Книга първа Глава втора

Глава втора 

Но все още беше горещо лято. Мариана все още беше в общежитието. Колегите й взеха отпуските си и се наложи тя да работи цяла седмица само втора смяна – прибираше се в десет и тридесет. Но Краси също бе отпускарка и замина за една седмица на екскурзия в Германия. Мариана беше сама в стаята и си почиваше пълноценно, без да пречи на никого и никой не пречеше на нея.
Приятелят й беше заминал със семейството си „на село” – за неопределено време. В живота й беше настъпила пълна „тишина” – можеше да прави с времето си, каквото поиска.
Беше един от почивните й дни и тя реши да отиде до близкия зеленчуков пазар и да си купи картофи – много обичаше пържени картофки.
Облече бялата рокля с почти гол гръб, която беше ушила майка й по неин модел.Роклята беше много красива – с тънки презрамки от червена българска шевичка, която отпред стигаше чак до талията, полата беше леко трапецовидна, а най-отдолу завършваше с два широки волана, един над друг, тигелирани по края с червен конец. Но най-красивият мотив беше отпред – между шевиците – хоризонтални нервюри пак с червен конец. Това обаче втвърдяваше предницата и притискаше и без това малкия й бюст.
Но съчетано с дългата й, гарвановочерна коса, която падаше на едри вълни върху раменете й, Мариана постигаше любимото си класическо съчетание – бяло, черно, червено.Беше много красива с тази рокля.Повдигна косите си от двете страни с две малки, дискретни шнолички и така откри бялото си лице още повече. Наведе се да обуе червените си сандали с дебела подметка и висок ток – с тях ставаше малко по-висока. Но в този момент се чуха три позвънявания. Някой беше дошъл при нея…
Отвори рязко вратата и ахна от почуда – пред нея стоеше Пламен. Човекът, когото тя обичаше много, но се наложи да го забрави.Защото той преди около две години се беше оженил за дългогодишната си приятелка от подбалканския град, където се беше родил и все още живееше.
Беше с бяла, трикотажна риза с навити над лактите ръкави, която очертаваше финото му, стройно тяло, светлосини дънки и тъмни очила. Подпирайки се с една ръка на касата на вратата, той се усмихна и вместо „Здравей” от устата му излезе едно учудено :
- Дълга коса ?!
- Тъмни очила ?! – кой знае защо, беше също така учудена и Мариана.
Тя беше споделила с приятеля си, още преди да станат близки, за него – каза му, че това е голямата любов на живота й. И сега той я ревнуваше от този красавец. Неведнъж я попита :
- Добре де, ако те потърси, какво ще направиш, ще го пуснеш ли да влезе ?
- Нее, всичко между нас приключи – та той вече е женен. Ще му затворя вратата – опитваше се да бъде убедителна тя. И си вярваше.Защото не може един мъж да ти казва, че те обича, но е длъжен да се ожени за другата. И то точно, когато тя беше готова да го последва навсякъде – само да беше го поискал.Но не – за него тя беше само нещо като отдушник – през година-две , за по няколко дни….А Мариана искаше сериозна връзка.
   Тогава реши, че трябва да се опита да го забрави.
И почти беше успяла.Но той пак дойде. С красивото си тяло на млад Аполон, с дългата до раменете къдрава коса, която обрамчваше обраслото в нежна, закъдрена брадичка лице. Нещо трепна силно в гърдите й, краката й омекнаха и тя можа едва-едва да изрече :
- Заповядай – като на дългоочакван гост.
- Благодаря – с малка изненада в гласа отвърна той и мина покрай нея, сваляйки очилата си. – Ти май ще излизаш – да не ти обърках плановете? – не беше сигурен, че е добре дошъл.
- Ааа, нищо важно – щях да ходя за картофи – успокояващо каза тя. – Но мога и по – късно да го направя.
Той я гледаше с такова възхищение, че тя се отказа да излиза.
- Ще ме извиниш ли за малко – трябва да се преоблека.
- Няма проблем – оглеждайки се, гостът седна на нейното легло поради липса на столове. – Не се притеснявай, върши си работата.
- Ей сега се връщам.
При тези думи Мариана взе от гардероба дългата си пола с широк волан в долния край – толкова бяха модерни през този сезон – един тъмносин потник с гол гръб, който се „окачваше” през врата и отиде в кухнята да се преоблече.Обу черните си домашни чехлички с тънък ток и след пет минути се появи пред госта си.
- Нямам нищо за пиене, но наблизо има един магазин – ако нямаш нищо против, мога да прескоча набързо и да купя нещо.
- Добре, както кажеш – беше дошъл, без да се обади и сега нямаше никакви претенции.Облегна на стената дългото си тяло и започна да разглежда стаята.
Мариана отиде до магазина и купи коняк и тоник .През цялото време си мислеше само едно : „Не може да бъде, аз сънувам.” Та той не беше се обаждал от онази Нова година, когато, след двегодишна пауза беше в Бургас пак в командировка и я потърси.Тогава Мариана правеше дипломната си работа.Не бяха се виждали две години и тя ужасно се зарадва като го видя да я чака пред входа на студентското общежитие.Отначало се направи, че не го е видяла, но той я повика леко и тя обърна глава, погледна към мъжа с кожух с голяма бяла яка и – ооо, език мой, враг мой – извика без да се усети :
- Каква приятна изненада ! – и веднага се ядоса, че е издала радостта си за това, че го вижда тук.Защото се бяха разделили скарани.
Той беше я предупредил :
- Само да разбера, че ти преча на следването, ще се оттегля.
Но тя забрави тези негови думи и на един изпит стана и се отказа – просто ей така.Бързаше да се прибере в хотела , където компанията я чакаше, за да ходят на Слънчев бряг. Беше лято и искаха да ходят на плаж. Още в мига, когато каза, че се е отказала от изпита, видя как Пламен се намръщи и разбра, че е сгрешила.
После….всичко свърши много бързо.Той си измисли причина да й направи сцена на ревност и ….това беше краят.Колко много плака тогава….
И сега, чак когато завърши семестриално, той пак се появи. Мариана не знаеше каква тактика да предприеме. Дали да му прости или….
Но много го обичаше и не можа да издържи дълго на молбите му.Заведе я на ресторант.И като станаха да танцуват, той я целуна по косата и изохка „Ах, Мими”, а нея я полазиха тръпки по цялото тяло. И това реши всичко – тя му прости.
Връзката им беше много красива. Беше по-скоро духовна, платонична.
Достатъчно й беше да я прегърне и тя заспиваше като агънце.А как се гледаха в очите – сякаш говореха само с поглед. И се разбираха. Казват, че очите са прозорците на душата.Те обичаха да се гледат в очите – така гледаха право в душите си.И виждаха само едно – Любов.
За такава любов мечтаеше Мариана, а не да я гледат както Кумчо Вълчо гледа Червената шапчица.С Пламен тя се чувстваше значима. Затова много я заболя, когато той каза :
- Трябва да се женя
- Защо пък да „трябва” ?! – учуди се тя.
- Защото приятелката ми е бременна – не мога да я оставя. Разбери, много те обичам , но …така трябва.
В този момент земята под краката на Мариана сякаш се разцепи – тя разбра, че вече го губи завинаги. А беше свободна, беше готова да го последва навсякъде. Те просто изтърваха своето щастие точно в този момент.
- Затова ли ме потърси – само за да ми кажеш „сбогом” ?! – тя не можеше да приеме, че това е истина. Прибра се в общежитието и плака безутешно няколко дни. Нямаше желание да чете, нито й се излизаше. Много тежко преживя тази раздяла.
Когато получи писмото, в което той пишеше за сватбения си ден – „Днес само моите приятели се забавляваха…..” тя усещаше мъката му, но и му се ядосваше , че е допуснал това да се случи. И се опита да го забрави. И почти успяваше.
Но….хм. Той се появи отново и всичко в главата й се обърка. Защото, макар да беше обещала, че вече няма да го погледне , ако изоообщо се появи някога, в което силно се съмняваше тогава, сега като го видя пред себе си,
сърцето й подскочи от радост и само повтаряше : „ Той е тук, той е тук”. Все още го обичаше много. Всъщност – не е преставала да го обича. Любовта й е била затворена в едно ъгълче на сърцето й и е чакала своя рицар да я освободи. Мариана ликуваше. Едва сдържаше радостта си.
- Прибрах се – извика тя, като влезе в стаята.
Едва тогава той стана и горещо я целуна по устните.
- Ти къде си отседнал ? – след като най-после отлепи устните си от неговите, поинтересува се Мариана.
- На хотел съм, но командировката ми свършва и трябва да го освобождавам – призна си Пламен.
- Няма проблем – аз съм сама, съквартирантката ми отсъства. Ще дойдеш при мен и готово. Само че аз една седмица ще бъда само втора смяна – замествам колегите – ще се прибирам късно вечерта – еуфорията не й позволяваше да спре да бърбори. – Но какво ще правиш, докато съм на работа?
- Е, аз ще ходя на плаж следобед, докато те няма. Всичко е наред. Пък и нощите ще бъдат наши чак до обяд на другия ден – с пленителната си усмивка сложи край на угризенията й той. Седна отново на леглото, а Мариана все още стоеше изправена пред него и мълчеше объркана.
Не знаеше истина ли е това или пак сънува.
В този напрегнат момент Пламен събра сили и промълви тихо:
- Моля те, покажи ми ги, искам да ги видя – и наведе поглед към гърдите й – знаеш колко много ги обичам – усмихна се влюбено той и я притегли с една ръка към себе си.
Погледите им се сляха и почти цяла минута бяха като хипнотизирани един от друг.
С решително движение, но бавно, Мариана прекара презрамката през главата си и потникът й се свлече на кръста. Пламен погали с поглед твърдите й, заоблени гърди с малки зрънца и нежно целуна първо едната, а после и другата. Мариана се опитваше да сдържа желанието си, но той все по-настойчиво започна да ги гали с език. А когато захапа леко едното зрънце, тя изохка от удоволствие, хвана с две ръце къдравата му глава и впи устни в неговите.
Пламен усети как мъжествеността му наедрява и с ловко движение на едната си ръка свали ципа на полата й и тя бавно започна да пада към пода, галейки я нежно по краката и откривайки свежото й тяло, останало само по бикини. Това още повече я възбуди и тя още по-силно се притисна към младия мъж. В това време той бързо смъкна дънките си – отдолу, както винаги, беше без бельо. И беше готов за атака.
Нежно положи Мариана на леглото и започна да се любува на тялото й – целуваше я по шията, по гърдите, хапейки нежно зърната им и устните му продължаваха да слизат надолу, надолу. Като стигна до пъпчето, езикът му стана палав и настойчив. Мариана едва издържаше – извиваше се като змиорка и стенеше от върховно удоволствие. Той продължаваше да слиза надолу…”Нима ще ме целуне и ТАМ ?!...” уплашена и щастлива си помисли тя. Защото знаеше, че той не ги обичаше някога тези работи.
Но, както се разбра след малко, доста неща беше понаучил през времето, докато бяха разделени.
Езикът му я влудяваше с нежните си, ефирни докосвания и я караше да се извива нагоре като дъга. А това още повече го възбуди и той започна бавно и нежно, едва възпирайки желанието си, да прониква в нея. Страхуваше се да не й причини болка, защото знаеше, че тя не може да го поеме до края. Затова се подпря на един лакът и така контролираше положението. Галеше я с поглед и се чувстваше щастлив, като виждаше притворените й очи и леко разтворените й устни, от които излизаше тих, страстен стон. Отдавна мечтаеше за този миг на пълно сливане.
След като премина сюблимният момент, той се отпусна по гръб до Мариана, сложи едната си ръка на челото, а с другата продължи да я гали от вътрешната страна на бедрата. Лежеше със затворени очи и …не искаше мигът да свършва.
Това беше като възкръсване от нищото. Той най-после реши да осъществи мечтата си и да бъде с нея до края на живота си, защото не беше щастлив в брака си. Но нищо не каза на глас.
А Мариана го гледаше удивена и все още се чудеше дали това, което току-що се беше случило, не е плод на нейната фантазия. Но не – той беше до нея, цял-целеничък, от плът и кръв. Тя благодареше на Съдбата за този реванш, който й беше подарила.
И така, Мариана си имаше гост.Скъп гост.Всяка вечер, когато се прибираше от спирката, точно когато стигнеше пред входа на общежитието, тя виждаше как от сянката на отсрещния блок се откъсваше една фигура и бързаше да я настигне, за да мине заедно с нея през входната врата.
Качваха се горе, правеха си хубава салата и вечеряха. В стаята имаше три големи свещника от ковано желязо, в които бяха сложени дебели декоративни свещи. Мариана ги запалваше, гасеше електричеството и пущаше плоча с песни на Клиф Ричард. И плочите, и грамофона бяха на Краси, но тя й беше разрешила да ги пуща, когато поиска.
Е, сега беше точно такъв момент. Танцуваха под звуци те на нежните балади. А после се любеха в меката светлина на разноцветните свещи. Толкова й беше хубаво, че не й се искаше нощта да свършва. Защото след като се наобядват, се разделяха макар и само за малко – Мариана отиваше на работа, а Пламен – да лежи на плажа и да я чака, докато се върне.
А толкова бавно вървеше времето, докато я чакаше. Кога щеше да стане десет и половина, да дойде нощта – тяхното време, за да бъдат пак заедно….
- Знаеш ли, моята принцеса – така наричаше той малката си дъщеричка – миналия ден навърши годинка – опита се радостно да й го каже той.
Но Мариана изобщо не се зарадва – та нали заради нея се разделиха.И по-точно – заради неговото невнимание. Причината беше в него, не в дъщеря му – тя беше само повод да се разделят. Но все пак….вече бяха от двата бряга на реката, наречена ЖИВОТ.
- Да ти е жива и здрава – насили се да го поздрави тя, но й се плачеше.
Колко е една седмица – докато се съмне и мръкне пет-шест пъти, и …тя се свърши. Дойде време Пламен да си заминава.
Мариана го изпрати до асансьора и веднага се върна в стаята си. Излезе на терасата и зачака, гледайки към входната врата. След малко го видя да излиза оттам и, без да повдигне глава, сякаш беше сигурен, че тя е вън и го гледа, вдигна високо едната си ръка и помаха за „сбогом”.
Мариана повече не го видя.
Много скоро я увлякоха ежедневните грижи, но тя не спираше да си спомня тези откраднати от живота красиви мигове, осветени от дискретната светлина на големите свещи и озвучени от красивите песни на известния английски певец. И винаги след това, щом чуеше негово изпълнение, тя усещаше магията на онези прекрасни нощи. И това й даваше особена сила.
Дойде септември. Майка й доведе Мирко и му направиха всички прегледи за учебната година – беше го записала в едно училище съвсем близо до жилищния блок, където щяха да живеят двамата с него. Оставаше само да се нанесат.
Мариана написа дълго писмо на Пламен, че вече ще си има ведомствено жилище. Разказваше му как мисли да го обзаведе, как най-после ще си прибере картината, която той беше нарисувал за нея и сега висеше на стената в родния й дом. И изпрати писмото до завода, в който тогава той работеше, за да не стане причина за семеен скандал. Но отговор така и не дойде. И тогава тя окончателно разбра, че той изобщо, ама изобщо, не я слага в плановете си за бъдещето. А уж много я обичаше…И реши , че е сама със сина си и трябва да подрежда живота си така, че детето й да е добре. Нищо отникъде не чакаше.
Мариана се обади на баща си да й донесе обзавеждането от нейната моминска стая, а те през това време с майка й и Мирко ходиха и напазаруваха някои домакински пособия. Избра си и едно малко килимче, което щеше да сложи под масата за хранене. Както се смееше Мариана – в единия ъгъл на стаята щеше да е „спалнята”, състояща се от ъгловите легла с ракла, в средата щеше да е „трапезарията”с правоъгълната маса и четирите стола. Срещу леглата смяташе да сложи стилния шкаф-библиотека, а в „краката” на едното легло – новата етажерка с медни носещи рамки и много красиви полирани полици с меден обков, която наскоро беше си купила. А между вратата на стаята и другото легло – хладилника, който беше най-новата й придобивка.
Ах колко много усилия й костваше този хладилник….
Когато се разведоха и направиха подялбата на имуществото с първия й съпруг се получи така, че Мариана взе само петстотин лева. А когато Мирко беше на шест месеца, свекърва й повреди стария си хладилник и накара Мариана да купи нов, понеже беше лято и нямало как „ да запазват млякото на детето”.А Мариана имаше спестявания в ДСК – отиде, изтегли последните си петстотин лева и, заедно с бебето и бащата отидоха и купиха един хубав и голям „ЗИЛ”, който струваше точно петстотин лева.Но тъй като при развода тя не можа да го вземе заедно с дрехите си, той остана при съпруга й. „Нищо – мислеше си Мариана – нали ще имаме подялба, ще си го взема.” Тя не държеше на материалните неща – не това беше най-важното за нея. Когато преди пет години се омъжваше за момчето, с което се обичаха от гимназията, което изчака да се върне от казармата и беше нейната първа любов, тя се обвърза за цял живот – докато смъртта ги раздели. Сега, когато светът й се срутваше и детето й оставаше с разбито сърце, нима хладилникът беше по-важен от това ?
Но в съда така извъртяха нещата и никой не взе под внимание факта, че „ЗИЛ”-ът не е семейна общност. Ето защо той попадна в списъка с „общите вещи”. Мариана въпреки това пак не се възпротиви – все пак детето й живееше и там, както и при родителите й, така че този хладилник му беше нужен. А бе, изобщо, една объркана история…
И когато бившият й вече съпруг й даде парите, тя веднага ги внесе в ДСК и зачака момента, когато ще й потрябват.
