не можеше да крие страха си пък и нямаше смисъл. Бинчето и мъжа й бяха свидетели на не един скандал, ей така, от нищо. На всичко отгоре сега беше и пил, а алкохолът го правеше невъздържан и гневлив. В такива моменти Станимир не се съобразяваше с нищо и с никого. И вместо той да се срамува от постъпките си, тя обираше целия срам и все гледаше да го оправдае. – Не гледа къде удря – продължаваше да мисли на глас Мариана – дано да се успокои.
Бинчето седна до нея, прегърна я и започна да я милва по главата.
- Хайде, не се тревожи миличка, че ако те види така притеснена, още повече ще се ядоса, нали го знаеш ? – и й се усмихна с чаровната си усмивка. Но и тя не можеше да скрие тревогата й.
От една страна Бинчето беше много добър човек и съчувстваше на Мариана. Но като жена, която никога не беше удряна от мъжа си, тя изпитваше ужас и отвращение и непрекъснато си задаваше въпроса „Как може един мъж да бие жената, с която живее, която му е родила не едно, а две дечица и която толкова много го обича и му е вярна като куче ?” Умът й не го побираше.
- Този твой Станимир, ах този твой Станимир…Не знае какво съкровище има – и като изтри сълзите й, Бинчето стана и я дръпна за ръката – Хайде да отиваме оттатък, при мъжете, че твоичкият да не тръгне да ни търси.
Тъкмо навреме, защото вратата се отвори и Станимир влезе леко полюшквайки се и като погледна навъсено към Мариана, заповеднически каза:
- Стига се мота, хайде да си ходим, че работа ни чака – и се усмихна мръснишки.
- Тя работата няма да ви избяга – опита се да намали напрежението Бина – чакайте да хапнем от тортата.
Двамата изядоха бързо парчетата си , като че ли някой ги гони.Казаха „лека нощ” и на другите гости и си тръгнаха.
- Аз ще карам – заядливо каза Станимир и седна зад волана.
- Ама душко, пил си – се опита да го вразуми Мариана.
- Нищо ми няма, сядай тука – раздразнено извика той и тя се смръзна и веднага изпълни желанието му. Тя го обичаше, но в такива моменти не обичта й към него, а страхът от необуздания му гняв я караше да бъде послушна.
Въпреки че беше пил доста, Станимир наистина караше добре. Мариана се чудеше – как е възможно това ?! Но той се усмихна и като я потупа леко по бедрото, каза:
- Не се страхувай, душко. Колкото и да съм пиян, хвана ли волана, минава ми. – И наистина й вдъхна кураж. Тя се успокои и се отпусна. Такъв си беше той – винаги говореше убедително и Мариана му имаше доверие. Но не знаеше, че годината, която посрещнаха тази нощ, ще завърти живота им на сто и осемдесет градуса.
Януари беше месец, пълен с празници. А те двамата имаха толкова много приятели, че почти всяка вечер бяха навън, по именни дни. Последен беше Атанасовден, в самия край на месеца. А бяха решили в началото на февруари да отидат да видят децата. Времето беше хубаво, нямаше сняг, пътищата бяха сухи и Мариана не се притесняваше. Но от няколко дни колата даваше дефект – не можеше да пали и се налагаше Станимир да върти манивелата, за да потеглят. На Атанасовден се видяха пак с Бина и Станимир и двамата мъже обсъдиха този проблем. И когато казаха, че ще пътуват, Бинчето сръчка мъжа си и той веднага предложи на Станимир:
- Адаш, вземете нашия „Москвич”.
- Ами, не е удобно – усмихна се той – нали знаеш, че жена и кола не се дават назаем – и още повече се ухили.
- Сериозно ти казвам – настояваше другия Станимир. – Представи си, че някъде по пътя колата ти угасне, има да мръзнеш и да въртиш манивелата в тоя студ.
- Знам ли – замисли се той – може пък да си прав, пътят е дълъг, всичко се случва, може и да угасне. – Личеше си, че много се колебае. – Адашче, да ти кажа право, като се замисля, прав си, знаеш ли – и се ухили. – Добре, ще отидем с вашата кола.
- Кога тръгвате ?
- На първи, в събота, а на втори ще се върнем.
- Утре ще я прегледам, елате вечерта да я вземете, а вашата ще я приберем в нашия гараж, хем ще мога да я видя защо прави тези номера.
- Добре, адаш – усмихна се Станимир, двамата с Мариана се сбогуваха с приятелите си и се прибраха.
На другия ден Мариана приготви някои вкусотийки за децата и за родителите си. Вечерта отидоха нагости и взеха червения „Москвич” на приятелите си, а синьо-зелената си кола оставиха в техния гараж. Колата им беше от стария модел осмаци с четири фара и ниска, тежка задница. А колата на адаша беше нов осмак с два четвъртити фара и повдигната, доста олекотена задница. Пък и волана й беше стегнат – Мариана беше свикнала с луфта на волана на техния стар „Москвич” и сега й беше малко трудно. Но нали си беше добър шофьор, бързо му хвана цаката.
Потеглиха рано сутринта. Пътят беше чист, трафикът в този ранен час не беше натоварен. Като излязоха на магистралата Мариана „залепи” стрелката на километража на деветдесет – да караш и да пееш. Беше толкова приятно. Закачаха се, смееха се. Изобщо не мислеха за почивка – бързаха да видят децата си.
Когато пристигнаха, Мариана едва можа да се раздвижи – цялото й тяло се беше схванало. Но радостта, с която ги посрещнаха децата и родителите й я накараха бързо да забрави това неудобство, въпреки че главата й се въртеше от многото завои по пътя. Все пак това си е доста път – двеста и седемдесет километра.
Изкараха една прекрасна събота с децата си. Но вечерта малко се притесниха като чуха прогнозата за другия ден. Щеше да вали дъжд, който после щеше да се обърне в сняг. А те имаха намерение да си тръгват чак вечерта в неделя. Но това обърка плановете им.
- Душко, ще трябва да тръгнем рано, да изпреварим лошото време – обърна се притеснено Мариана към мъжа си.
- Няма страшно, не се тревожи – опита се да я успокои Станимир, но и той се притесни. И се ядоса. – Их, мама му стара, уж беше хубаво времето, сега ли трябваше да се разваля…Щяхме да постоим по-дълго при децата.
- И мен ме е яд, но кажи какво да правим.
- Нищо, да лягаме, утре ще я мислим.
Целунаха децата, казаха си лека нощ и с родителите й и всички легнаха да спят. На другия ден беше Петльовден, а те имаха две момчета и щяха да готвят петел за здравето им. Но… времето им обърка сметките. Не можеха да останат за обед.
- Нищо, майко, вие с татко си хапнете – успокояваше Мариана майка си.
- Ами, ще ви сипя в буркан, да си хапнете и вие като пристигнете в Поморие – не се отказваше майка й. – Аз станах рано, яденето ще е готово, докато тръгнете.
- Ах каква си ми ти – прегърна Мариана майка си и я целуна – не се отказваш лесно.
- Не мога да ям, а вие…знаеш, ще ми приседне – оправдаваше се майка й и се усмихваше.
- Добре, добре, ще изчакаме яденето. И без това Станимир иска да си поиграе още с децата.
В този момент Веско дойде до нея и я дръпна:
- Майко, хайде и ти – И я заведе при Станимир и малкия Дидо, които се заливаха от смях в другата стая. Вратите на стаите бяха една срещу друга и тъй като печката гореше доста сериозно, навсякъде беше топло. Беше рай за малките. По цял ден се гонеха от стая в стая, пресичайки антрето. Баба Дидка си шиеше на машината, дядо Георги спеше като се наобядват, после играеше карти с трима от съседите си. Децата имаха пълно спокойствие.
Като сядаха да закусват, заваля дъжд.
- Ей, познаха бе – ядосано каза Станимир.
