Рано сутринта на другия ден Мариана, майка й и двете деца заминаха за Пловдив. Взеха кръв от веничката на едната ръчичка на Дидко, стегнаха я с бинт и им казаха да дойдат след около три часа за резултатите.
- Майко, хайде да се разходим. Имаме достатъчно време – можем и да хапнем някъде.
- Добре, майче – много притеснена отговори майка й.
Мариана хвана Дидко за ръчичката, а майка й – Веско и тръгнаха нагоре към центъра.
Видяха на едно място пиле на грил.
- Ще хапнем тук – много е вкусно.
И компанията влезе в малкото бистро. Нахраниха се и решиха да си купят билетите за връщане. Автогарата беше близо до болницата.Купиха билетите и като видяха, че е станало време за резултатите, отидоха до лабораторията и ги взеха.
Колкото и да не им се искаше, оказа се , че детето е болно.
Мариана се разстрои много като видя малкото листче с числа, на което най-отдолу пишеше „ Диагноза : Хемофилия Б.”
- Е, не ни се размина и на нас – поклати глава тя. – Няма само лелини да се измъчват с Тошко. И ние сме в кюпа.
Ядосваше се на Съдбата, че пак я нарани. Но…добре поне, че детето беше момче – това слагаше край на болестта за следващите поколения.
- Майко, добре че не се роди момиче – имаше предвид Дидко. – Много исках дъщеря, но…щеше да пренесе нататък хемофилията. А сега вече внуците ми ще са здрави – не се усещаше Мариана. В момента, когато детето й беше едва на три годинки и му предстоеше труден живот, тя мислеше за внуците. Но тя си беше такава по природа – никога не гледаше в краката си, а далеч напред. Винаги мислеше в перспектива.
Но майка й я разбра.
- Да, моето момиче, ние поне от тази страна сме добре. А Нетито, с тая дъщеря, сигурно и нататък ще пренесат болестта – притеснено й отвърна тя.
- Да се надяваме, че няма да е така – с надежда в гласа каза Мариана – все пак Деничка не прилича на нея, дано е взела гена на баща си.
- Кой знае, Божа работа - майка й поклати глава със съмнение.
- Кога ще дойде рейсчето ? – нямаше търпение Веско. А Дидко само се гушеше в майка си. Много му беше трудно да се буди рано и сега много му се спеше.
- Ей сега, мама, след половин час ще тръгваме.
Когато автобусът застана на сектора, Мариана и майка й качиха децата, настаниха се, прегърнаха ги – едната гушна Веско, а другата Дидко и потеглиха. По целия път малкия спа. Прибраха се в къщи към два и половина.Децата поспаха още малко – до към четири часа.
Като станаха, Дидко започна да се цупи.
- Какво има, моето дете? – погали го нежно по светлата главица Мариана.
- Стиска ме – и започна да бута бинта, с който му беше стегната другата ръчичка.
- Ох, дали да го развържа вече – засуети се тя, защото много се страхуваше да не текне кръв.
- Ами, едва ли – както винаги се намеси окуражаващо майка й. – Минаха седем часа – би трябвало да няма нищо.
Мариана отвърза бинта и … от миниатюрната дупчица, направена от иглата, текна кръв. Тя бързо стегна бинта отново, прегърна Дидко и заплака. Милото й детенце, толкова мъничко и нежничко, щеше да страда много. Защото тя знаеше какви страдания преживяваха лелини й с тази болест. Тошко не можеше да играе като другите деца – все го пазеха да не падне, да не се удари.
- Край на спокойствието ни – галейки по личицето Дидко, хълцаше Мариана. А майка й само чакаше някой да заплаче пред нея и тя беше втората. Особено пък когато ставаше въпрос за внучето й. И двете жени заплакаха, необезпокоявани от никого.
- Ела, моето момче – прегърна Мариана и Веско. – Дано ти поне да си здрав – и продължаваше да плаче.
По едно време телефонът звънна. Обаждаше се Станимир:
- Душко, какво е положението ?
- Ами…какво – Дидко има хемофилия – с мъка в гласа си му съобщи лошата новина Мариана.
Като чу това, Станимир пребледня и се разплака. Добре, че беше сам в къщи.
Дидко беше неговият любимец. Не можеше да си обясни
защо, но това си беше факт. Дали защото беше най-малкият от децата му или защото приличаше на него – роди се с руса косица, както се е родил и той. Това беше неясно и за него самия. Но в лицето приличаше на Мариана и, за голямо нещастие на всички, беше взел нейния ген с болестта.
- Къде изчезна, защо мъбчиш? – чу в слушалката гласа на Мариана и се окопити.
- Ами…замислих се – и изтри сълзите си. – Душко, не се тревожи, ще направим всичко необходимо да го лекуваме.
- Това не се лекува, ти разбираш ли – още по-силно заплака Мариана.
- Ами ако му подменим кръвта – той има моята кръвна група, нулева. Ще предложа на докторите да му прелеят от моята кръв – плачеше от другия край на телефона Станимир и не искаше да приеме факта, че малкото му момченце може да пострада неспасяемо някой ден и да го загубят. Мариана го беше запознала подробно с това заболяване покрай детето на братовчедка си.
- Няма смисъл, душко – дори и цялата му кръв да сменят, след двайсет и четири часа тя пак ще се развали, докторите казаха. Просто импулсите, които изпраща главният мозък за качеството на кръвта, са погрешни, това е. Белтъкът на тромбоцитите му не е достатъчен – затова кръвта му се съсирва много бавно – за единайсет минути. При това положение кръвта му практически изобщо не може да се съсири.
- И какво ще правим ? – вече съвсем се уплаши Станимир.
- Ами ще трябва да му вливат съсирващ серум и така да могат да му спират кръвта, когато се наложи.
- Значи все пак има решение на въпроса – опита да се успокои той. Пък и да успокои и Мариана, защото я чуваше как плаче от другата страна на слушалката. – И сега какво ще го правят ?
- Ами утре постъпват с майка в детска хирургия да му източат със спринцовка всичко, което се е събрало в тази подутина. Тя нали напоследък работеше в болницата, та като бивша тяхна служителка има право да постъпи заедно с детето в отделението. Добре че е така, иначе…нали го знаеш какво е злоядо, ще го уморят от глад. А така поне за това няма да се тревожа – майка ще го храни. А аз оставам да гледам Веско.
- Спокойно, не се тревожи, душко, аз ти пуснах молба за отпуск. Стой колкото е нужно. Целуни децата от мен – и Станимир посегна да затвори слушалката.
- Целувам те – каза Мариана и също затвори телефона.
Но както е казано – злото никога не идва само.
Баба Дидка влезе с малкия си внук в болницата, докторите си свършиха работата още на следващата сутрин.
Мариана отиде заедно с Веско да види как е минала процедурата.
Дидко беше с превързано чело, но вече нямаше подутина. Тя го взе на ръце, а той прегърна майка си и се притисна в нея.
- Искам къщиии - заплака той.
А Мариана погледна към майка си и с поглед я питаше – как мина всичко.
- Ох, майка – въздъхна баба Дианка – как пищеше миличкото. А аз стоях в коридора, слушах го и нищо не можех да направя.
- Няма как, това трябваше да се изтърпи – а в същото време сърцето й се късаше, че милата й рожба е била подложена на такова мъчение. Ех, ако можеше тя да застане вместо него там, но…нямаше как.
Като видя как Веско се повдига на пръсти и иска да погали братчето си, Мариана пусна на пода Дидко и двете деца се прегърнаха.
- Диденце, не плачи, батко, лошото ще мине – нежно успокояваше Веско малкото си братче. Двете деца много се обичаха. Мариана винаги ходеше с двамата навсякъде – досега те не бяха се делили нито за миг. Бяха толкова мила картинка така прегърнати, че Мариана беше готова пак да заплаче. Но не биваше да разстройва и децата, и майка си. Затова преглътна сълзите си и каза :
- Хайде, стига толкова, ние с Веско да тръгваме, а вие влизайте на топло. Утре ще дойдем пак – наведе се и целуна малката си рожбичка по бузките.
- Диденце, дай бузка и на батко – прегърна Веско братчето си и започна да го целува.
- Хайде, стига вече – Мариана и майка й не можеха да издържат на тази трогателна сцена и се опитваха да ги разделят. В крайна сметка двете деца се разплакаха, но се пуснаха и след като баба Диана взе малкия на ръце и влязоха в отделението, Мариана хвана за ръка Веско и си тръгна, хълцайки. Беше й много тежко. В главата й се въртеше само една-единствена мисъл „Защо, Господи, защо ?!”
А на двеста и седемдесет километра от тях таткото търсеше утеха в прегръдките на една съседка. Онази същата, от левия апартамент на втория етаж.
Всеки ден Мариана и Веско отиваха до болницата на свиждане. След около две седмици изписаха Дидко – докторът, който направи пункцията, искаше да се увери, че не е останало нищо от абсцеса и антибиотиците си бяха свършили работата.
Вечерта Мариана позвъни към осем часа в Поморие, но Станимир не си беше в къщи.
- Може да е в адаша си – предположи тя и позвъни на Бинчето.
- Не, мила, не е идвал. Как сте вие, добре ли сте вече?
- Да, изписаха детето от болницата. Добре е – отвърна Мариана и затвори слушалката.
- Какво стана, майче, няма ли го и у тях ? - я попита майка й.
- Няма го. Сигурно е на свинарника – предположи тя. – Той ще се обади като се прибере – но я присви под лъжичката.
И тъй като Станимир не се обади докато си легнат, на другия ден Мариана му се обади в магазина.
- Душко, изписаха Дидко. Детето е добре, с майка ще се гледат в къщи. Аз се прибирам в Поморие с Веско.
- Така ли – сякаш беше изненадан Станимир, но бързо се окопити и каза бодро – Хубаво, много хубаво. Ще ви чакам на гарата в Бургас.
Това беше доста успокояващо. Защото на Мариана никак не й се нравеше идеята да се блъска в автобуса за Слънчев бряг с детето и багажа.
- Кога ще пътувате?
- Ами в неделя – искам да остана още един ден с Дидко.
- Добре, с адаша ще дойдем да ви вземем от гарата – още веднъж повтори Станимир и затвори слушалката.
Мариана и Веско пътуваха спокойно – все още нямаше много пътуващи към морето и във влака имаше много свободни места. Когато пристигнаха в Бургас, двамата Станимировци ги чакаха на гарата.
Прибраха се бързо в Поморие, а вечерта отидоха на гости в семейство Едреви – Бинчето и нейния Станимир. Понякога на шега двете приятелки се наричаха по фамилия. Бинчето я наричаше „мадам Николова”, но на Мариана много й беше смешно като наричаше Бинчето „ госпожо Едрева”, защото тя наистина беше едра жена.
Както се очакваше, Бинчето беше усмихната широко като входната врата, която току-що отвори с поклон.
- Заповядайте – и като щипна леко Веско по бузката, попита – Как си, мойто момче?
- Добре съм – усмихна се на свой ред Веско. Той много харесваше леля Бинче и „чичо Камазчо”. Те имаха две момчета, по-големи от тях двамата с Дидко.
- Хайде ела да си играеш с батковците – и го заведе в детската стая при синовете си.
- Е, разправяй, миличка, как е Дидко – обърна се към Мариана, когато седна най-после на масата при гостите си.
- Ами как да е, измъчиха го, ама нямаше друг изход. – Мариана се опитваше да запази спокойствие, но се виждаше колко много се е изтормозила. – Сега непрекъснато ще го мисля. Дали няма пак да му се случи нещо….
- Недей, миличка, не дърпай дявола за опашката – успокояваше я Бинчето. – Тя майка ти го гледа добре, ще го пази. Не се тревожи – продължаваше да нарежда тя и галеше успокояващо Мариана по гърба.
А двамата адаши надигаха чашите и вече бяха станали доста весели.
- Хайде, душко, усмихни се , пийни си, хапни си, виж каква трапеза са направили нашите приятели – уж весело вдигна чаша Станимир и посегна да се чукне с чашата на Мариана. Тя разбра, че в този момент трябва да обърне гръб на проблема и да се весели с мъжа си. Той не можеше да разбере за какво изобщо ставаше въпрос. Поне засега.
- Наздраве – вдигна тя чашата си и пиха наздравица за малкия. Мариана едва се въздържа да не се разплаче – все още виждаше подутото челце на Дидко и сълзите й непрекъснато изпълваха очите й. Но…не трябваше да разваля настроението на другите. Макар че те много им съчувстваха. Но искаха да й дадат кураж и затова престанаха да говорят на тази тема.
- И какво сега – Веско ще е тук ? – повдигна въпроса за баткото Бина.
- Ами да, ще постои в Поморие, докато Дидко малко се пооправи. Сега майка трябва да му обърне малко повече внимание – въздъхна Мариана.
- Е, няма проблем – намеси се Станимир. – Ще съчетаем някак си нещата.
И като се загледа в Мариана продължително, поклати глава:
- Не се тревожи, душко, ще измислим нещо.
Той го беше измислил вече. Но все още не знаеше как да го предложи. Затова замълча и се усмихна загадъчно. Мариана потръпна в лошо предчувствие, защото познаваше добре тази усмивка. Нещо се мътеше в главата му. И едва ли щеше да е добро за нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар