Станимир остави Мариана и децата при майка си в Бургас и се върна обратно – трябвало да продаде фуража, да оправи покупко-продажбата на свинарника – такива работи. Баба Веска много се зарадва на малките. Тя живееше в двустайна квартира в центъра на града, където преди време се загуби Веско, заедно със сестрата на Станимир – Цеца – и нейната дъщеричка Валя. Щеше да им е малко тясно, затова Цеца реши да отиде да живее при една своя приятелка, докато батко й намери жилище за семейството си. Валя остана при баба си. Но, тъй като тя работеше, Мариана трябваше да се грижи и за трите деца. Това обаче не й тежеше – Валя беше вече голямо момиче – наесен щеше да бъде първокласничка, така че дори й помагаше. Ходеше до отсрещния хранителен магазин да пазарува това, което Мариана й поръчваше, играеше с малките – разбираха се добре.
Така си минаваха дните – тихи и еднообразни.
Наближи поменът на дядо й – три месеца. Мариана много често го сънуваше. Реши да му раздаде вино и лукчета – той много ги обичаше. Приживе винаги имаше лукчета в джоба си и на всеки предлагаше :
- Искаш ли лукче?
Именно затова Мариана реши да му раздаде лукчета.
Да, но в отсрещния магазин нямаше, а не искаше да ходи сама с двете деца надалеко. И реши да му купи локум – той обичаше и от него да си похапва.
В другата къщичка в същия двор живееше едно възрастно семейство.
Мъжът обичаше да си пийва – на него Мариана даде виното, а на жена му – локума. Още същата вечер сънува дядо си, който сърдито я попита „къде ми е лукчето?”. На сутринта Мариана изтича отсреща – бяха получили от любимите бонбони на дядо й. Купи от тях и цял ден черпеше всеки, който влезе у тях. Но мъката в душата й растеше – не можа да се прости с дядо си….А нямаше с кого да го сподели….
Минаха два-три месеца и един ден баба Веска, като се прибра от работа – беше ядосана от нещо – взе да се кара с Мариана :
- Кога най-после ще си отидете, заради вас изгоних дъщеря си.
В този момент обаче вратата се отвори и в стаята влезе Цеца, която се развика на майка си :
- Ти защо ме намесваш ? – беше се ядосала от това, което е чула отвън , докато влезе в къщи – Какво искаш от кака – цял ден е сама с трите деца. Не й стигат нейните, ами и моето гледа и ти пак си недоволна. Срамота.
И понеже бяха на приземен етаж , двора се огласяше от виковете й. Но никой не знаеше, че в същия момент Станимир се прибира – той беше започнал да строи голям свинарник в Поморие, където живееше баща му и беше ходатайствал за този парцел.
Като влезе в стаята, огледа трите жени и учудено попита :
- Какво става тука ?!
Цеца набързо му обясни положението, а Мариана седеше на леглото, прегърнала децата си, сякаш да ги опази от нещо лошо.
След като разбра каква е работата, Станимир каза само :
- Душко, ей сега се връщам – и изхвърча вбесен навън.
Върна се след около час заедно с приятеля си Николай и каза на Мариана:
- Намерих квартира, събирай багажа на децата – местим се веднага.
Майка му, разплакана, го молеше :
- Извинявай, мама, това няма повече да се повтаря.
- Не, не, щом казваш, че заради нас си изгонила сестра ми, ето, ние се махаме – прибери си я. Ама на нея май й е по-добре да е далече от тебе – засмя се иронично накрая. Защото знаеше, че сестра му никак не се разбираше с майка им. Но беше сама с детето и беше принудена да я търпи.
Квартирата беше на осмия етаж в един блок на комплекс „Славейков” – далече от центъра и от майка му. Стаите бяха две, еднакво големи. В едната живееше едно младо семейство – Петя и Съби – които отскоро си имаха бебе. Кухнята беше обща – ядяха на смени. Но се разбираха с тях. Тъй като Съби пътуваше с корабите, беше дошла майката на Петя да й помогне в първите месеци при отглеждането на малкия си внук.
Станимир ходеше всеки ден до Поморие, защото беше купил двадесет и пет свине-майки и трябваше да се грижи за тях. Мариана по цял ден беше сама в къщи с децата. Добре, че в комплекса имаше всякакви магазини и тя можеше да си напазарува, докато децата спяха.
Отопляваха се с електрическа печка с две кварцови тръбички. И понеже имаше режим на тока – три часа има ток, един час няма – Мариана намери много лесен начин да „топли” децата си. Като спре тока, тя обличаше дълга, плетена от овча вълна, жилетка, на децата слагаше дебелите анцузи и по една шапка и „шоуто” започваше.
- Хайде да се хванете за ръчички, майче – и децата разбираха, че започва играта.
Мариана сядаше на „Приста” - та и, като пляскаше с ръце, започваше да пее: „Бели пеперудки, къде отлетяхте…..” , а те се въртяха в кръг. После идваше ред на „Не желая мамо вече да играя с мойто мече….” , при което двамата маршируваха. А Мариана знаеше доста детски песнички – така запълваха времето, докато токът дойде и печката започне пак да грее. И на тримата им беше много весело. Веско беше навършил три години, а Дидко беше само на годинка и осем-девет месеца, гледаше какво прави батко му и той го повтаряше.
Една вечер токът пак беше спрял, Станимир всеки момент щеше да си дойде и Мариана приготвяше вечерята в кухнята. Беше запалила една свещ и в стаята при децата, да не стоят на тъмно. Много скоро обаче Веско дотича в кухнята и важно докладва :
- Майко, пък Дидо угаси свещта.
Мариана отиде в стаята, запали отново свещта и нежно се скара на Дидко :
- Дидко, недей духа свещта, майче, аз я запалих , за да играете с батко на светло – и отиде в кухнята.
Но не мина и минутка, Веско пак цъфна на вратата :
- Майко , пък Дидо пак духна свещта – ококорил очички, каза той.
- Аа, този път вече ще се караме – мърморейки, тръгна Мариана след него.
- Аз какво ти казах – скара се на Дидко. А той мило завъртя очички, без да каже нищо – все още не си правеше труд да говори. Освен „мама” и „тате” друго не казваше. Но Мариана знаеше, че като му дойде времето, ще се разприказва.
Тя отново запали свещта и излезе. Но се спря до вратата и стана точно както си мислеше. Отвътре се чу силен шепот :
- Дидо, Дидо, изгаси свещта.
Отвори вратата и само като погледна към Веско, той се скри зад креватчето на Дидко и започна да се оправдава :
- Ама аз само така, да е смешно.
Мариана гледаше и се чудеше как да реагира. Все пак се скара на Веско, за да не продължава така да се оправдава с малкото си братче.
- Какво да те правя сега, а ? Така не се постъпва, не е добре да лъжеш.
- Повече няма да правя така обещавам, майко – молеше й се той. Мариана спря да му се кара, защото й беше смешно от шегичката, която Веско беше измислил.
- Отивам в кухнята, но ако това се повтори, да му мислиш – и като излезе, започна да се смее, криейки смеха си в шепи.
Върна се баща им, играха, вечеряха и легнаха да спят.
На другия ден решиха да отидат в Поморие – на гости на бащата на Станимир, който щеше да празнува имен ден и ги покани специално. Дядо Никола не беше виждал сина си още от времето, когато се раздели с майка му – баба Веска. Макар че имаше ново семейство с друг син и дъщеря, от както разбра, че Станимир е наблизо, той се стараеше да се сближи с него и, ако е възможно, да наваксат пропуснатото време. Именно затова му издейства и мястото за свинарника – да го привлече по-близо до себе си.
И така, Станимир и Мариана се вълнуваха от предстоящата среща докато се приготвяха и опаковаха подаръка в кухнята, а децата, които вече бяха готови, си играеха в стаята и чакаха да тръгнат.
- Как ли ще се държат с мен „сестрата” и „брата” – иронично говореше той и въртеше глава. – Пък и баща ми и неговата жена….
В този момент вратата на кухнята се отвори и оттам страхливо надзърна Веско :
- Татко – с тревога в гласа каза той.
Но докато Мариана реагира, Станимир се сопна на детето :
- Чакай сега, отивай оттатък – и малкия Веско послушно затвори вратата.
- Защо не го изслуша – обади се Мариана – може да има някакъв проблем.
- Ами, нали го знаеш – все няма търпение – бърза да тръгваме.
Но вратата пак се отвори и този път Веско съвсем предвидливо каза :
- Майко .
- Кажи, майче – Мариана го погледна въпросително, а Станимир продължаваше да опакова , мърморейки :
- Остави го, какво му обръщаш внимание на лигавщините.
- Дидо обърна печката и мокета гори – още по-уплашен смутолеви малкият батко от страх да не би баща му пак да се скара, че ги е притеснил.
Но той само го погледна и като му се скара :
- Защо не дойде да кажеш веднага – хукна към стаята.
Мариана хвана Веско за ръчичката и като го успокояваше , самата тя трепереща от уплаха, хукна след Станимир.
Той се зае да гаси огъня, а Мариана започна да милва и да успокоява малкия Дидко, който стоеше прав в средата на стаята и гледаше към огъня, хлипайки.
- Няма нищо, моето момче, всичко свърши – говореше му нежно тя – кажи на мама, как стана беличката.
Но Дидо само хълцаше, а Веско бързо, бързо започна да обяснява :
- Ами гонехме се и Дидо без да иска бутна печката – и побърза да се защити – аз нали дойдох да ви кажа…
- Видя ли, душко, аз ти казах , трябваше да изслушаш детето, а не да го гониш – не се стърпя Мариана.
- Стига, стига – ядосано отговори Станимир – сега трябва да мислим как да оправим това петно – той никога не се признаваше за виновен.
Хазяинът им беше в Благоевград – преподаваше в новооткрития колеж. Щеше да бъде много неприятно, когато разбере.
- Е , ще го закърпим някак си – каза успокояващо Станимир – хайде сега да отиваме на гости – и като плесна с ръце, се опита да разведри обстановката.
Децата започнаха радостно да подскачат и всичко се забрави почти веднага.
Не може да се каже, че прекараха добре , защото се усещаше напрежение и фалш. Мариана само наблюдаваше отстрани как всички полагаха усилия да покажат колко много се радват че са заедно. Дядо Никола плачеше и непрекъснато повтаряше :
- Прости ми, сине, много съм виновен пред тебе – защото през всичките тези години не се беше поинтересувал за него – къде е, с какво се занимава.
- Искам да ти се отплатя – аз впрочем винаги съм си мислил за тебе – все така подсмърчайки и бършейки сълзите си, продължаваше да омилостивява изоставения си син дядо Никола. – Виж къщата, оставих я на калкан, ако искаш да построиш тука до брат си, да сте заедно.
През цялото време Станимир го слушаше намръщен. Всички се чувстваха неловко. Сестра му и жената на брат му станаха да шетат около масата, а бабата се опитваше да заиграе децата.
В един момент обаче на Станимир му писна да гледа този чужд за него и хленчещ мъж , стана с решителен жест и като си заоправя панталона, само каза :
- Душко, приготвяй децата, тръгваме си.
Всички тръгнаха да ги изпращат, повтаряйки един през друг :
- И да дойдете пак…
Нощта все още не беше започнала – беше сравнително рано. Вървяха бавно към спирката за Бургас и мълчаха. По едно време Станимир наруши тишината :
- Седнал да ми циври. Толкова години не се е сетил за мене, сега ще ми се обяснява - колко много мислел за мене, колко много ме обича – личеше, че много го е яд на баща му и че още не му е простил.
- Е, може пък да е искрен, не мислиш ли – внимателно се обади Мариана страхувайки се да не го ядоса като му противоречи.
- Ами знам ли, след толкова години. Разбираш ли, той построил къща на брат ми, а на мен оставил място в двора сам да си построя.
- Прав е човекът – ами може да не искаш да живееш край него и другото му семейство – а в същото време си мислеше за Мирко и себе си – дали някога нямаше и той като Станимир да приеме думите й с недоверие. Защото само тя си знаеше с каква мъка мислеше непрекъснато за детето си, въпреки голямото разстояние между тях. Гледаше Станимир и си представяше как ще бъде отчужден Мирко от нея. Защото винаги го криеха – тя беше сигурна в това – просто целта на тези хора беше да отдалечат детето от майката, то да я забрави дори.
И като знаеше как страда по собственото си дете, живеещо при другия родител, разбираше мъката на дядо Никола и му вярваше. Но искаше да накара и Станимир да му повярва. Това беше много трудно, защото знаеше историята – баща му се върнал от казармата с друга жена и ги изгонил – майка му и него, без да се съобразява, че е само бебе на два месеца. И така Станимир израства без баща си.
- Татко след време ме е искал, но майка ми не ме е дала – продължаваше с мъка да си спомня той. – Сега и аз щях да имам къща, нямаше да се мъча сам. Ама на, с нейния инат дотук ме докара – издаде се той защо толкова е обиден на майка си. – Не ме даде на баща ми, но като се омъжи за другия мъж , ме изпрати на село при баба и дядо. Обърка целия ми живот.
Едва сега Мариана разбра защо, когато се запознаха, той й каза, че няма майка. Каза , че майка му е умряла. И когато се ожениха и баба Веска цъфна на вратата на апартамента им, Мариана, след като й отвори, извика към вътрешността да я чуе Станимир :
- Ела, мъртвата ти майка е на вратата. – И тогава той заяви, че за него тя е мъртва.
Мариана беше попаднала между двата камъка в житейската мелница – усещаше как я мачкаха различни чувства и всичко, което се случваше около нея. Трябваше да балансира внимателно – от една страна трябваше да сдобри бащата и сина, от друга – да го накара да приеме майка си отново в своето сърце. Тя го беше изоставила още като малък и само отвреме-навреме го е вземала при себе си. Но винаги е подчертавала грижите по дъщерята от втория й брак. Мариана разбра защо Станимир е с толкова много комплекси – та той е бил отритван толкова пъти. Ето защо не вярваше и на нея – мислеше, че и тя е като майка му. Разбираше го напълно и твърдо реши да му помогне да се отърси от всичките си страхове. Обичаше го много и искаше да го направи щастлив.
Прибраха се в Бургас, Мариана сложи децата да спят, легнаха си и те със Станимир. Той дълго време не можа да заспи. Не знаеше какво да мисли – в него се блъскаха различни чувства.
Беше му мъчно, че е изпуснал хубавия живот, който баща му беше осигурил на брат му и сестра му, а в същото време го беше и яд. И този яд лека-полека се превръщаше в омраза. Но лошото беше, че той насочваше тази омраза не към източника й, а към всички, които го заобикаляха. В това число – и към Мариана, която толкова много се стараеше да го накара да й повярва, че много го обича и не би могла да живее без него. Затова всеки път, когато му го казваше, той й отвръщаше „Измисляш си”. А Мариана беше от хората, за които казваха, че вървят с рогата напред – още повече се настървяваше да му доказва любовта си.
Много късно разбра, че точно това го дразни у нея. Затова беше толкова груб в леглото, затова толкова често я биеше – с повод и без повод.
Решиха да дадат Веско на детска градина – имаше една в един блок на около петстотин метра.
- Душко, като приспиш децата днес на обяд, иди до там и виж какви им са изискванията – преди да тръгне за Поморие, й нареди той, целуна децата - чао, татенца, аз тръгвам – и Мариана остана сама с децата.
Почука на вратата на Петя, която беше сама с бебето – Съби беше заминал с корабите.
- Петя, ще имаш ли нещо против да ти оставя децата докато спят, защото трябва да отида до детската градина да проверя какви са условията – нали Веско вече е голям, ще го запишем там.
- Добре, няма проблем – Петя беше много сърдечен човек – отивай спокойно, само ми се обади като тръгваш.
- Разбира се, ще ти се обадя.
След като приспа децата, Мариана се облече, обади се на Петя и излезе.
Намери блока, в който на първия етаж се помещаваше детската градина на комплекса. Свърши си работата бързо и си тръгна. Но очите й попаднаха на една ниска сградичка с надпис „ ПОЩА”.
Изкушението беше голямо. От шест месеца Мариана копнееше да чуе гласа на майка си или баща си. Съвсем кратко се колеба и влезе в пощата. Избра домашния номер на родителите си с трепереща ръка и зачака с разтуптяно сърце – чу се сигнала „свободно”. И се разплака, като чу отсреща:
- Ало ? – беше гласът на баба й.
- Бабо – с треперещ глас проговори Мариана. – Аз съм, Мариана – все още като че ли не вярваше, че разговаря с баба си.
- Марианче, чедо, ти ли си наистина ? – плачеше баба й от другата страна на слушалката.
- Да, аз съм бабо, искам да говоря с майка, тя там ли е ?
В този момент се чу гласът на майка й, която нетърпеливо грабна слушалката и заговори :
- Марианче, миличка, най-после се обади. Ако знаеш само как се притеснявахме всички – майка й не спираше да говори, сякаш само това е чакала – не знаехме жива ли си, умряла ли си, този мръсник така те отведе, не можа хме като хората и да се сбогуваме дори – усещаше, че майка й още преживява мига на раздялата. По гласа й личеше, че плаче.
- Майко, много ми е мъчно за къщи – хълцаше и гово реше Мариана. –Аз сигурно много ви обидих всички като казах , че заминавам със Станимир и повече назад няма да се върна, ще ви забравя. Да, той наистина искаше да е така. Но истината е, че аз много ви обичам – не мога да живея така, без да се виждаме. Пък и за дядо много тъгувам – много ми е мъка, че дори на погребението му не присъствах , не знам къде е гробът му. – Мариана не можеше да спре сълзите си. – Много искам да си дойда, но Станимир не дава дори и да се спомене за вас. А тол кова ми се иска да има някой мой близък край мене – да хваща ръката му, като замахне към мен.
- Бие ли те, майче, продължава ли ? – майка й се ядос ваше, но беше много далече.
- Да, майко, но, какво да се прави – имам две деца от този човек, трябва да търпя.
- Да търпиш ли – ядоса се още повече майка й – вземай си децата и си идвай.
- Ще видим, може и това да стане, не знам докога ще търпя – отсече най-неочаквано и за себе си Мариана. – Засега толкова – ще се чуваме пак – Веско тръгва на детска градина тук , наблизо до пощата, ще ви се обаж дам. Станимир няма изобщо да разбере – обеща тя, изпрати поздрави на всички у дома и затвори телефона.
Плати на касата и си тръгна, продължавайки да плаче по пътя. Добре, че беше с очила и никой не виждаше сълзите й. Пък и нали беше студено – имаше идеален повод да държи ръката си, в черна ръкавичка, пред уста та и носа си. Така напълно закриваше лицето си и диск ретно бършеше сълзите си, когато срещнеше някого по пътя.
Прибра се бързо, притеснявайки се дали децата не са се събудили и Петя да не е затруднена.
Но беше силно изненадана – Станимир се беше прибрал много по-рано от обикновено.
- Ти къде беше ?! – посрещна я той укорително.
- Нали знаеш – трябваше да отида до детската гради на….
- Да, но трябваше да отидем двамата – най-безцере монно я прекъсна Станимир.
- Но…нали ти ми каза тази сутрин да отида – възму тена от нахалството му опита да се оправдае Мариана като дете, което е направило беля – той я караше да се чувства така винаги и това страшно я ядосваше.
- И си оставила децата на чужд човек – започваше да повишава тон застрашително – Искам да знам – къде беше досега.Вземай лист и пиши – минута по минута.
- Но, душко, моля те – все още не разбираше колко много е ядосан той.
Вместо с думи, отговорът му беше юмрук по хълбока. И се започна – не гледаше къде удря. Изведнъж спря и със съвсем спокоен глас каза :
- Хайде, чакам, сядай да пишеш.
Мариана плачеше – не толкова заради физическата болка, колкото заради отношението му към нея - сякаш е престъпник. Не можеше да повярва, че иска от нея да пише „писмени показания” – така казваше тя на това. Но се амбицира и реши да пише.
- Добре, ей сега ще напиша всичко – наперено каза тя, като искаше да му покаже, че изобщо не може да я уплаши с това.
Станимир отново легна на леглото, а Мариана седна да пише. Минута по минута, крачка по крачка. Е, не написа за посещението на пощата.
Но след малко той се предаде :
- Добре, стига – защото тя пишеше и изговаряше всяка дума на глас. И явно това подейства – той се почувства неудобно. – Стига.
- Не, защо, нека да опиша всяка стъпка, дано най-после ми повярваш, че не съм била при друг. – Тя знаеше, че Станимир много я ревнува. А това с пощата беше още по-лошо – той изобщо не й даваше да общува с близките си. Беше негова пленница. Но той не знаеше едно – Мариана можеше да търпи много, но – докато иска. А вече и тя не знаеше дали иска да търпи. Съвсем малко й трябваше и щеше да направи решителна крачка към спасение.
Няколко дни Веско ходи на градина, но не им хареса и го спряха.
Беше много студено – и не просто студено, а ледено студено. Дърветата се бяха покрили с лед – бяха като стъклени играчки в огромен снежен магазин. Месец февруари на хиляда деветстотин осемдесет и пета се запомни точно с това невиждано дотогава явление – обледяването на дърветата.Клоните бяха обгърнати от кристалната прозрачност на леда сякаш Снежната кралица на Андерсен беше минала оттук и ги беше обвила с ледения си дъх.
Този ден духаше силен студен северен вятър. А Мариана беше простряла пране на терасата и се страхуваше да не й открадне някоя дреха.
Изведнъж , като погледна навън, с голяма изненада забеляза, че на въжето нещо липсва. – Нямаше ги дънките на Станимир!!! Не нещо друго, а точно тях…Ами сега ? Как да му каже, че вятърът ги е издухал от въжето – той нямаше да повярва, както винаги. А беше сложила четири щипки…
Огледа наоколо – имаше много паркирани коли и не се виждаше навсякъде но от осмия етаж имаше добра видимост. Гледа, гледа – никъде не се виждаха. И тогава се реши на нещо необичайно и много щуро. Написа четири бележки – колкото бяха входовете на блока : „Дънките на мъжа ми са излетяли от терасата – моля, ако някой ги е намерил, да ми ги върне, защото ще си имам големи неприятности”, написа адреса и ги залепи по входовете.
Прибра се горе –Веско и Дидко все още спяха. Влезе в кухнята и започна да прави кекс – децата много го обичаха.
Тъкмо го изпече и на вратата се позвъни. Мариана отвори и видя две хубави усмихнати момченца, които носеха някакъв пакет.По-голямото й го подаде с думите :
- Вземете, майка намерила дънките на мъжа ви – и продължаваше да се усмихва.
Мариана просто не можеше да повярва на ушите си – ооо, Боже, дънките на Станимир се бяха намерили. Това си бе истинско чудо.
- Влезте, деца, не стойте на входа – осъзна изведнъж ситуацията тя. Вкара ги в кухнята.
- Седнете, тъкмо съм направила кекс, искам да ви почерпя – и сложи в две чинийки по едно парче от все още топлия сладкиш.
Децата отначало се притесняваха, но лека-полека се отпуснаха и започнаха да ядат.
Мариана ги заприказва :
- Кога ги намери майка ви, къде ?
Баткото започна да обяснява :
- Ами майка, като си идвала наобед от работа, видяла дънките до една от колите пред блока. Видяла и бележ ката. И като ги доизсуши, изглади ги и ни изпрати да ги донесем.
През цялото време Мариана слушаше и си мислеше „Нима все още се намират Човеци ?!”
А двамата малчугани си хапнаха сладко-сладко, благодариха за почерпката и си тръгнаха. Мариана беше щастлива, че се е разминала с един скандал.
Когато Станимир се прибра вечерта и тя му разказа за случилото се, той дълго време цъка с език и се чуди :
- Значи, казваш, че са ми ги върнали. А можеха да ги задържат, нали ? – това щеше да е обяснимо, защото дънките бяха маркови, купени от Кореком…А в ония години не можеше лесно да се купува от там. Задаваха въпроси – откъде са доларите ? И искаха доказателст ва. Защото само хората, които работеха в Океански риболов и ТИР-аджиите разполагаха с чужда валута. Затова Станимир беше толкова учуден.
- Защо, ти нямаше ли да ги върнеш ? – закачливо го „захапа” Мариана.
- Не знам, щях да се замисля – усмихна се той. Личеше си, че много е доволен от развитието на нещата. – Знае ли се, сигурно не са им били по мярка, затова са ги вър нали – продължи да се шегува той. – Не, не, наистина, похвална постъпка – и като се обърна към децата, които се навъртаха около него, защото цял ден не го бяха виждали, каза :
- Дечица, ето така се постъпва – като намерите нещо чуждо, трябва да го върнете.
- Добре, татко – отговори Веско, а малкият Дидко само се усмихна сладко и се гушна в баща си. Това беше неговият отговор.
Наложи се Станимир да остава на свинарника, защото останаха няколко свине, които не бяха се опрасили и сега трябваше да ги чака, за да може веднага да изреже зъбките на малките, да ги даде на майката да засучат, тя да свикне с тях. Пък и понеже беше студено, включ ваше кварцовите лампи в боксовете – да е топло на ново родените. С една дума – имаше много работа и нямаше време да се „разхожда” между Поморие и Бургас. Все още не беше намерил квартира, та да се преместят и да се прибира в къщи.
Бяха се разбрали с приятеля му Николай да му носи хра на и той всяка вечер идваше, вземаше всичко, което е приготвила Мариана и му го занасяше.
Така мина една седмица. И тя, и децата, се затъжиха за него. Затова тази вечер Мариана, след като Николай взе чантите с храната за Станимир, му каза :
- Кольо, ще имаш ли нещо против да дойдем и ние с децата – много ис кат да видят баща си – за себе си премълча, срамуваше се да признае колко много й липсва Станимир.
- Може, разбира се – веднага се съгласи той –има достатъчно място в колата. После ще ви върна.
Децата се зарадваха много, като разбраха, че ще видят най-после баща си.
Мариана седна на задната седалка, взе в скута си Дид ко, а Веско седна до нея – тя го прегърна. Кольо погледна назад :
- Готови ли сте ? Потегляме – и даде газ.
- Татко сигурно ще се зарадва като ни види – бърбореше радостно Веско.
- Е, тази вечер ще се зарадва особено много на достав ката – засмя се и Николай.
По пътя говореха за него – Мариана питаше как ли е там, самичък , на студеното.
- А, взел си е една печка, припалва я с дърва – съседите му услугват. Как иначе, в този студ лесно не може да се стопли сто и двадесет квадрата свинарник. Пък и на него ще му е студено.
- Горкият, как издържа – не се стърпя Мариана – сигурно спи на пода.
- Ама ти още не си ли идвала ? – учуди се Николай.
- Как да дойда, с тези деца в този студ. Като вземем квартира, тогава ще бъдем вече заедно. Аз затова пожелах да дойдем с теб, защото иначе няма как – и на мен ми се иска да видя и построеното от моя мъж, и свинете , и малките им разбира се , много ми е любопитно. Пък и като знам колко са сладки като се родят. – Мариана се радваше много. Освен всичко друго – това беше първото й излизане от къщи от доста време насам, ако не броим ходенето до хранителния магазин, докато децата спят. И то – винаги със страх – да не се събудят, докато я няма. Сега беше спокойна – децата бяха с нея.
Колко са двадесет километра – пристигнаха бързо. Прозорците на дългата постройка в покрайнините на Поморие светеха със слаба светлина. Станимир беше се снабдил с агрегат и си произвеждаше електричество, макар и слабо.
- Сега ще изненадаме тати – усмихната се обърна към децата Мариана. Беше ги облякла и обула добре, за да им е топло. А тя беше сложила само дебелата вълнена жилетка – нали бяха с кола, нямаше нужда да се кипри много-много – не отиваше на опера все пак.
Но като видя реакцията на Станимир, разбра, че пак е сбъркала.
- Ха, вие какво правите тук ? – погледна я намръщено той, поглеждайки въпросително и към Николай.
- Ами искахме да те видим, това лошо ли е ? – с почуда в гласа отговори Мариана. – Децата са много затъжени.
Беше брадясал, но така беше по-скоро страшен. Защото лицето му просто беше обрасло в дълги косми, нямащи нищо общо с понятието „брадичка”. Мариана много добре го разбираше – все пак той не беше предвидил голямо отсъствие от къщи, а може би искаше брадата му да си почине, знае ли се – затова не беше си взел приборите за бръснене.
И като видя как поглежда подозрително ту към нея, ту към Николай, тя можеше да се закълне, че в главата му се въртят мръсни мисли – добре го познаваше. Знаеше на какво е способен – например, да отиде на гости на приятел, да го напие и когато приятелят му заспи, да си легне с жена му. Той дори й показа незаконното си дете с гордост. И понеже човек съди за делата на другите по себе си, беше й пределно ясно какво си мислеше в момен та Станимир за тях двамата.
Сякаш в потвърждение на мислите й, той започна да разказва приказката за онзи мъж , който разбрал, че жена му ходи с друг / при тези думи той я погледна многозначително /, събрал родителите на двамата и започнал да говори на тъста си : Ако ти имаш ливада и чуждо магаре започне да я пасе ти как ще постъпиш – тъстът му отвърнал : Ако убия това магаре, друго може пак да дойде да пасе, затова ще окося ливадата, та никое магаре да не я пасе .
През цялото време, докато говореше, Станимир гледаше само към Николай, все едно, че Мариана не съществува.
- И мъжът на тази жена извадил ножа си, благодарил на тъста си за съвета му и като казал „ и аз така мисля да направя”, с един замах й отрязал главата – при тези думи той рязко се обърна към Мариана и се усмихна с толкова страшна, почти сатанинска усмивка, че тръпки я полазиха. Сякаш чу собствената си присъда.
И това беше последната капка, която преля чашата на търпението й. Още в този момент реши да се махне – този човек я плашеше.
- Хайде, прибирайте се – каза той, все едно нищо не се е случило – и като целуна само децата, поглеждайки я в очите, каза тенденциозно – аз скоро ще се върна.
По пътя към Бургас Николай наруши настъпилото мълчание :
- Хм, защо Станимир разказа тази история, много интересно.
А Мариана му отговори мислено :Ами сигурно си мисли, че ти както си правеше срещи с братовчедка му Станимира, когато живеехме в квартирата на майка му , така сега се срещаш с мене – нали е с такова извратено подсъзнание…Но нищо не каза на глас. Само съжаляваше , че отиде да го види.
Но в главата й се загнезди мисълта „трябва да се махна оттук – той ще ме убие”. Защото не само изглеждаше страшно заради брадата – той имаше изражение на убиец, докато разказваше уж измислената история за жената, която изневерявала на мъжа си. Защо се сети точно за тази история, каква аналогия направи, че разказа точно тази история ?! Тези въпроси не я оставяха на мира. Защото той с нищо не показа, че се радва да я види – напротив – това го разгневи. Тя познаваше всяко мускулче по лицето му, знаеше какво изражение придобива в мига, преди да замахне и в мига, когато я ревнува. А той я ревнуваше болезнено, въображението му в такива моменти се развихряше до невъзможност. Тогава я биеше много жестоко, без да гледа къде удря. И, което беше най-болезнено за нея, много често това му действаше като афродизиак и след боя я любеше злобно, настървено, като за наказание, докато тя плачеше. Имаше нещо дивашко в него, което напоследък я плашеше и отблъскваше от него. Но досега не беше повярвала, че той е толкова див и необуздан, все се надяваше, че ще се промени. Не, сега вече Мариана категорично разбра, че въпреки обичта й към него, не може да очаква нищо добро от този човек , а трябва да бяга, час по-скоро да се маха надалеч. Докато го няма. Защото се съмняваше , че ще я пусне с добро.
Още на следващия ден, като приспа децата, се обади на Петя:
- Петя, много те моля, трябва да изляза за малко, децата спят. Ще бързам, да не стане като миналия път.
- Добре, мила, отивай. Но наистина побързай, защото не ми се слушат пак неговите крясъци – толкова се изплаших тогава като ми се караше, че кърмата ми спря, нали знаеш – Петя мразеше този мъж , който лиши бебето й от естествената му храна. Виждаше тормоза, на който беше подложена Мариана, а покрай нея и децата й. – Бягай оттук , докато не се е върнал, сега е най-удобният момент – приятелски я съветваше тя.
- Да, ще отида до пощата да говоря с нашите – дано се съгласят да дойдат и да ми помогнат да се махна.
Мариана отиде до телефонните кабини и звънна на майка си. Този път тя си беше в къщи и веднага вдигна слушалката :
- Ало, кой се обажда ?
- Майко, аз съм – не можеше да скрие тревогата си Мариана.
- Какво има, майче – притесни се и майка й.
- Много те моля, кажи на татко, че искам да дойдете – много ме е страх. Станимир се държи странно, изглежда е намислил нещо. Имам нужда от помощ, сама съм. – Мариана плачеше неудържимо.
- Не можеш ли да си дойдеш ? – майка й все още не разбираше за какво става въпрос. – Поискай му развод и си ела с децата.
- Да, а той дори ще дойде да ни качи на влака – горчиво се усмихна Ма риана . – Ти разбираш ли , че ако аз заговоря за развод, трябва да има ня кой да му държи ръцете.
- Толкова ли е сериозно положението ?! – силно се изненада майка й.
- Да, толкова. Той не ми дава да говоря с вас – дори миналия път, след като говорих с тебе и с баба по телефона, беше се прибрал преди мене и така ме би, че вече се страхувам от него.
- Добре, майка, ще дойдем – успокои я майка й.
- Но побързайте, докато все още е на свинарника – каза им точния адрес и затвори слушалката.
На връщане тичаше, а сърцето й щеше да изпръхне от страх да не стане като миналия път. Уж имаше работа, ама знае ли се. Ще му хрумне да си дойде за нещо, после – не стой насреща му.
Всичко беше спокойно.
- Децата още спят – посрещна я на вратата Петя – ела в кухнята, правя кремче на малкия.
Мариана бързо свали палтото и ботушите, все едно, че не е излизала.
- Ох – като сложи ръка на гърдите си, за да успокои дишането си, каза тя – ще дойдат още утре. Дано да успеем.
- Утре баба и дядо ще ни дойдат на гости – съобщи тя на децата, когато станаха от сън. – Нали ще бъдете послушнички ? – се заигра с децата си Мариана.
- Уха, баба и дядо идват – започна да тича в кръг, пляскайки с ръце Веско. Дидо, да не остане назад, също се завъртя в кръг, издавайки весели викове. Той едва ли ги помнеше, но щом батко му се радваше, значи беше нещо хубаво. Мариана ги гледаше и сърцето й се свиваше тревожно…Дано да успеят.
Експрес „Слънчев бряг”, с който щяха да дойдат родителите й, пристигаше точно наобед и, когато стана дванадесет часа, тя започна да се ослушва. И наистина, след няколко минути на външната врата се позвъни. Мариана скочи и отвори вратата. Дългоочакваните гости бяха пристигнали !
Запрегръщаха се, разцелуваха се, майка й се разплака като видя внуците си. А баща й само се усмихваше и хълцаше от радост – той не можеше да плаче, Мариана знаеше това. Но колко се изненада като го видя да бърше очите си с длан, повтаряйки :
- Ах , на дядо момчетата – беше много развълнуван и не можеше да го скрие. А той почти не показваше чувствата си.
- Влизайте, настанявайте се – Мариана се суетеше около тях, радостна че най-после са заедно.
Баща й директно „отвори” темата :
- Е, казвай сега какво ще правим.
- Ами първо ще се наобядваме, а след това ще събера дрехите на децата и моите и тръгваме със следобедния влак.
- Дано да го хванем – баща й с неговите вечни съмнения…
- Ще го хванем – обади се и майка й – нали има таксита, ще се натоварим на едно и готово – майка й не се плашеше лесно. По това Мариана приличаше на нея.
- Хайде тогава да действаме – каза тя и влезе в кухнята.
Беше сготвила вкусно ядене – приготви масата и ги повика. Веднага след
като се нахраниха, баща й полегна малко да си почине, а те двете с майка си започнаха да стягат пътните чанти. Децата обикаляха около тях – радостни, че отиват на влакчето. През цялото време Мариана се ослушваше със страх , да не би Станимир да си дойде. Сякаш е предчувствала нещо…
Извикаха такси, натовариха багажа, качиха се и тръгнаха.
- Уф, най-после – въздъхна с облекчение Мариана, но все още не беше
много сигурна, че се е отървала.
Във влака децата заспаха – майка й гушна Веско, а тя – Дидко. И така – до Стара Загора, където сменяха влака. Вече беше към седем вечерта. Мариана даде на децата да ядат сандвичите, които беше приготвила още в къщи. Хапнаха и те с родителите й, защото докато се приберат, щеше вече да е полунощ.
Дотук всичко беше „по ноти”, както обичаше да казва баща й.
Спалнята беше в същия вид, както я оставиха при заминаването. Но въп реки това Мариана не посмя да легне горе сама с децата си.
- Нищо – каза майка й – ще се сместим долу.
Във всекидневната имаха два разтегателни дивана.
- Предлагам ти да легнеш на единия, а децата – на другия, тъкмо ще сте на топло при печката, да не простудим децата – майка й беше помислила за всичко. Защото на долния етаж вратите на двете стаи постоянно бяха отворени – печката гореше толкова силно, че отопляваше навсякъде.
На другия ден всички съседи научиха новината, че Мариана се е прибрала заедно с децата си. Леля Ленче, чиято голяма дъщеря беше облечена за починалата братовчедка на Мариана и бяха много близки, веднага й намери работа като инженер в Базата за развитие в предприятието, където беше главен счетоводител. Нещата започнаха да се подреждат. Много бързо!?
Но не било писано да стане така, както я мислеха.
Една сутрин телефона иззвъня и Мариана чу почти разплакания глас на Станимир :
- Душко, защо направи така ? Знаеш ли, снощи най-после се прибрах и като видях , че ви няма, припаднах.
Мариана слушаше притихнала. Стана й толкова мъчно за него, че се раз плака – все още го обичаше много, вярваше на всяка негова дума и веднага съжали за постъпката си.
- Душко, ами уплаших се – каза тя – ти говореше за отрязване на глави, стана ми страшно и затова избягах.
А Станимир продължаваше :
- Тъкмо намерих квартира в Поморие и мислех да ви водя там, да сте близо до мене, всяка вечер да сме заедно – умееше да говори хубаво, с нежен глас – иначе как ще му повярват. В същото време обаче мислите му изобщо не бяха толкова красиви като думите. Те звучаха ето така : „Сега ще видиш ти, ще ми бягаш, а? Ще ти дам да разбереш – ела ми само.” – Но по телефона Мариана чуваше само молещия му глас и повярва, че той много я обича.
В стаята баща й говореше с майка й :
- Чуваш ли – „душко” – а ние тичаме да я спасяваме.
- Балама – майка й изобщо не подбираше думите, толкова беше ядосана – да прави каквото иска, тя ще тегли.
Мариана продължаваше да си говори със Станимир и от дума на дума се разбираше, че се уговарят.
- Добре, душко, ще те чакаме – затвори телефона по едно време тя, отиде в стаята при другите и съобщи „приятната” новина :
- Станимир е намерил квартира в Поморие, ще дойдат с приятеля му Николай – вие го познавате – дето дове дохме Мирко преди време – виждаше се, че се вълнува.
Обърна се към децата и усмихнато им каза – тати ще дойде днес да ни вземе с чичо Кольо – отиваме да живеем в Поморие, помните ли, ходихме там за именния ден на дядо Никола.
- Ура, ще се возим на кола – плесна с ръце Веско – за него това беше най-важното.
Децата толкова много се въодушевиха от това, че Мариана едва ги усмиряваше.
Майка й въобще не се замисли, а направо я попита :
- И какво, ти радваш ли се ?
- Майко, той плачеше по телефона, разбираш ли – Мариана беше объркана, не знаеше какво да мисли. – Може пък наистина да съжалява. Представяте ли си – снощи се прибрал, радвал се е, че ще ни види, но като видял празната стая, станало му толкова мъчно, че припаднал.
Горката Мариана, дори за миг не допусна, че всичко може да е само една постановка – просто Станимир си подготвяше почвата за бъдещите си действия. Нали трябваше да има оправдание….
И така, зачакаха с голямо нетърпение появяването му.
Тъкмо се наобядваха и колата спря пред къщата. Станимир се беше из бръснал и сега вместо страшен изглеждаше по-скоро измъчен. То си беше и така – повече от седмица не беше се къпал, ядеше малко, спеше малко – Мариана оценяваше всичко това. Още повече и изнена дата, която тя му бе сервирала като се е прибрал… Затова й стана много мъчно за него. Хвърли се на врата му с думите :
- Душко, прощавай, не исках да ти причиня това.
Той леко я целуна по едната страна и като я отблъсна леко от себе си , попита студено :
- Къде са децата ?
- На топло в къщи, чакат те с нетърпение – обърнаха се към къщата и ги видяха – накацали на прозореца като врабчета, махаха с ръце, сякаш казваха „хайде , хайде”.
- Добър ден – като влезе в къщи, поздрави Станимир, а децата се хвърлиха на врата му и зачуруликаха:
- Тате , тате.
Родителите на Мариана неохотно промълвиха :
- Добре дошли – защото в този момент забелязаха Николай , който стоеше пред прага и като че ли не знаеше какво да прави. – Влез , влез , не стой на вратата.
- Готов ли е багажът ? – с наставнически тон попита Станимир , защото пак дърпаше конците и това му даваше самочувствие. – Ще си приберем и хладилника – дошли сме с ремарке.Намерил съм много хубава квартира – с кухня и баня с тоалетна , напълно самостоятелна , в новия квартал.Хазаите живеят на горния етаж , и те имат две малки деца – момче и момиче.Ние ще бъдем на приземния етаж.Наистина е много хубаво.И е в началото на града – отсреща са свинарниците – говореше и говореше той въодушевено.
Гледано отстрани , наистина имаше вид на човек , който много обича семейството си.
- Кой знае, може пък да е искрен – тихо каза майка й, но баща й все още беше недоверчив.
- Не знам, не ми вдъхва доверие този човек. – Ако знаеше само колко беше прав – щеше да спести много неприятности на всички. Ако знаеше, нямаше да ги пусне.
Но не знаеше. Все още никой нищо не знаеше….
Едва сега Мариана разбра защо, когато се запознаха, той й каза, че няма майка. Каза , че майка му е умряла. И когато се ожениха и баба Веска цъфна на вратата на апартамента им, Мариана, след като й отвори, извика към вътрешността да я чуе Станимир :
- Ела, мъртвата ти майка е на вратата. – И тогава той заяви, че за него тя е мъртва.
Мариана беше попаднала между двата камъка в житейската мелница – усещаше как я мачкаха различни чувства и всичко, което се случваше около нея. Трябваше да балансира внимателно – от една страна трябваше да сдобри бащата и сина, от друга – да го накара да приеме майка си отново в своето сърце. Тя го беше изоставила още като малък и само отвреме-навреме го е вземала при себе си. Но винаги е подчертавала грижите по дъщерята от втория й брак. Мариана разбра защо Станимир е с толкова много комплекси – та той е бил отритван толкова пъти. Ето защо не вярваше и на нея – мислеше, че и тя е като майка му. Разбираше го напълно и твърдо реши да му помогне да се отърси от всичките си страхове. Обичаше го много и искаше да го направи щастлив.
Прибраха се в Бургас, Мариана сложи децата да спят, легнаха си и те със Станимир. Той дълго време не можа да заспи. Не знаеше какво да мисли – в него се блъскаха различни чувства.
Беше му мъчно, че е изпуснал хубавия живот, който баща му беше осигурил на брат му и сестра му, а в същото време го беше и яд. И този яд лека-полека се превръщаше в омраза. Но лошото беше, че той насочваше тази омраза не към източника й, а към всички, които го заобикаляха. В това число – и към Мариана, която толкова много се стараеше да го накара да й повярва, че много го обича и не би могла да живее без него. Затова всеки път, когато му го казваше, той й отвръщаше „Измисляш си”. А Мариана беше от хората, за които казваха, че вървят с рогата напред – още повече се настървяваше да му доказва любовта си.
Много късно разбра, че точно това го дразни у нея. Затова беше толкова груб в леглото, затова толкова често я биеше – с повод и без повод.
Решиха да дадат Веско на детска градина – имаше една в един блок на около петстотин метра.
- Душко, като приспиш децата днес на обяд, иди до там и виж какви им са изискванията – преди да тръгне за Поморие, й нареди той, целуна децата - чао, татенца, аз тръгвам – и Мариана остана сама с децата.
Почука на вратата на Петя, която беше сама с бебето – Съби беше заминал с корабите.
- Петя, ще имаш ли нещо против да ти оставя децата докато спят, защото трябва да отида до детската градина да проверя какви са условията – нали Веско вече е голям, ще го запишем там.
- Добре, няма проблем – Петя беше много сърдечен човек – отивай спокойно, само ми се обади като тръгваш.
- Разбира се, ще ти се обадя.
След като приспа децата, Мариана се облече, обади се на Петя и излезе.
Намери блока, в който на първия етаж се помещаваше детската градина на комплекса. Свърши си работата бързо и си тръгна. Но очите й попаднаха на една ниска сградичка с надпис „ ПОЩА”.
Изкушението беше голямо. От шест месеца Мариана копнееше да чуе гласа на майка си или баща си. Съвсем кратко се колеба и влезе в пощата. Избра домашния номер на родителите си с трепереща ръка и зачака с разтуптяно сърце – чу се сигнала „свободно”. И се разплака, като чу отсреща:
- Ало ? – беше гласът на баба й.
- Бабо – с треперещ глас проговори Мариана. – Аз съм, Мариана – все още като че ли не вярваше, че разговаря с баба си.
- Марианче, чедо, ти ли си наистина ? – плачеше баба й от другата страна на слушалката.
- Да, аз съм бабо, искам да говоря с майка, тя там ли е ?
В този момент се чу гласът на майка й, която нетърпеливо грабна слушалката и заговори :
- Марианче, миличка, най-после се обади. Ако знаеш само как се притеснявахме всички – майка й не спираше да говори, сякаш само това е чакала – не знаехме жива ли си, умряла ли си, този мръсник така те отведе, не можа хме като хората и да се сбогуваме дори – усещаше, че майка й още преживява мига на раздялата. По гласа й личеше, че плаче.
- Майко, много ми е мъчно за къщи – хълцаше и гово реше Мариана. –Аз сигурно много ви обидих всички като казах , че заминавам със Станимир и повече назад няма да се върна, ще ви забравя. Да, той наистина искаше да е така. Но истината е, че аз много ви обичам – не мога да живея така, без да се виждаме. Пък и за дядо много тъгувам – много ми е мъка, че дори на погребението му не присъствах , не знам къде е гробът му. – Мариана не можеше да спре сълзите си. – Много искам да си дойда, но Станимир не дава дори и да се спомене за вас. А тол кова ми се иска да има някой мой близък край мене – да хваща ръката му, като замахне към мен.
- Бие ли те, майче, продължава ли ? – майка й се ядос ваше, но беше много далече.
- Да, майко, но, какво да се прави – имам две деца от този човек, трябва да търпя.
- Да търпиш ли – ядоса се още повече майка й – вземай си децата и си идвай.
- Ще видим, може и това да стане, не знам докога ще търпя – отсече най-неочаквано и за себе си Мариана. – Засега толкова – ще се чуваме пак – Веско тръгва на детска градина тук , наблизо до пощата, ще ви се обаж дам. Станимир няма изобщо да разбере – обеща тя, изпрати поздрави на всички у дома и затвори телефона.
Плати на касата и си тръгна, продължавайки да плаче по пътя. Добре, че беше с очила и никой не виждаше сълзите й. Пък и нали беше студено – имаше идеален повод да държи ръката си, в черна ръкавичка, пред уста та и носа си. Така напълно закриваше лицето си и диск ретно бършеше сълзите си, когато срещнеше някого по пътя.
Прибра се бързо, притеснявайки се дали децата не са се събудили и Петя да не е затруднена.
Но беше силно изненадана – Станимир се беше прибрал много по-рано от обикновено.
- Ти къде беше ?! – посрещна я той укорително.
- Нали знаеш – трябваше да отида до детската гради на….
- Да, но трябваше да отидем двамата – най-безцере монно я прекъсна Станимир.
- Но…нали ти ми каза тази сутрин да отида – възму тена от нахалството му опита да се оправдае Мариана като дете, което е направило беля – той я караше да се чувства така винаги и това страшно я ядосваше.
- И си оставила децата на чужд човек – започваше да повишава тон застрашително – Искам да знам – къде беше досега.Вземай лист и пиши – минута по минута.
- Но, душко, моля те – все още не разбираше колко много е ядосан той.
Вместо с думи, отговорът му беше юмрук по хълбока. И се започна – не гледаше къде удря. Изведнъж спря и със съвсем спокоен глас каза :
- Хайде, чакам, сядай да пишеш.
Мариана плачеше – не толкова заради физическата болка, колкото заради отношението му към нея - сякаш е престъпник. Не можеше да повярва, че иска от нея да пише „писмени показания” – така казваше тя на това. Но се амбицира и реши да пише.
- Добре, ей сега ще напиша всичко – наперено каза тя, като искаше да му покаже, че изобщо не може да я уплаши с това.
Станимир отново легна на леглото, а Мариана седна да пише. Минута по минута, крачка по крачка. Е, не написа за посещението на пощата.
Но след малко той се предаде :
- Добре, стига – защото тя пишеше и изговаряше всяка дума на глас. И явно това подейства – той се почувства неудобно. – Стига.
- Не, защо, нека да опиша всяка стъпка, дано най-после ми повярваш, че не съм била при друг. – Тя знаеше, че Станимир много я ревнува. А това с пощата беше още по-лошо – той изобщо не й даваше да общува с близките си. Беше негова пленница. Но той не знаеше едно – Мариана можеше да търпи много, но – докато иска. А вече и тя не знаеше дали иска да търпи. Съвсем малко й трябваше и щеше да направи решителна крачка към спасение.
Няколко дни Веско ходи на градина, но не им хареса и го спряха.
Беше много студено – и не просто студено, а ледено студено. Дърветата се бяха покрили с лед – бяха като стъклени играчки в огромен снежен магазин. Месец февруари на хиляда деветстотин осемдесет и пета се запомни точно с това невиждано дотогава явление – обледяването на дърветата.Клоните бяха обгърнати от кристалната прозрачност на леда сякаш Снежната кралица на Андерсен беше минала оттук и ги беше обвила с ледения си дъх.
Този ден духаше силен студен северен вятър. А Мариана беше простряла пране на терасата и се страхуваше да не й открадне някоя дреха.
Изведнъж , като погледна навън, с голяма изненада забеляза, че на въжето нещо липсва. – Нямаше ги дънките на Станимир!!! Не нещо друго, а точно тях…Ами сега ? Как да му каже, че вятърът ги е издухал от въжето – той нямаше да повярва, както винаги. А беше сложила четири щипки…
Огледа наоколо – имаше много паркирани коли и не се виждаше навсякъде но от осмия етаж имаше добра видимост. Гледа, гледа – никъде не се виждаха. И тогава се реши на нещо необичайно и много щуро. Написа четири бележки – колкото бяха входовете на блока : „Дънките на мъжа ми са излетяли от терасата – моля, ако някой ги е намерил, да ми ги върне, защото ще си имам големи неприятности”, написа адреса и ги залепи по входовете.
Прибра се горе –Веско и Дидко все още спяха. Влезе в кухнята и започна да прави кекс – децата много го обичаха.
Тъкмо го изпече и на вратата се позвъни. Мариана отвори и видя две хубави усмихнати момченца, които носеха някакъв пакет.По-голямото й го подаде с думите :
- Вземете, майка намерила дънките на мъжа ви – и продължаваше да се усмихва.
Мариана просто не можеше да повярва на ушите си – ооо, Боже, дънките на Станимир се бяха намерили. Това си бе истинско чудо.
- Влезте, деца, не стойте на входа – осъзна изведнъж ситуацията тя. Вкара ги в кухнята.
- Седнете, тъкмо съм направила кекс, искам да ви почерпя – и сложи в две чинийки по едно парче от все още топлия сладкиш.
Децата отначало се притесняваха, но лека-полека се отпуснаха и започнаха да ядат.
Мариана ги заприказва :
- Кога ги намери майка ви, къде ?
Баткото започна да обяснява :
- Ами майка, като си идвала наобед от работа, видяла дънките до една от колите пред блока. Видяла и бележ ката. И като ги доизсуши, изглади ги и ни изпрати да ги донесем.
През цялото време Мариана слушаше и си мислеше „Нима все още се намират Човеци ?!”
А двамата малчугани си хапнаха сладко-сладко, благодариха за почерпката и си тръгнаха. Мариана беше щастлива, че се е разминала с един скандал.
Когато Станимир се прибра вечерта и тя му разказа за случилото се, той дълго време цъка с език и се чуди :
- Значи, казваш, че са ми ги върнали. А можеха да ги задържат, нали ? – това щеше да е обяснимо, защото дънките бяха маркови, купени от Кореком…А в ония години не можеше лесно да се купува от там. Задаваха въпроси – откъде са доларите ? И искаха доказателст ва. Защото само хората, които работеха в Океански риболов и ТИР-аджиите разполагаха с чужда валута. Затова Станимир беше толкова учуден.
- Защо, ти нямаше ли да ги върнеш ? – закачливо го „захапа” Мариана.
- Не знам, щях да се замисля – усмихна се той. Личеше си, че много е доволен от развитието на нещата. – Знае ли се, сигурно не са им били по мярка, затова са ги вър нали – продължи да се шегува той. – Не, не, наистина, похвална постъпка – и като се обърна към децата, които се навъртаха около него, защото цял ден не го бяха виждали, каза :
- Дечица, ето така се постъпва – като намерите нещо чуждо, трябва да го върнете.
- Добре, татко – отговори Веско, а малкият Дидко само се усмихна сладко и се гушна в баща си. Това беше неговият отговор.
Наложи се Станимир да остава на свинарника, защото останаха няколко свине, които не бяха се опрасили и сега трябваше да ги чака, за да може веднага да изреже зъбките на малките, да ги даде на майката да засучат, тя да свикне с тях. Пък и понеже беше студено, включ ваше кварцовите лампи в боксовете – да е топло на ново родените. С една дума – имаше много работа и нямаше време да се „разхожда” между Поморие и Бургас. Все още не беше намерил квартира, та да се преместят и да се прибира в къщи.
Бяха се разбрали с приятеля му Николай да му носи хра на и той всяка вечер идваше, вземаше всичко, което е приготвила Мариана и му го занасяше.
Така мина една седмица. И тя, и децата, се затъжиха за него. Затова тази вечер Мариана, след като Николай взе чантите с храната за Станимир, му каза :
- Кольо, ще имаш ли нещо против да дойдем и ние с децата – много ис кат да видят баща си – за себе си премълча, срамуваше се да признае колко много й липсва Станимир.
- Може, разбира се – веднага се съгласи той –има достатъчно място в колата. После ще ви върна.
Децата се зарадваха много, като разбраха, че ще видят най-после баща си.
Мариана седна на задната седалка, взе в скута си Дид ко, а Веско седна до нея – тя го прегърна. Кольо погледна назад :
- Готови ли сте ? Потегляме – и даде газ.
- Татко сигурно ще се зарадва като ни види – бърбореше радостно Веско.
- Е, тази вечер ще се зарадва особено много на достав ката – засмя се и Николай.
По пътя говореха за него – Мариана питаше как ли е там, самичък , на студеното.
- А, взел си е една печка, припалва я с дърва – съседите му услугват. Как иначе, в този студ лесно не може да се стопли сто и двадесет квадрата свинарник. Пък и на него ще му е студено.
- Горкият, как издържа – не се стърпя Мариана – сигурно спи на пода.
- Ама ти още не си ли идвала ? – учуди се Николай.
- Как да дойда, с тези деца в този студ. Като вземем квартира, тогава ще бъдем вече заедно. Аз затова пожелах да дойдем с теб, защото иначе няма как – и на мен ми се иска да видя и построеното от моя мъж, и свинете , и малките им разбира се , много ми е любопитно. Пък и като знам колко са сладки като се родят. – Мариана се радваше много. Освен всичко друго – това беше първото й излизане от къщи от доста време насам, ако не броим ходенето до хранителния магазин, докато децата спят. И то – винаги със страх – да не се събудят, докато я няма. Сега беше спокойна – децата бяха с нея.
Колко са двадесет километра – пристигнаха бързо. Прозорците на дългата постройка в покрайнините на Поморие светеха със слаба светлина. Станимир беше се снабдил с агрегат и си произвеждаше електричество, макар и слабо.
- Сега ще изненадаме тати – усмихната се обърна към децата Мариана. Беше ги облякла и обула добре, за да им е топло. А тя беше сложила само дебелата вълнена жилетка – нали бяха с кола, нямаше нужда да се кипри много-много – не отиваше на опера все пак.
Но като видя реакцията на Станимир, разбра, че пак е сбъркала.
- Ха, вие какво правите тук ? – погледна я намръщено той, поглеждайки въпросително и към Николай.
- Ами искахме да те видим, това лошо ли е ? – с почуда в гласа отговори Мариана. – Децата са много затъжени.
Беше брадясал, но така беше по-скоро страшен. Защото лицето му просто беше обрасло в дълги косми, нямащи нищо общо с понятието „брадичка”. Мариана много добре го разбираше – все пак той не беше предвидил голямо отсъствие от къщи, а може би искаше брадата му да си почине, знае ли се – затова не беше си взел приборите за бръснене.
И като видя как поглежда подозрително ту към нея, ту към Николай, тя можеше да се закълне, че в главата му се въртят мръсни мисли – добре го познаваше. Знаеше на какво е способен – например, да отиде на гости на приятел, да го напие и когато приятелят му заспи, да си легне с жена му. Той дори й показа незаконното си дете с гордост. И понеже човек съди за делата на другите по себе си, беше й пределно ясно какво си мислеше в момен та Станимир за тях двамата.
Сякаш в потвърждение на мислите й, той започна да разказва приказката за онзи мъж , който разбрал, че жена му ходи с друг / при тези думи той я погледна многозначително /, събрал родителите на двамата и започнал да говори на тъста си : Ако ти имаш ливада и чуждо магаре започне да я пасе ти как ще постъпиш – тъстът му отвърнал : Ако убия това магаре, друго може пак да дойде да пасе, затова ще окося ливадата, та никое магаре да не я пасе .
През цялото време, докато говореше, Станимир гледаше само към Николай, все едно, че Мариана не съществува.
- И мъжът на тази жена извадил ножа си, благодарил на тъста си за съвета му и като казал „ и аз така мисля да направя”, с един замах й отрязал главата – при тези думи той рязко се обърна към Мариана и се усмихна с толкова страшна, почти сатанинска усмивка, че тръпки я полазиха. Сякаш чу собствената си присъда.
И това беше последната капка, която преля чашата на търпението й. Още в този момент реши да се махне – този човек я плашеше.
- Хайде, прибирайте се – каза той, все едно нищо не се е случило – и като целуна само децата, поглеждайки я в очите, каза тенденциозно – аз скоро ще се върна.
По пътя към Бургас Николай наруши настъпилото мълчание :
- Хм, защо Станимир разказа тази история, много интересно.
А Мариана му отговори мислено :Ами сигурно си мисли, че ти както си правеше срещи с братовчедка му Станимира, когато живеехме в квартирата на майка му , така сега се срещаш с мене – нали е с такова извратено подсъзнание…Но нищо не каза на глас. Само съжаляваше , че отиде да го види.
Но в главата й се загнезди мисълта „трябва да се махна оттук – той ще ме убие”. Защото не само изглеждаше страшно заради брадата – той имаше изражение на убиец, докато разказваше уж измислената история за жената, която изневерявала на мъжа си. Защо се сети точно за тази история, каква аналогия направи, че разказа точно тази история ?! Тези въпроси не я оставяха на мира. Защото той с нищо не показа, че се радва да я види – напротив – това го разгневи. Тя познаваше всяко мускулче по лицето му, знаеше какво изражение придобива в мига, преди да замахне и в мига, когато я ревнува. А той я ревнуваше болезнено, въображението му в такива моменти се развихряше до невъзможност. Тогава я биеше много жестоко, без да гледа къде удря. И, което беше най-болезнено за нея, много често това му действаше като афродизиак и след боя я любеше злобно, настървено, като за наказание, докато тя плачеше. Имаше нещо дивашко в него, което напоследък я плашеше и отблъскваше от него. Но досега не беше повярвала, че той е толкова див и необуздан, все се надяваше, че ще се промени. Не, сега вече Мариана категорично разбра, че въпреки обичта й към него, не може да очаква нищо добро от този човек , а трябва да бяга, час по-скоро да се маха надалеч. Докато го няма. Защото се съмняваше , че ще я пусне с добро.
Още на следващия ден, като приспа децата, се обади на Петя:
- Петя, много те моля, трябва да изляза за малко, децата спят. Ще бързам, да не стане като миналия път.
- Добре, мила, отивай. Но наистина побързай, защото не ми се слушат пак неговите крясъци – толкова се изплаших тогава като ми се караше, че кърмата ми спря, нали знаеш – Петя мразеше този мъж , който лиши бебето й от естествената му храна. Виждаше тормоза, на който беше подложена Мариана, а покрай нея и децата й. – Бягай оттук , докато не се е върнал, сега е най-удобният момент – приятелски я съветваше тя.
- Да, ще отида до пощата да говоря с нашите – дано се съгласят да дойдат и да ми помогнат да се махна.
Мариана отиде до телефонните кабини и звънна на майка си. Този път тя си беше в къщи и веднага вдигна слушалката :
- Ало, кой се обажда ?
- Майко, аз съм – не можеше да скрие тревогата си Мариана.
- Какво има, майче – притесни се и майка й.
- Много те моля, кажи на татко, че искам да дойдете – много ме е страх. Станимир се държи странно, изглежда е намислил нещо. Имам нужда от помощ, сама съм. – Мариана плачеше неудържимо.
- Не можеш ли да си дойдеш ? – майка й все още не разбираше за какво става въпрос. – Поискай му развод и си ела с децата.
- Да, а той дори ще дойде да ни качи на влака – горчиво се усмихна Ма риана . – Ти разбираш ли , че ако аз заговоря за развод, трябва да има ня кой да му държи ръцете.
- Толкова ли е сериозно положението ?! – силно се изненада майка й.
- Да, толкова. Той не ми дава да говоря с вас – дори миналия път, след като говорих с тебе и с баба по телефона, беше се прибрал преди мене и така ме би, че вече се страхувам от него.
- Добре, майка, ще дойдем – успокои я майка й.
- Но побързайте, докато все още е на свинарника – каза им точния адрес и затвори слушалката.
На връщане тичаше, а сърцето й щеше да изпръхне от страх да не стане като миналия път. Уж имаше работа, ама знае ли се. Ще му хрумне да си дойде за нещо, после – не стой насреща му.
Всичко беше спокойно.
- Децата още спят – посрещна я на вратата Петя – ела в кухнята, правя кремче на малкия.
Мариана бързо свали палтото и ботушите, все едно, че не е излизала.
- Ох – като сложи ръка на гърдите си, за да успокои дишането си, каза тя – ще дойдат още утре. Дано да успеем.
- Утре баба и дядо ще ни дойдат на гости – съобщи тя на децата, когато станаха от сън. – Нали ще бъдете послушнички ? – се заигра с децата си Мариана.
- Уха, баба и дядо идват – започна да тича в кръг, пляскайки с ръце Веско. Дидо, да не остане назад, също се завъртя в кръг, издавайки весели викове. Той едва ли ги помнеше, но щом батко му се радваше, значи беше нещо хубаво. Мариана ги гледаше и сърцето й се свиваше тревожно…Дано да успеят.
Експрес „Слънчев бряг”, с който щяха да дойдат родителите й, пристигаше точно наобед и, когато стана дванадесет часа, тя започна да се ослушва. И наистина, след няколко минути на външната врата се позвъни. Мариана скочи и отвори вратата. Дългоочакваните гости бяха пристигнали !
Запрегръщаха се, разцелуваха се, майка й се разплака като видя внуците си. А баща й само се усмихваше и хълцаше от радост – той не можеше да плаче, Мариана знаеше това. Но колко се изненада като го видя да бърше очите си с длан, повтаряйки :
- Ах , на дядо момчетата – беше много развълнуван и не можеше да го скрие. А той почти не показваше чувствата си.
- Влизайте, настанявайте се – Мариана се суетеше около тях, радостна че най-после са заедно.
Баща й директно „отвори” темата :
- Е, казвай сега какво ще правим.
- Ами първо ще се наобядваме, а след това ще събера дрехите на децата и моите и тръгваме със следобедния влак.
- Дано да го хванем – баща й с неговите вечни съмнения…
- Ще го хванем – обади се и майка й – нали има таксита, ще се натоварим на едно и готово – майка й не се плашеше лесно. По това Мариана приличаше на нея.
- Хайде тогава да действаме – каза тя и влезе в кухнята.
Беше сготвила вкусно ядене – приготви масата и ги повика. Веднага след
като се нахраниха, баща й полегна малко да си почине, а те двете с майка си започнаха да стягат пътните чанти. Децата обикаляха около тях – радостни, че отиват на влакчето. През цялото време Мариана се ослушваше със страх , да не би Станимир да си дойде. Сякаш е предчувствала нещо…
Извикаха такси, натовариха багажа, качиха се и тръгнаха.
- Уф, най-после – въздъхна с облекчение Мариана, но все още не беше
много сигурна, че се е отървала.
Във влака децата заспаха – майка й гушна Веско, а тя – Дидко. И така – до Стара Загора, където сменяха влака. Вече беше към седем вечерта. Мариана даде на децата да ядат сандвичите, които беше приготвила още в къщи. Хапнаха и те с родителите й, защото докато се приберат, щеше вече да е полунощ.
Дотук всичко беше „по ноти”, както обичаше да казва баща й.
Спалнята беше в същия вид, както я оставиха при заминаването. Но въп реки това Мариана не посмя да легне горе сама с децата си.
- Нищо – каза майка й – ще се сместим долу.
Във всекидневната имаха два разтегателни дивана.
- Предлагам ти да легнеш на единия, а децата – на другия, тъкмо ще сте на топло при печката, да не простудим децата – майка й беше помислила за всичко. Защото на долния етаж вратите на двете стаи постоянно бяха отворени – печката гореше толкова силно, че отопляваше навсякъде.
На другия ден всички съседи научиха новината, че Мариана се е прибрала заедно с децата си. Леля Ленче, чиято голяма дъщеря беше облечена за починалата братовчедка на Мариана и бяха много близки, веднага й намери работа като инженер в Базата за развитие в предприятието, където беше главен счетоводител. Нещата започнаха да се подреждат. Много бързо!?
Но не било писано да стане така, както я мислеха.
Една сутрин телефона иззвъня и Мариана чу почти разплакания глас на Станимир :
- Душко, защо направи така ? Знаеш ли, снощи най-после се прибрах и като видях , че ви няма, припаднах.
Мариана слушаше притихнала. Стана й толкова мъчно за него, че се раз плака – все още го обичаше много, вярваше на всяка негова дума и веднага съжали за постъпката си.
- Душко, ами уплаших се – каза тя – ти говореше за отрязване на глави, стана ми страшно и затова избягах.
А Станимир продължаваше :
- Тъкмо намерих квартира в Поморие и мислех да ви водя там, да сте близо до мене, всяка вечер да сме заедно – умееше да говори хубаво, с нежен глас – иначе как ще му повярват. В същото време обаче мислите му изобщо не бяха толкова красиви като думите. Те звучаха ето така : „Сега ще видиш ти, ще ми бягаш, а? Ще ти дам да разбереш – ела ми само.” – Но по телефона Мариана чуваше само молещия му глас и повярва, че той много я обича.
В стаята баща й говореше с майка й :
- Чуваш ли – „душко” – а ние тичаме да я спасяваме.
- Балама – майка й изобщо не подбираше думите, толкова беше ядосана – да прави каквото иска, тя ще тегли.
Мариана продължаваше да си говори със Станимир и от дума на дума се разбираше, че се уговарят.
- Добре, душко, ще те чакаме – затвори телефона по едно време тя, отиде в стаята при другите и съобщи „приятната” новина :
- Станимир е намерил квартира в Поморие, ще дойдат с приятеля му Николай – вие го познавате – дето дове дохме Мирко преди време – виждаше се, че се вълнува.
Обърна се към децата и усмихнато им каза – тати ще дойде днес да ни вземе с чичо Кольо – отиваме да живеем в Поморие, помните ли, ходихме там за именния ден на дядо Никола.
- Ура, ще се возим на кола – плесна с ръце Веско – за него това беше най-важното.
Децата толкова много се въодушевиха от това, че Мариана едва ги усмиряваше.
Майка й въобще не се замисли, а направо я попита :
- И какво, ти радваш ли се ?
- Майко, той плачеше по телефона, разбираш ли – Мариана беше объркана, не знаеше какво да мисли. – Може пък наистина да съжалява. Представяте ли си – снощи се прибрал, радвал се е, че ще ни види, но като видял празната стая, станало му толкова мъчно, че припаднал.
Горката Мариана, дори за миг не допусна, че всичко може да е само една постановка – просто Станимир си подготвяше почвата за бъдещите си действия. Нали трябваше да има оправдание….
И така, зачакаха с голямо нетърпение появяването му.
Тъкмо се наобядваха и колата спря пред къщата. Станимир се беше из бръснал и сега вместо страшен изглеждаше по-скоро измъчен. То си беше и така – повече от седмица не беше се къпал, ядеше малко, спеше малко – Мариана оценяваше всичко това. Още повече и изнена дата, която тя му бе сервирала като се е прибрал… Затова й стана много мъчно за него. Хвърли се на врата му с думите :
- Душко, прощавай, не исках да ти причиня това.
Той леко я целуна по едната страна и като я отблъсна леко от себе си , попита студено :
- Къде са децата ?
- На топло в къщи, чакат те с нетърпение – обърнаха се към къщата и ги видяха – накацали на прозореца като врабчета, махаха с ръце, сякаш казваха „хайде , хайде”.
- Добър ден – като влезе в къщи, поздрави Станимир, а децата се хвърлиха на врата му и зачуруликаха:
- Тате , тате.
Родителите на Мариана неохотно промълвиха :
- Добре дошли – защото в този момент забелязаха Николай , който стоеше пред прага и като че ли не знаеше какво да прави. – Влез , влез , не стой на вратата.
- Готов ли е багажът ? – с наставнически тон попита Станимир , защото пак дърпаше конците и това му даваше самочувствие. – Ще си приберем и хладилника – дошли сме с ремарке.Намерил съм много хубава квартира – с кухня и баня с тоалетна , напълно самостоятелна , в новия квартал.Хазаите живеят на горния етаж , и те имат две малки деца – момче и момиче.Ние ще бъдем на приземния етаж.Наистина е много хубаво.И е в началото на града – отсреща са свинарниците – говореше и говореше той въодушевено.
Гледано отстрани , наистина имаше вид на човек , който много обича семейството си.
- Кой знае, може пък да е искрен – тихо каза майка й, но баща й все още беше недоверчив.
- Не знам, не ми вдъхва доверие този човек. – Ако знаеше само колко беше прав – щеше да спести много неприятности на всички. Ако знаеше, нямаше да ги пусне.
Но не знаеше. Все още никой нищо не знаеше….
Няма коментари:
Публикуване на коментар