- Трябва да побързаме – с тревога в гласа отвърна Мариана. Притесняваше се заради лошото време. Не беше карала в сняг. А на дълъг път, знае ли се какво може да се случи…То си беше за притеснение.
- Майко, кога ще е готово яденето, скоро трябва да тръгваме – обърна се към майка си Мариана.
- Ей сега, майче, след около половин час ще е готово. Тъкмо да закусим. – Мариана не знаеше, че майка й свари петела още през нощта, след като те със Станимир си легнаха и сега трябваше само да се изпече с ориза. Трябваше съвсем малко време.
Закусиха и започнаха да се стягат за път. Но децата не ги пущаха:
- Още малко, още малко – не можеха да се разделят с мама и тати малките.
По едно време Мариана видя, че наближава десет часа:
- Душко, хайде да тръгваме, дъждът се усилва, моля те.
- Ох, никак не ми се тръгва – погледна я Станимир, разнежен от играта с децата си.
- И аз не искам, но…дълъг път ни чака. Знае ли се какво ще е времето по-нататък. Тръгваме.
Разцелуваха се с децата и с родителите й, взеха чантите с даровете и... потеглиха. Майка й хвърли чаша с вода след тях, пожела им „Лек път, Господ да е с вас” и притеснена се прибра в къщи.
Мариана караше с изострено внимание, защото към Димитровград дъждът вече се обръщаше на сняг.
- Ах, какво ли ни чака ? – уж закачливо подметна Станимир, но в гласа му се усещаше тревога. – Нищо, душко, тъкмо да покараш и в лошо време.
Мариана, без да го поглежда, отвърна:
- Моля те, не е никак смешно. Жалко, че не можеш да караш ти.
- Ами, като взема книжка, тогава ще карам аз. Сега само ще се возя – като се облегна назад, се усмихна самодоволно той.
А снегът се усилваше. Валеше на едри парцали. Чистачките не смогваха да изчистят стъклата. Станимир бършеше отвреме-навреме другите стъкла с памучна кърпа. Спираха за малко да ги избърше и отвън. Като наближиха Стара Загора, Мариана можеше да вижда само през пролуките, изчистени от чистачките – два триъгълника към света, нищо повече. Очертаваше се трудно пътуване.
- Душко, яко ще патим, ама…ти не се тревожи, карай бавно и спокойно – опита се да я успокои Станимир и да наруши напрегнатото мълчание.
- Аз съм спокойна, но…какво ли ще е по-нататък ?! – със спокоен глас му отвърна Мариана и се опита да се усмихне.
Постепенно снежната покривка се увеличаваше и осовата линия вече не се виждаше…Мариана караше в дирите, оставени от другите коли преди нея. Внимаваше много да не се отклони от тях, за да не се поднесе колата. Беше си включила на втора с малко повече газ и колата послушно следваше пътя.
Малко след като излязоха от Стара Загора гладкият път свърши – започна леко нанагорнище, показа се един десен завой, наклонен навътре – това беше така нареченият вираж. Мариана се движеше в ниската му част.
- Душко, превключи на трета с малко газ – така ще е по-добре – посъветва я Станимир.
- Сигурен ли си ? – със съмнение в гласа го попита Мариана.
- Да, трета скорост е директна и така колата ще е по-стабилна.
Мариана му се довери и превключи на трета скорост.
Всичко щеше да мине добре, ако не беше я изпреварил един полски „Фиат”, чийто шофьор много бързаше за някъде. И хвърли сняг в дирите. А Мариана тъкмо навлизаше в завоя и беше на десен волан. Когато задните гуми „стъпиха” на това място, задницата се поднесе.
- Бързо, изключи от скорост – подскочи уплашено Станимир и хвана волана.
- Ама не бива – възпротиви се Мариана, но нямаше никакво време да спорят и…тя изключи от скорост.
И тогава се започна „шоуто”. Колата стана като шейна. Тръгна наляво към мантинелата, удари се с левия калник, завъртя се леко, удари и задния калник и тръгна надолу към дясната канавка, заби се в нея до половината …и спря. Мариана стискаше здраво волана и въпреки това, когато „целунаха” мантинелата, главата й отиде до стъклото. Добре, че бяха с колани. А Станимир се беше подпрял с две ръце над жабката и също остана невредим.
Всичко свърши за части от секундата. Когато колата спря, двамата се спогледаха ужасени.
- Душко, много се изплаших – проговори първа Мариана. – Видя ли колко беше високо – ако бяхме прехвърлили мантинелата…не знам какво щеше да стане…
- Ох, мълчи, мълчи, и аз много се изплаших. Важното е, че нищо ни няма. Нали си добре ?
- Да, нищо ми няма – но много се изплаших – повтори Мариана.
Двамата слязоха от колата, за да я огледат. В този момент отгоре бавно, „по терлички”, се движеха три ТИР-а един зад друг.
- Олее, душко, виж това – още по-уплашено показа пътя Мариана. – Представяш ли си какво щеше да стане, ако бяха слезли преди малко, докато ние „се разхождахме” из шосето…Щяха да ни сметат като нищо. – Това още повече я стресира и Мариана се сгуши в дрехата си, сякаш да се предпази от бедата, която можеше да ги връхлети.
В това време Станимир взе от багажника кирката и се опита да изправи калника, който се беше свил надолу и пречеше на лявото предно колело да се върти. Няколко минути се поизмъчи, но успя да освободи колелото. В този момент мина кола на „Пътна помощ” и ги издърпа на пътя. При тази маневра зад волана беше Станимир.
- Хайде, качвай се да вървим – освободи й шофьорското място той.
Мариана седна, хвана волана и се разтресе като листо на вятъра.
- Не мога – изплака тя – ръцете не ме слушат.
И наистина – колата поднасяше и не вървеше направо, а странично се пързаляше.
- Слизай, ела на моето място – с решителен жест Станимир стана, заобиколи колата и седна зад волана.
- Ами ако ни спрат катаджии ? – продължаваше да се колебае Мариана.
- Майната му, в такова време кой ще спира коли? Виж каква виелица е. Хайде, сядай и да тръгваме. Трябва да се приберем.
- Карай бавно, моля те, душко, много ме е страх – и Мариана заобиколи колата, седна до Станимир и впери поглед в пътя.
А навън виелицата все повече и повече се усилваше. През сто-двеста метра и отляво, и отдясно, имаше забити в канавките коли. Катаджиите само стояха и наблюдаваха движението – ако някой се нуждаеше от помощ, те веднага му я осигуряваха.
- Днес доста работа ще им се отвори на тези от „Пътна помощ” – опита да се пошегува Мариана, но стомахът й беше свит на топка.
- Много трудно се движим, но трябва да се прибираме, пък когато стигнем – Станимир беше напрегнат. Не стига, че времето беше много лошо, а на всичко отгоре удариха колата, и то – чуждата кола. – Как ще погледнем сега адаша – притесняваше се той.
- Защо ? – недоумяваше Мариана. – Ние ще си поемем разходите по ремонта. Пък и нали е по-важно, че не пострадахме?
- Да, ама ние с него се разбрахме, че аз ще карам. Иначе нямаше да даде колата.
- Така ли ?! – неприятно се изненада тя. – Значи той ми няма доверие. Знае, че съм професионален шофьор и карам внимателно. Да не би Бинчето да е по-добра шофьорка от мене ? – засегна се тя. – И тя е удряла колата им, сама ми каза. Ето, десния фар гледа навънка. – Още малко и щеше да се разплаче.
- Е, стига де, станалото станало – примиренчески каза Станимир. – Сега е по-важно да се приберем живи и здрави. Пък за другото ще мислим в Поморие. Ти продължавай да гледаш пътя, да не отидем пак в някоя канавка.
Защото очертанията на пътя вече не се виждаха. А видимостта беше почти нулева – виждаше се едва на петнайсет - двайсет метра пред колата. Станимир караше толкова бавно, че човек можеше да върви успоредно с колата. Но нямаше как – важното беше да пристигнат, не беше важно – кога.
Като наближиха Карнобат, започна да притъмнява, а канавките бяха пълни с обърнати коли.
- Жена, добре, че не се отказахме. Положението става страшно. Нищо чудно да спрат движението – клатейки глава, предполагаше Станимир. – Няма да спираме, защото не се знае дали ще можем да потеглим. – И след малко тихичко измърмори – Добре, че съм заредил догоре тази сутрин. Дано бензина ни стигне до Поморие. – Те знаеха, че при такова каране се харчеше много гориво.
- Да, както винаги ти предвиди нещата – опита да се пошегува Мариана, та дано се успокоят. Тя още беше под влияние на силния стрес.
В колата беше топличко, а с тези заснежени стъкла бяха като в някое иглу. Изолирани от света. Но се движеха – това беше по-важното.
След малко се стъмни и фаровете вече не им вършеха работа. Защото десният , ударен от Бинчето, гледаше някъде навън от пътя, а левият, който пострада при удара в мантинелата, беше се навел надолу. Никой не светеше напред.
- Какво ще правим сега ? – притесни се Мариана.
- Спокойно, ще се оправим все някак си – уверено каза Станимир и наистина намери решение.
„Залепи” се зад една кола и караше плътно след нея. А тя доста добре осветяваше пътя.
- Ха, това е чудесно, дано да има повече такива коли по пътя, да ни водят – усмихна се Мариана. Но след малко колата зави в една отбивка и те пак останаха сами с „кривогледата” си кола. Но Станимир беше хитър като лисица – като го наближи някоя кола със силни фарове, даваше й десен мигач и тя минаваше пред него. Така, лека полека, се прибраха в Поморие вечерта към десет часа. Отидоха директно у адаша, да се оплачат и да си приберат колата.
Бинчето и Станимир ги чакаха силно притеснени.
- Хайде бе, хора, какво направихте? – Бинчето прегърна Мариана и започна да разтрива премръзналите й ръце. – Влизайте на топло, ей сега ще ви направя билков чай.
А двамата мъже се гледаха въпросително няколко секунди и Станимир изтърси:
- Ами…катастрофирахме. Голяма виелица, адаш, много трудно се пътува.
- Катастрофирахте ли?! – подскочи като ужилен адаша му и се завъртя на пета. – Знаех си, знаех че ще стане нещо лошо…
- Вие как сте, има ли ви нещо? – изведнъж помръкна лицето на Бинчето.
- А бе на нас ни няма нищо, но колата…
- Искам да я видя – и „чичо Камазчо” тръгна навън. Станимир го последва.
- Ти стой тука – усмихна се окуражително Бинчето на Мариана и двете започнаха да пият чай и да си говорят.
Мариана й разказа за преживения ужас, а Бинчето я галеше с ръка по лицето и цъкаше с език съжалително.
- Миличка, какво сте преживяли. Нищо, нали сте добре, колата ще я оправим.
- Естествено, ние ще свършим тая работа. Нали знаеш – чупи, купи – опитваше се да се шегува Мариана, но изведнъж се разплака с глас неудържимо.
Бинчето я прегърна и започна да я утешава:
- Поплачи си, миличка, да ти олекне. Много си уплашена, трябва да се лекуваш.
- Много,… наистина – хълцайки отвърна Мариана. – Мислех,… че това е краят.… Много беше … страшно. Милите ми дечица – и зарева още по-силно – какво щяха да правят без нас ?
- Е, бива ли сега и ти, ааа, откъде ти хрумна пък това – Бинчето уж й се скара, защото разбра, че Мариана е още в шок. – Я се стегни, лошото вече мина.
Мариана спря да хълца, погледна я и каза:
- Да, наистина, лошото мина – и избърса очите си.
Не, тази катастрофа беше само началото. Оказа се, че това изобщо не е било лошо в сравнение със събитията, които предстояха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар