Книга втора , Глава първа

Щастието разкрасява , 

а мъката ни състарява. 

Пристигнаха в Поморие по тъмно – заради ремаркето Николай караше бавно. Беше студено – входното антре беше доста обширно и пода му беше покрит изцяло със сив мрамор.Много красиво , но – студено.
- Деца, бързо да влезем в стаята – Станимир изкара една електрическа печка отнякъде и я включи. – Хазяите я дадоха – обърна се доволно към Мариана той. – Видя ли тази печка , не е като в предишната квартира – не може да падне. Пък и да падне, няма да подпали нищо. И повече топли, ще видиш.
Той си беше такъв – направеше ли нещо хубаво, имаше нужда от овации.
- Да, сигурно, пък е и много красива – похвали го Мари ана. – Наистина, квартирата е много хубава.
- Съвсем самостоятелна е и е удобна – на десет мину ти съм от свинарника. – Станимир от доста време ходеше пеш , защото „Москвич”-а изгоря – запали се в движение. Добре, че беше застрахован, та ДЗИ му плати за тази загуба. – Ще можете да идвате и вие с децата, нали душко? – радваше се като малко дете той.
- Лесна работа, дотам да я докараме – има толкова работа в къщи, нека първо да се настаним.
- Е, да, когато времето е хубаво и си по-свободна.
Къщата на хазяите им беше част от една много красива поредица от еднофамилни двуетажни къщи, които бяха съвсем еднакви – това установи Мариана на следващия ден, по светло. А до тях на ъгъла имаше трие тажна кооперация – долният етаж представляваше два гаража със стаи зад тях – в която живееха две семей ства почти на тяхната възраст.
Беше началото на март. Времето беше променливо. А освен това в Поморие въздухът беше много влажен. Дидко започна да кашля, вдигна температура. Отидоха в градската болница – оказа се, че трябва да останат там. Да, но кой ще гледа баткото?!
И така, още с пристигането си на новото място, Мариана влезе с двете деца в болницата. Веско беше здрав, но при изписването и той беше боленот същото – няма начин, той непрекъснато се въртеше около Дидо.
Но докато бяха там ….
Една сутрин Мариана видя, че от устата на Дидко е текла кръв. Много кръв. Възглавницата беше напоена.
- Сестра – извика тя – елате, трябва да видите нещо.
Устничките на детето бяха покрити със засъхнала кръв. Смениха възглавницата, Мариана му изми устата и тогава видя причината – едно малко топче подкожен съсирек, по-малко от лещено зрънце, отвътре на мокра та част.
- Ето го виновника – каза тя на сестрата.
- Трябва да го заведеш при зъболекаря да го намаже с нещо – каза сестрата и като щипна Дидко по бузката, излезе.
Той беше се изправил в креватчето си, стискаше се за мрежата и плачеше.
Мариана го погледна и й стана много мъчно. Дидко беше такъв мъничък, с кестенява косичка, която отзад на вратлето се беше закъдрила и той изглеждаше като кукла с това нежно, бяло личице. А Веско, който беше също къдрав, но тъмнокос и също много беличък, му говореше нежно :
- Диденце, не плачи, батко, няма нищо страшно.
Но той ревеше, та се късаше – може би от страх, а може и да го е боляло.
Мариана взе Дидко на едната си ръка, с другата хвана Веско и слязоха при зъболекаря. Той сложи лекарство – кървенето спря, но след като Мариана го нахрани, кръвта пак текна.
Лекуващата лекарка се консултира със зъболекаря и той я посъветва да изпрати детето в Бургас ,за да му изгорят раничката, защото иначе кръвта не може да спре.
Така и направиха. И проблема се реши. За момента. Защото по-късно, след около една година, се разбра истинската причина за това кървене.
Един следобед,когато медицинската сестра се появи на вратата със спринцовка в ръка за поредната инжекция, Дидко проговори, сочейки я с ръка:
- Кака, бобоц – и се разплака – мама, кака бобоц.
Мариана го успокояваше, но се радваше, че той най-после проговори.
Вечерта, когато Станимир дойде на свиждане, тя му каза новината :
- Душко, Дидко най-после започна да говори.