През зимата използваше за „хладилник” терасата – колко пъти гларусите й крадяха торбичките с кашкавал и наденица… После Нина й разреши да ползва една от скарите на хладилника й. Но Мариана твърдо беше решила да си купи свой – не обичаше да досажда на хората. А точно тогава на пазара много трудно се намираха хладилници. Тя често обикаляше и търсеше по магазините, за да не изтърве момента, когато ги пуснат. А те пускаха по три-четири хладилника – трябваше много да внимава.
И един ден улучи точно такъв момент – в един отдалечен от центъра на града магазин бяха получили три бройки от най-новия модел „МРАЗ”. Но
Мариана нямаше в себе си толкова пари – парите бяха в ДСК , намираща се в центъра. А имаше само половин час, докато банката затвори.
Младата жена избра единия напосоки, помоли продавачката да го включи, за да видят, дали камерата ще замрази бързо и хукна към банката да тегли парите. Беше качена на високи токчета , освен това трябваше да тича по надолнище. Но беше млада, пъргава и силно мотивирана. И успя. Купи го.
Докато се прибере, пред входа на общежитието я чакаше новият й хладилник. Едва намери хора да го качат догоре – добре, че асансьорът работеше. Станимир беше й обещал да помогне, но се беше скатал някъде. Вечерта мина да й се извини – наложило му се да излезе по работа.
- Нищо – усмихна се Мариана – аз се оправих и без тебе – и дори го почерпи за новата си придобивка.
Но при преместването му в новото й жилище Станимир участва най-усърдно – не само за хладилника, а за много неща помогна.
Случи се така , че баща й пристигна с един камион, натоварен с цялата й покъщнина и трябваше да се разтоварва.Двамата с шофьора свалиха нещата, качиха ги на седемнадесетия етаж, където беше жилището на Мариана и детето й. А същата вечер тя имаше среща с приятеля си – обади му се и му каза за промяната в плановете им.И тъй като телефона, от който му се обади, се намираше до входа на общежитието, Станимир, който в момента се прибираше отнякъде, я видя.
- Здравей – както винаги се усмихна той. – Какво чувам, ще се местиш ли ? – полюбопитства той.
- Да , дадоха ми ведомствено жилище – спокойно каза Мариана, без да знае, че точно в този момент животът й прави огромен завой. Колко фатална се оказа тази случайна среща……..
- Аз съм свободен, мога да помогна да си пренесеш нещата – веднага
като удавник за сламка се хвана Станимир. Случаят беше удобен да осъществи плана си – майка й вече го познаваше, детето го харесваше, а сега щеше да се запознае и с баща й – какво по-добро от това.
- Е, аз нямам много багаж – опита да се измъкне Мариана – една чанта с дрехи. Само за хладилника ще ми трябват хора.
- Аз ще уредя този въпрос – разбърза се той. Още същата вечер отиде с нея в новото жилище, носейки единия сак. Но не си тръгна веднага, а остана да помага на баща й при сглобяването на леглата.
Майка й беше приготвила яденето.Детето тичаше насам-натам радостно.
След като подредиха, седнаха да вечерят всички заедно – поканиха и Станимир. Като мина малко време, към края на вечерята, най-неочаквано той заяви тържествено :
- Ние с вашата дъщеря мислим да се оженим.
Майка й се усмихна, Мирко стана, отиде до него и го прегърна радостно.
Мариана погледна втрещено към баща си – това й дойде като гръм от ясно небе. За майка си и за сина си знаеше, че харесват Станимир. Искаше да види реакцията на баща си.Той погледна първо нея, после него, пак нея и, като се изкашля тенденциозно , каза :
- Тя не е малка, да решава сама – думите му прозвучаха съдбовно.
„ Ха така , топката е в моето игрище” – помисли си Мариана, но не каза нищо. Обаче сериозно се замисли…..
Нейният приятел категорично й показа, че няма да се обвърже с нея.
Майка й непрекъснато й повтаряше „Виж Станимир, майка, как те гледа само, не те изпуска от очи, така беше навремето и баща ти – да знаеш, много те обича”. А Мариана се доверяваше на майка си за тези неща – би трябвало да ги разбира по-добре от нея, нали беше по-възрастна. Но пропускаше факта , че майка й познаваше само един мъж – баща й – и мислеше, че всички мъже са като него. Освен това Мирко го харесваше – а нали казваха, че децата са като барометър – усещат кой е лош и кой е добър.
Мариана, като добър математик, решаваше най-трудната задача в живота си – бъдещето на детето си и своето бъдеще. И тъй като плюсовете бяха повече от минусите, тя реши , че може би ще бъде добре да приеме предложението на Станимир. Още повече, че веднъж, когато говореше с майка си и й казваше, че ще наеме пенсионерка да гледа детето, Мирко скочи и заяви наперено :
- Не искам никаква баба пенсионерка – искам чичо Станимир да ме гледа.
На следващия ден баща й си замина – в къщи остана само Мариана с майка си и детето. Станимир пак дойде вечерта „да помага”.
Трябваше да вземат нещо от таванската й стая – а тавана беше само един етаж по-нагоре. Качиха се тримата – Мариана, Станимир и Мирко. Но като реши да щракне копчето за лампата, се оказа, че крушката е изгоряла.
- Ще сляза да взема кибрит – обърна се назад Мариана, но Станимир реагира бързо и я спря с думите :
- Нека детето да отиде.
Мирко се зарадва, че може да помогне с нещо на майка си и веднага хукна надолу по стълбите. А това беше добре дошло за нашия „Казанова”.
Останал насаме със своята мечта, той бързо я дръпна в тъмното към себе си, прегърна я през кръста и страстно впи устни в нейните. Изненадата беше толкова голяма, че Мариана се остави в ръцете му и докато се усети, бе като омагьосана от силата на неговата страст.Разбра колко много я желае и, отмаляла в прегръдката му, отвърна на горещата целувка.
Два огъня се срещнаха и лумна пожар. Точно в този момент и двамата разбраха , че са един за друг.
Детето се качваше, нагоре, бъбрейки весело, и затова двамата угасиха огъня в очите си, но безмълвно се разбраха, че ще бъдат заедно. Мариана реши да допусне Станимир в живота си – все пак тя имаше нужда от другар. Ако бяха заедно, щеше да й бъде по-лесно да се грижи за Мирко –докато единият е на работа, другият щеше да е в къщи при детето. Така си представяше нещата тя. Беше хубав, темпераментен, компетентен в професията си, а се държеше добре и с детето й – какво повече да иска.
И така Мариана, водена от грижата за отглеждането на сина си, влезе в капана, който Станимир от десет месеца държеше „отворен”. И никой не чу щракването му. Лошото е, че заедно с нея в този капан влезе и Мирко.
Слязоха долу – майка й забеляза някаква промяна в поведението им – бяха някак възбудени, с приповдигнато настроение. И разбра всичко. Зарадва се, че дъщеря й най-после ще бъде щастлива.
А те двамата бързаха да изживеят онзи миг на пълно сливане, когато сърцето сякаш спира да бие. Отидоха до общежитието „да изгладят” завесите. Качиха се в неговата стая и там, под напора на силните си чувства тя му се отдаде, решена да остане завинаги с него.
Същата вечер, след като сложиха детето да спи, двете с майка й отидоха в кухнята да си поговорят „по женски”.
Мариана сподели с майка си :
- Той ме целуна…Мисля че ще бъде добре, ако сме заедно – каза тя. - Така ще има кой да се грижи за Мирко, докато съм на работа. А освен това започва да ми харесва – все пак е хубав мъж и мисля, че ми импонира. Виж само как хубаво се облича и колко изискано се държи, нали, майко ?! – сякаш искаше по-скоро себе си да увери, говореше Мариана. – Как мислиш, дали не греша ?
- Не, не грешиш, моето момиче – доволна отвърна майка й. – Много се радвам , че най-после се реши на тази стъпка. Сега вече мога спокойно да си замина. Нека Станимир да се пренесе тук, не искам да ви преча. И без това Мирко много го харесва, съберете се.
На другия ден Мариана беше първа смяна – след работа отиде до общежитието за последните дребни неща, които бяха останали за пренасяне.
От два-три дни Станимир беше започнал работа в тяхното производство. Прибраха се заедно в общежитието, защото той искаше да й помогне в носенето на големия сак. Пък и искаше пак да отиде да се види с „бабата” и Мирко.
Но когато тръгнаха към входа на общежитието, към тях се присъедини още един човек – приятеля на Мариана.Качиха се заедно в асансьора, без да се поздравят –тя не предполагаше, че Станимир знае кой е този мъж. И,когато тримата заедно слязоха от асансьора, тя се озадачи, че той я изгледа странно, казвайки й :
- Аз ще се кача до нас и след десетина минути ще дойда да те взема – мисля, че дотогава ще се приготвиш.
Мариана пусна приятеля си в апартамента, но не заключи вратата и той веднага реагира с въпроса :
- Защо не заключи ? Отдавна не сме се виждали, няма ли да ми обърнеш малко внимание ?
- Нямам време – отговори тя с официален тон – и остана в коридора, показвайки, че няма да бъде гостоприемна като друг път. – Казах ти, че се местя в друго жилище. Ти не се опита да ми помогнеш с нищо. Освен това трябва да ти съобщя, че реших да се оженя за Станимир. Ти явно не можеш да ме разбереш – интересуваш се само от себе си.
Той се ядоса, виждайки, че я губи – тръгна към нея с потъмнял поглед.
Мариана се уплаши и бързо се затича към входната врата, отвори я и излезе във външния коридор. Няколко минути той я гледа настойчиво, но тя остана непоколебимо навън.
- Да не би вече да си била с него ? – нагло я попита той.
- Не, но и това ще стане – аз трябва да си подреждам живота. Щом ти не предприемаш нищо по този въпрос, остави ме на мира. Твоят живот е наред, но явно аз сама трябва да се грижа за своя – продължи да го упреква тя, обяснявайки му с това действията си.
- Аз го проучих, той е много лош човек, ще те тормози – показвайки загриженост за нея, продължи той.
- Не е вярно, той е добър, някой те е излъгал – упорстваше тя.Мислеше, че той говори така само, за да я задържи за себе си.
- Моля те, нека пак да се срещаме – опита друг ход той.
- Нее, аз не мога така – възмутено му отвърна Мариана.
- Ако искаш, можем да се оженим – отчаяно предложи той.
- Късно е вече, аз дадох дума на Станимир и цялото ми семейство знае това, не – беше категорична тя. – Моля те, върви си, нека се разделим с добро.
В този момент Станимир слезе по стълбите, погледна ги озадачено :
- Мариана, какво става тук? – сърдито попита той.
- Нищо, това е бившият ми приятел – казахме си, каквото имахме да си казваме и сега той си тръгва – а вътре в себе си облекчено въздъхна.
Приятелят й мина ядосано покрай нея и отиде бързо към асансьора, а те двамата влязоха в апартамента. Мариана събра набързо дребните неща, сложи ги в сака и се приготви да тръгват. Но Станимир никак не бързаше да тръгва – седна на леглото и я попита със съмнение в гласа :
- И защо не ми каза да дойда да ти помогна ? Аз знаех кой е той, но си замълчах нарочно. А ти искаше да останеш насаме с него, нали, затова се направи, че сте непознати.
- Няма такова нещо – заоправдава се Мариана – просто исках сама да приключа нещата с него. – И това беше самата истина.
Станимир я изгледа със съмнение, че все пак нещо се е случило между тях. И цял живот й го натякваше.
Излязоха, хванаха автобуса за комплекса, където щеше отсега нататък да живее Мариана с детето си и по пътя тя му каза, че майка й си заминава и той може да се пренесе при нея.Той видимо се беше успокоил и тази новина го зарадва.
И така, Мариана остана сама с детето – беше си взела няколко дни отпуск докато Мирко свикне с новия си начин на живот на новото място. Но Станимир не ги остави дълго да бъдат сами – веднага се пренесе при тях.
Детето много му се зарадва – той просто му беше влязъл под кожата.
Всяка вечер излизаха на разходка в Морската градина, където беше много красиво и за децата имаше много забавления. Тримата се возеха на влакчето, което обикаляше из част от градината, гледаха морето от терасата пред ресторанта – Мирко откриваше един нов свят, пълен с много красота. И се радваше много, че най-после е с майка си. Приемаше чичо Станимир като някаква добавка, но отделна от тях двамата.
Дойде първият учебен ден и той тръгна на училище. Запозна се с новите си другарчета, но не беше много очарован. Много скоро започна да тъгува за родното си място и за децата, с които беше в детската градина и които заедно тръгнаха на училище.
А беше толкова умно дете. Още на пет години сам си четеше приказки за приспиване – намираше в съдържанието страницата на приказката, която иска да прочете, четеше я и заспиваше. Но в един момент всичко се обърка. Мариана така и не разбра къде сгреши.
Вечер, когато Мирослав трябваше да заспи, тя лягаше до него в леглото, гушкаха се и си говореха за неща, които го интересуваха , а Станимир чакаше в кухнята да го приспи. Постепенно решиха , че вече е голямо момче и е смешно майка му да го приспива – оставяха го сам, а те двамата отиваха в кухничката и играеха на шах или на карти, докато заспи и чак тогава си лягаха.
Мариана много се притесняваше как детето й ще приеме факта , че тя спи в едно легло с „чичо Станимир” и затова сутрин бързаше да стане преди то да се е събудило.
Всичко вървеше гладко, докато една сутрин, когато Станимир почиваше…..
Мариана отвори очи и какво да види – Мирко, обърнат по корем, подпрял брадичка с двете си длани, лежи и мълчаливо я гледа. Като видя, че майка му се е събудила, той попита невинно, но и с лек укор в гласа :
- Майко, защо си легнала при чичо Станимир?
- Ами да не те притеснявам, майче, нали леглото е тясно – смути се Мариана.
- А на него няма ли да му е тясно ? – апострофира я детето.После поклати глава и мъдро каза:
- Сега вече всичко разбрах.
- Няма нищо лошо, мама, аз много те обичам и не искам да те притеснявам, наистина – опита се отново да го успокои Мариана. Оказа се, че той всъщност я ревнува от Станимир, а уж го възприемаше. Наистина детската душа е сложно нещо – помисли си тя и седна на леглото до него, започна да го милва по главата и да го успокоява. – Няма нищо нередно в това мама да спи при чичо Станимир – нали ще бъдем едно семейство, той ще ми бъде мъж.
- Аз си имам татко – веднага се наежи Мирослав.
- Разбира се – успокои го Мариана – той ще ми бъде мъж , но няма да ти става татко.
И все пак напрежението витаеше във въздуха – Станимир започна да ходи „на пръсти” около Мирко – вече знаеше, че детето не го иска и започна да страни от него. Вече не беше „добрия чичо Станимир”. А погледнато отстрани всичко беше наред.
Станимир продължаваше да си ходи на работа, Мариана си гледаше детето и домакинството, но хармонията между тримата се развали. Детето не искаше да дели майка си с друг човек. Започна да става непослушно, не искаше да ходи на училище – казваше „Там всички са идиоти” и все неща от тоя род.
Един ден, когато бяха сами в къщи, Мариана го попита защо се държи така.
- Искам да си отида в Н., при баба Дианка – това беше майка й. – Тука не ми харесва – само аз и ти сме тука, а всички други са там.
- Ама как бе, майче, нали искахме да сме заедно. Мама работи тука и ти много искаше да бъдеш заедно с мен така както го исках и аз.
Ха сега де, какво да го прави ?
- Да, но исках да сме само двамата.
- Не можем да сме само двамата – кой ще те гледа, когато съм на смяна? – опита се да му обясни положението Мариана. – Нали затова исках да взема детегледачка, за да не оставаш сам. Но ти пожела чичо Станимир да те гледа – сега трябва да приемеш положението.
Но Мирко не искаше да разбере, пък и беше още малък. Някои неща не му бяха ясни. Не може да извикаш човека да живее с теб с намерението да създадете семейство и след няколко дни да му кажеш да си ходи. Някак си не беше коректно. Още повече,че разтръбиха между колегите си, че ще се женят. Ами ако вече беше забременяла?
   Мислите се блъскаха в главата й. Мариана не знаеше какво да прави – ни напред, ни назад. Ами сега ?
   А детето продължаваше да упорства – правеше всичко на инат, не беше онова послушно и ученолюбиво дете, което беше отначало. Мариана разбра колко много се е задълбочил проблема, когато една вечер Мирко, вместо да напише две страници с буквичката „а” написа по една огромна буква, изпълваща открай докрай страниците, докато те със Станимир стояха в кухнята и го чакаха да свърши с домашното. Отиде при тях с тетрадката и надуто и надменно, точно в стила на бившата й свекърва, каза :
- Ето, написах си, хайде сега да излизаме.
Станимир, хващайки го за ръката, го попита :
- Мирко, защо не слушаш майка си – защото Мариана не издържа и се разплака.
- Нарочно – вдигайки глава нагоре отговори малкият. – Дядо Мартин ми каза да я ядосвам.
Това продължи около месец.Мариана правеше всякакви опити да го задържи при себе си. Напразно. Един ден, като отиде да го вземе от училище, учителката му й се оплака :
- Синът Ви се държи много лошо в час – закача децата, пречи ми да си предавам уроците. И все иска да се бие. Моля Ви, вземете мерки. Детето се бунтува срещу нещо.
- Иска да се връща при моите родители, а така ще го загубя – проплака Мариана.
- Не знам какво ще правите, но така детето Ви може да стане хулиган, тогава ще обикаляте Детска педагогическа стая– подплаши я учителката.
Мариана изтръпна – има си хас, това умно и възпитано дете да пропадне заради нейната амбиция непременно да бъде при нея. Сподели опасенията на учителката и своите страхове със Станимир :
- Какво да правя? – поиска му съвет тя.
   Но за него това беше добре дошло – нямаше да има кой да му се пречка – затова отвърна безчувствен
- Не знам, това е твоето дете, решавай сама – и така си уми ръцете.
Мариана плачеше и се молеше на Мирко :
- Моля ти се, майче, не прави така, стой тук, бъди добричък, не ме напускай. Какво ще правя аз без теб?
Мирослав стоеше с вдигната глава и повтаряше едно и също :
- Няма пък, искам си при мойта баба Дианка.
Като видя, че не може да излезе наглава с него, Мариана, с голяма мъка на сърце, реши да угоди на дете то си – много го обичаше и искаше той да е щастлив. Макар да знаеше, че отваря голяма рана в душата си. Успокояваше се само от факта, че ще може да го вижда винаги, когато пожелае – нали щеше да бъде в родната й къща. Беше й много мъчно, когато му каза :
- Мирко, след три дни ще те заведем при баба ти.
Как засия лицето му, колко много се зарадва той. Започна да подскача и да вика :
- Ура, отивам си, отивам си, отивам си.
Мариана го гледаше и не вярваше на очите си – та той се е насилвал да стои тук, при нея. Може би това беше правилното решение.
Изведнъж Мирослав се преобрази – започна да си пише домашните, беше тих и кротък като мушица – просто беше неузнаваем. А Мариана се криеше в кухнята или в банята, за да не я вижда, че плаче и да не се разстройва.
Станимир уреди приятелят му Николай да ги закара до град Н. при баба Дианка. Тя беше предупредена и заедно с дядо му Георги ги очакваха с голямо нетърпение.
А Мариана беше толкова нещастна. Чувстваше се ограбена. Та нали заради Мирко се събра със Станимир и се раздели с човека, който я обичаше, въпреки, че не искаше да се ожени за нея. Но пък нали и тя не искаше да се омъжва повторно, всичко щеше да е наред. А сега какво – Мирко я оставяше с човек, когото изобщо не познава. Е, държи се добре наистина, но тя тепърва щеше да го опознава и това я плашеше – не знаеше какво ще открие. Мариана се чувстваше жертва на обстоя телствата. А това никак, ама никак не й се нравеше. Тя, която обичаше да държи съдбата си в своите ръце, стана жертва на капризите на детето си. Но тя не знаеше, че зад това хитро беше скрит капана на Станимир. Все пак той постигна своето – вече беше с Мариана. Тя беше единствена наследница, висшистка. Родителите й щяха да направят всичко за нея – тоест и за него. Какво от туй, че тя ще страда за детето си – нали и неговият син е далече от него.Пък и той самият е израснал далече от майка си, когато се е омъжила повторно.
Животът на Мариана все повече се объркваше.
    Случило се беше нещо – в нейно отсъствие, докато тя купуваше хляб, Станимир удари шамар на Мирко и го заплаши, че ако каже на майка си, ще стане още по-лошо. От този момент детето вече се страхуваше от добрия чичко Станимир и нямаше търпение да се махне оттам. Ех, ако Мариана знаеше това, не той, а онзи нахалник щеше да си замине. Но Станимир хитро подреждаше картите си в този житейски пасианс. Мирослав запази тайната му и така, изпълнявайки неговите условия, изостави майка си, наранявайки я жестоко.
Но тя не можеше да му се сърди – той беше само едно дете – нейното дете, което много обичаше и за което беше готова на всичко. По-добре тя да плаче, вместо детето й да се измъчва и да страда.
И така, заминаха.
Мирко през цялото време радостно чуруликаше, а на Мариана сърцето й ридаеше от болка. Но тя мълчаливо понасяше всичко. Такава си беше тя. Не искаше да товари другите със своите проблеми.
Пристигнаха в дома й, родителите й радостно ги посрещнаха. Никой не се интересуваше какво й е на нея. Всички гледаха детето да е добре.
Наобядваха се и Мариана поведе Мирослав към кварталното училище – заведе го при своята начална учителка, която в момента беше в час с новите си ученици.
Каква беше изненадата й, когато, отваряйки вратата на класната стая видя, че половината от класа бяха все деца, с които той израсна в детската градина. Отвсякъде започнаха радостно да шушукат :
- Миро, Миро.
А самият Мирослав сякаш засия – погледна майка си толкова щастливо, че тя се успокои. Разбра, че е постъпила правилно. Наистина тук беше мястото на нейния син, където бяха и неговите другарчета.
Ръкува се със своята учителка и й представи сина си.Каза й, че иска тя да го учи, както навремето е учила нея самата. Учителката й много се зарадва като разбра какво е завършила и като видя сина й – това умно и красиво дете. Прие го в класа си веднага.
- Само че аз живея и работя в Бургас, тъй като ние с баща му сме разделени – обясни Мариана. – Мирко ще живее при моите родители. Аз ще идвам отвреме-навреме на гости и тогава ще се виждам и с Вас, но на родителските срещи ще идва майка ми.
- Ще бъде както някога, когато идваше за твоите родителски срещи – усмихна се приветливо учителката и й каза да не се тревожи.Мариана знаеше, че оставя детето си в добри и грижовни ръце.
На следващия ден тримата със Станимир и приятеля му се върнаха в Бургас. Мариана се опитваше да свикне с новия си начин на живот – без детето до себе си. Продължаваше да плаче, но се криеше от Станимир – та нали болката си беше само нейна.
Но това все още не беше нищо. Истинското мъчение предстоеше.
Станимир започна лека-полека да показва истинското си лице. Около месец-два беше много мил с нея, глезеше я, непрекъснато ходеха някъде. Прекарваха добре времето си. Докато един ден :
- Махни тая картина от стената – ставаше въпрос за зимния пейзаж, който висеше над леглото им , спомен от Пламен и нарисуван специално за нея. – Не мога да я понасям – имам чувството, че той самият ни гледа от там, когато си легнем. – Мариана бе допуснала грешката да му разкаже за това младо момче, което някога беше като свежа глътка в живота й. И сега той използваше тази нейна слабост против нея.
- Защо, това е само една картина – възпротиви се тя.
- Не, не – упорстваше Станимир – като знам колко много си го обичала – продължаваше да настоява на своето той – не мога да я гледам.
- Не, аз няма да я махна – не отстъпваше Мариана – толкова е красива. Пък и онова вече мина – казах ти, той се ожени. А аз съм твоя съпруга и те обичам – а в същото време душата й плачеше при спомена за красивата любов, която само мина за кратко покрай нея и си отиде.
- Тогава аз ще я махна – и с един скок Станимир откачи малкото платно от стената и го хвърли върху масата. Счупи рамката, взе една ножица и без да обръща внимание на молбите и сълзите на Мариана, наряза на парчета скъпия й спомен.
- Извади и снимките, които ти е подарил – заповяда й грубо той. В този момент тя горчиво съжаляваше, че беше допуснала в живота си този лош човек, който я нараняваше. Нямаше как, колкото и да не й се искаше, тя извади снимките и му ги подаде. Станимир ги скъса на малки парченца с думите :
- Знам, че въпреки това едва ли ще го забравиш – защото Мариана беше спряла да плаче и го гледаше в упор без да мига, и с погледа си сякаш му казваше „Каквото и да правиш, нищо няма да забравя – и картината, и снимките, и всичките ми мигове с него са в душата ми и няма да ги забравя, само ще те намразя заради тази жестокост”.
От този момент нататък Мариана си имаше едно наум – трябваше да е много внимателна, защото не знаеше какво може да го ядоса.
- Искам да отида да видя детето – каза една вечер тя на Станимир.
- Както искаш, но и аз ще дойда с теб – отвърна той. Страхуваше се,
че Мариана ще използва случая да се види и с бившия си съпруг. Та нали той самият правеше така – отивайки до Самоков уж да види сина си, той си правеше срещите и с майката. Поне досега беше така. Но тъй като човек съди за другите по себе си, Станимир не вярваше на Мариана и не искаше да я пуска сама.
Качиха се на влака и рано сутринта бяха при Мирко. Той много се зарадва на майка си и на подаръците. Но имаха много малко време – само един ден.
На следващата сутрин „гостите”си заминаха и Мирко пак остана само с баба си и дядо си. Но той беше спокоен и здрав – хранеше се добре и успехът му беше отличен. Мариана беше доволна. Поне детето й да е добре.
Но много скоро идилията свърши. Една вечер, когато Мариана отиде до пощата, за да позвъни у тях и да чуе детето си, научи много неприятна новина. Баща му дошъл и го взел „за няколко дни, докато се научи да пише добре”.Защото баба му Диана не можела да пише красиво и не му показвала правилното изписване на буквите и децата в класа му се смеели – така обяснил постъпката си баща му.
- Майко, ти защо го пусна? – притесни се веднага Мариана. – Тези хора са ви направили номер и вие с татко сте се хванали.
- Не мога да го спирам, майка, той му е баща. В правото си е да се погрижи за сина си – не се съгласяваше с нея майка й.
- Сега може да се възползват от това и да ми го вземат. А аз го поверих на тебе – докато малко порасне, за да може по-лесно да свикне после при мене, разбираш ли – продължаваше да настоява Мариана, плачейки от мъка и безпомощност. Най-много мразеше да я поставят пред свършен факт и на всичко отгоре – да е с „вързани ръце”. Какво да прави сега ? Как да поправи нещата от дистанция ? Щом единствените хора, на които можеше да разчита я предадоха, кой можеше да й помогне ?
- Ами ти като не си тука, детето трябва да е поне при баща си – продължаваше да звучи гласът на майка й в слушалката и това още повече наскърбяваше Мариана. Тя едва сега разбра, че изобщо не е можела да разчита на майка си, но продължи да й повтаря :
- Не трябваше да го даваш, не трябваше – и като разбра колко безсмислено и късно е сега това, прасна слушалката и си тръгна разплакана.
Беше много притеснена, но успя да види, че светофарът свети червено и се спря на тротоара. Когато светна зелената светлина, Мариана продължаваше все още да стои и да чака. Измина доста време, светофарът няколко пъти сменяше цветовете си, но тя не го забелязваше – толкова завладяна беше от мисълта, че губи детето си. Изведнъж видя, че срещу нея вървят хора и сякаш се събуди от сън – погледна светофара и чак тогава осъзна,че светеше зелено – затича се и успя навреме да премине отсреща.
Прибра се и развълнувано разказа на Станимир какво се е случило. Но той прие новината съвсем спокойно :
- И какво да правим сега ? – въпросът му беше по-скоро риторичен. Това изобщо не беше негов проблем.
Мариана реши да изчака няколко дни – може пък наистина да са го взели само за малко, докато се научи да пише добре.
Но не. След около месец се получи призовка за дело. Точно тогава тя не можеше да отсъства от работа, а и Станимир се дръпна :
- Можеш да не ходиш, като не се явиш те ще отло жат делото, знам това от опит.
- Ами като не се явя, може да дадат детето на баща му – не можеше да се успокои Мариана.
- Няма страшно – продължаваше да я успокоява, всъщност, да я заблуждава Станимир. Той беше доволен от развитието на нещата – всичко беше в негова полза. Мариана оставаше само за него.
А тя плачеше и се чудеше как да хвръкне до Н. и да си вземе детето. Но това беше невъзможно. Написа писмо до съда, че е възпрепятствана служебно и не може да се яви на делото – пак Станимир я „посъветва”да направи това. Мислеше, че те ще се съобразят с писмото й и ще отменят това ненужно дело. Но не, напротив – в съда приели писмото като отказ от сина й и го дали на баща му.