- Ах , маймунката – усмихна се Станимир – досега само е слушал и се е учел как да говори. Така е, и аз късно съм започнал да говоря, беше въпрос на време.
След два дена ги изписаха. Но на следващия ден бяха пак в болницата – този път баткото, със същата диагноза – лимфоденит. Естествено, беше се заразил от Дидко. Постояха около седмица и ги изписаха. Прибраха се в новата квартира и се опитаха да свикнат с новата обстановка.
Станимир всеки ден ходеше на свинарника и по цял ден Мариана беше сама с децата.
На ъгъла,от другата страна на улицата, имаше хранителен магазин. Един ден, докато тя переше на чешмата в двора, Веско изтича при нея и я помоли с нежното си гласче :
- Майко, искам шоколадова вафла.
- Добре, майче – изтри в престилката си ръце Мариана и влезе в къщи, за да му даде стотинки. – Ето, вземи и за Дидко една вафла – тя винаги ги караше да мислят един за друг, да не бъдат егоисти.
- Нека и той да дойде с мене, пущаш ли го ? – помоли я пак баткото.
- Добре, но се дръжте за ръчичка и вървете по края на улицата, да не ви удари кола – макар че това беше най-крайната улица на града, Мариана се страхуваше за децата си и като добра майка ги учеше да се пазят.
И не е било напразно, защото в този момент тя видя, че от единия гараж на ъгловата кооперация бавно се плъзга един „Москвич” на заден ход и отива право срещу тях.А те, миличките, толкова точно изпълняваха заръката на майка си и вървяха плътно вдясно. Вървяха и не спираха, макар че срещу тях заднишком идваше кола. Мариана изтича до пътната врата и извика :
- Веско, спри, идва кола.
Но децата продължаваха да вървят – може би не я чуваха. Мариана излезе пред вратата, размаха ръце, като викаше силно към шофиращия, без да си дава сметка, че той едва ли я чува :
- Спри, спри, ще удариш децата – защото те бяха мънички и той едва ли ги виждаше.
Разстоянието между колата и децата й бавно, но сигурно се стопяваше и Мариана щеше да припадне от ужас. И точно, когато оставаха десетина сантиметра помежду им, червеният „Москвич”спря. От колата излезе рус мъж на около тридесет и пет – четиридесет години и като се усмихна дружелюбно , спокойно каза :
- Няма страшно, аз ги видях още от гаража, нямаше да ги ударя.
А Мариана съвсем беше пребледняла и не знаеше на кого по-напред да се скара – на него ли или на децата. Но като се замисли, разбра, че сама си е виновна – как можа да ги пусне сами ?! Та те бяха още много малки, не познаваха опасностите, които ги грозяха на улицата.
- Извинявайте, много се изплаших и затова реагирах така – заоправдава се тя пред непознатия човек.
- Няма нищо – отново спокойно отвърна той и с бавна стъпка се прибра в гаража си.
А Мариана хвана децата за ръце и отиде с тях да купят вафлите.
Вечерта разказа всичко това на Станимир, а той през смях й отвърна :
- Може ли такова нещо, та той е толкова добър човек и е внимателен шофьор, на всичкото отгоре ми е и адаш – имаше предвид русия съсед. – Докато ти с децата беше в болницата, ние със съседите се опознахме. Знаеш ли, душко, имаме много добри съседи – и отляво, и отдясно, много добре ни възприемат – виждаше се колко е доволен от това Станимир.
- Дано – малко скептично промърмори Мариана, защото тя все още не беше опознала съседките си. Само едно знаеше – че и хазяйката им, и съседките от двете им страни бяха млади и не работеха – гледаха децата си, които все още не ходеха на училище.
Минаха няколко дни и тя се сближи с тези жени дотол кова, че позволи на едната да й пробие ушите и си сложи обеците, които Станимир отдавна й беше купил. И цялата тази процедура се извърши в присъствието на хазяйката Виолета, съпругата на „адаша” – Бина и Жана, която живееше от другата страна на къщата, в която бяха на квартира. Ходеха си на гости по женски, разменяха си готварски рецепти, споделяха като майки трудностите в отглеждането на децата – казано накратко – Мариана си намери приятелки. И вече не й беше толкова скучно.
Събираха се и четирите семейства, печаха агнета, свински пържоли, а на поляната отсреща Бина и нейния Станимир кладяха огън и варяха миди – това беше запазената марка на Бинчето. Изобщо – правеха си страхотни купони – с много пиене, вкусни мезета и песни. С повод и без повод. Бяха страхотна компания.
Майчинството на Мариана привършваше. Време беше да си търси работа.
Един ден – беше вече доста топло – облече децата, приготвиха се и те със Станимир и тръгнаха да видят, къде ще може с дипломата си на инженер-химик да намери работа. Не искаше да пътува до Нефтозавода – с тези малки деца, пък и автобуса дотам беше само за дневната смяна. Така че за нея беше пределно ясно, че работа трябва да си намери само в Поморие, а обектите бяха малко. Отидоха на две-три места, стана обяд и се прибраха.
- Душко – каза й Станимир, след като се наобядваха – децата трябва да спят, аз ще ти взема дипломата и ще отида да потърся работа сам, имаш ли нещо против ?
- Не, защо – вдигна рамене Мариана – имам ти пълно доверие.
И така, тя си остана в къщи, да приспива децата, а той отиде да свърши работата сам.
Върна се към три часа ухилен, весел и още от вратата извика :
- Намерих работа и за двама ни.
- Как така – изненада се Мариана.
- Ами търсеха продавачи за хранителен и за мебелен магазин. За мебелния търсеха семейство и веднага ми го предложиха. – За секунда се разколеба и я погледна въпросително – ти да не искаше в хранителния ?
- Не, напротив –засмя се тя – ще се изкушавам да си хапвам това-онова и ще надебелея.
- Значи, избираме мебелния ?
- Да, отивай да им дадеш отговора веднага.
Тя изобщо не допущаше, че всичко беше уговорено и приключено – Станимир изобщо не се и опита да й намери работа по специалността, направо се хвърли на работата в Търговията. Искаше да бъдат заедно, да му е винаги пред очите, да я контролира. Много я ревнуваше, въпреки че тя с нищо не му даваше повод за това. Страхуваше се, че, ако отиде да работи в Бургас, може да започне да се среща с бившия си приятел.
И така, този въпрос вече беше решен. Остана да настанят Веско в детска градина, а Дидко – в яслите.
Но скоро се разбра, че в стаите има влага. Мариана реши да поговори със Станимир, защото проблемът беше доста сериозен.
- Душко – каза му тя една вечер – Дидко започна да кашля, изглежда спастичния му бронхит се обажда. Трябва да се махаме оттук, докато не е дошла зимата.
- Даа, колкото и да не ми се иска, ще трябва да напуснем това място – със съжаление в гласа каза Станимир – жалко, беше толкова близо до свинарника, а и добри приятели си намерихме.
- Е, какво да се прави – отвърна Мариана – те прия телите пак ще са си тука, пък и нали има рейс – не е толкова далеко, пак ще идваш на свинарника. По-важното е да не разболеем децата – влагата е много лошо нещо.
- Да, права си, ще потърся друго жилище – накрая все пак се съгласи с нея той.
И само след няколко дни се прибра с новината :
- Душко, намерих много хубава квартира – в блок, на последния етаж. Няма никаква влага – личеше си, че е доволен от свършената работа.
- А колко етажа е блокът ? – попита Мариана , като чу , че ще бъдат на последния етаж.
- Пет етажа са.Апартаментът е двустаен , но хазяите отиват да живеят в Сливен – хазяйката била оттам.И затова едната стая ще бъде заключена , понеже там ще приберат част от багажа си , а ние ще ползваме само другата стая , кухнята и банята с тоалетната.Терасата е голяма – открай докрай по дължината на целия апартамент – докато говореше , Станимир все повече и повече се въодушевяваше.
- Искам да я видя – нетърпеливо каза Мариана и се обърна към децата – а вие искате ли да видим новата квартира ? – и ги щипна по бузките.
- Искам – като я хвана за ръката , каза Веско – веднага ли отиваме ?
- Ще отидем , може още днес да отидем – и като се обърна към малкия Диян , го погали по русата главица и го попита :
- Ти какво ще кажеш , майче ?
- Ами , да – едва , едва промърмори той – не обичаше много да говори.
Качиха се на рейса и след две спирки слязоха – точно пред комплекса от панелни блокове , който се намираше между Стария град и Новия квартал.
- Виж колко е близо до центъра – говореше в движение Станимир, водейки Дидко за ръка. Веско стискаше майка си за ръката и я питаше :
- Майко, кой е нашия блок ?
- Не знам, майче, ей сега татко ще ни заведе и ще го видим.
Пет етажа не бяха нищо за младите им крака.Станимир отключи вратата и като се дръпна встрани , театрално каза :
- Моля , заповядайте.
Още като влезе , Мариана забеляза , че апартамента е също като онзи в Бургас , от който тя направи неуспеш ния си опит да избяга с децата.Усети нещо неприятно , но си каза „Е , тука не е Бургас”.Да , наистина , тука не беше Бургас , но ако знаеше какво я чака т у к а …Но нямаше как да знае. Пък и никой все още не знаеше.
- Какво ще кажеш , харесва ли ти ? – нямаше търпение да чуе мнението й Станимир.
- Да , хубаво е – лаконично отговори Мариана.
Пак щяха да живеят в хола, пак леглото беше„Приста” и пак сложиха детските легла едно до друго от тяхното легло към прозореца.На стената , на която беше врата та на стаята , беше секцията – там пак сложиха теле визора.Всичко се повтаряше.Само дето хората около тях бяха други.И гледката.Навсякъде – само море. Защото , за разлика от Бургас , който беше залив , тук беше обратно – сушата „влизаше”навътре в морето и почти целият град беше заобиколен с вода.А вятърът – до обяд духаше от едната страна на града , а следобед – от другата.През целият ден беше прохладно , приятно – това най-много допадаше на Мариана.
Тя излезе на голямата тераса , която беше обща и за трите помещения , погледна наляво – в далечината се виждаше Военния санаториум , заобиколен от синята вода , а малко по-наблизо беше прочутата лековита поморийска кал , за която до сега само беше чувала. Обърна се надясно и видя морето – докъдето стигаше погледът й , само море. И една красива, сребриста, слънчева пътека.
Извика и другите да излязат навън и да видят тази красота.
- Душко , много е красиво – погледна усмихнато към Станимир тя.
- Нали ? – гордо отвърна той. – Радвам се , че ти харесва.И спирката е близо – ще ходим лесно и на свинарника – нали , татенца ? – обърна се ве село към децата той.
Нанесоха се веднага. Бина и „чичо Камазчо”, както казваха децата на нейния съпруг – също Станимир, защото беше шофьор на „Камаз” – им помогнаха да пренесат багажа с „Москвич”-а си.И после „поляха” събитието.
Уредиха децата в детска градина и …тръгнаха на работа.
- Ей , най-после да изляза от къщи – с облекчение въздъхна Мариана. Беше й омръзнало да води еднообразен живот.
- Да , най-после и ние като бели хора ще се облечем хубаво и ще се раз движим из центъра – не закъсня да покаже досадата си от скучното всекидневие Стани мир.Макар че неговият ден не беше скучен, но се пов таряше едно и също по цял ден.Както Мариана се въртеше цял ден като хамстера в колелото си между децата, готвенето, прането, чистенето, така и той се движеше само между дома и свинарника.И винаги бяха заедно.
„ Може би му е омръзнало” – помисли си Мариана , а на глас каза :
- Даа , най-после да се смесим с тълпата – и се усмихна щастливо.Макар че малко й беше мъчно , че се разделя завинаги с професията си.Щеше да бъде най-обикновена продавачка на мебели.Никога не беше го правила.
- Душко , знаеш ли – сподели страха си тя със Стани мир – страхувам се дали ще свикна с работата.
- Няма страшно , нали аз съм до тебе – успокои я той. – Все пак управи телят ще съм аз , отговорностите са мои.А аз разбирам от търговия – продължаваше да й говори той , докато вървяха под ръка из центъра на града.
Магазинът се намираше към централния плаж , в покрайнините на центъра , в стария град. Но пък дет ската градина беше много близо – като се изкачиш по стръмната пресечка , на около двеста метра от магазина.Така че Мариана лека-полека започна да се успокоява – щом ще е близо до децата си … това й стигаше.
Бързо свикна с работата.
Станимир ходеше до ДСО –то да проверява дали има нещо ново за магазина , а тя посрещаше и изпращаше клиентите.Не винаги имаха това , което хората търсеха.Но , с вродената й вежливост , тя усмихнато се извиняваше :
- Засега нямаме , но ако ми оставите някакъв телефон за връзка , още щом получим , аз веднага ще ви се обадя.
И хората си тръгваха доволни , макар и с празни ръце.
И, понеже няма по-добра реклама от доволния клиент , започнаха да идват хора и от Бургас , и от околните села. Работата потръгна.Мариана с голяма изненада откри, че е много добра търговка.
- Казах ли ти , душко , не е толкова страшно – похвали я Станимир.Но това му даде още по-голяма свобода. Почти не се спираше в магазина – все уреждаше нещо. И когато им хареса нещо , бракуваше го и си го вземаха в къщи.Тези неща той ги умееше доста добре.
Следобед Мариана отиваше до детската градина и се прибираше с децата в къщи , а Станимир оставаше до седем , за да затвори и да отчете парите.
Много добре вървеше всичко.Шефовете бяха много доволни от работата им.
Но времето застудя – дойде зимата.
- Душко , жал ми е да будим децата толкова рано и да мръзнат заедно с нас на спирката.Хайде да ги изпратим при вашите , а – каза й една сутрин той. – Майка ти ще ги гледа. – Бащата на Мариана работеше , въпреки , че вече беше пенсионер.Беше пазач в един от заводите в индустриалната зона.
- О , какво ще правя без тях – опита да се възпротиви тя , макар че и на нея й беше мъчно да ги вдига от топ лите легла рано сутрин и да ги изкарва навън , където духаше студения вятър. Наистина, много беше непри ятно. Но щяха много да й липсват и тя се колебаеше.
- Няма нищо , ще се чуваме с тях по телефона , пък и ще отиваме да ги виждаме.
- Ами добре – съгласи се Мариана – ще говоря с майка да дойдат и да ги вземат – а никак не й се разделяше с децата.Толкова беше свикнала да са все край нея , колко то и да я ядосваха понякога.” На кравата рогата не й тежат” казваха старите хора.И тя беше съгласна с тях напълно.Не можеше да си представи , че няма да ги вижда всяка сутрин, да ги буди с целувка, а всяка вечер да ги слага в креватчетата в осем и пак с целувка да им пожелава „лека нощ”.Още отсега децата вече й липсваха.
А може би не е било само това….
Може би несъзнателно Мариана е усещала надвисналия облак , който застрашаваше безоблачното им щастие.
Съдбата ги удари страшно силно.А тъкмо беше започнало всичко да се оправя….
Още като отиде в магазина , Мариана се обади на майка си и й каза , какво са решили със Станимир.
- Майко, какво ще кажеш , ще можеш ли да се справиш с двамата ?
- Ах, на баба дечицата , ще мога , майка , ще мога – страшно се зарадва майка й , защото много беше се затъжила за малките палавници , които не беше виж дала от година и половина. – Колко ли са пораснали – плачеше от щастие майка й по телефона. – Още дове чера ще кажа на баща ти. Ако трябва да се смени с колегата си , но още утре вечер ще хванем нощния влак. А ти им приготви нещата, които ще вземаме.
- Готово, утре вечер майка и татко тръгват, вдруги ден рано сутринта ще бъдат тук и ще вземат децата. Ще изкарат зимата при тях – съобщи тя на Станимир, когато той се прибра от ДСО-то.
- Чудесно – зарадва се той.
Мариана го гледаше и се чудеше, що за човек беше той. Иначе не ги уважаваше, но сега, понеже имаше нужда от тях….А те не му се сърдеха, заради дъщеря си бяха готови на всичко.Щом тя го приемаше такъв, какъвто е, длъжни бяха и те да го правят.
На по-следващата сутрин пристигнаха.Беше неделя и Станимир отиде да ги посрещне на гарата в Бургас. После с автобуса за Слънчев бряг дойдоха в Поморие.