На другата сутрин Мариана и Станимир едва можаха да отидат на свинарника. С тях беше и Наско, синът на съседите им от левия апартамент, който току-що се беше уволнил от казармата и започна работа в магазина при тях. Бяха почистени само главните пътища – затова оставиха колата на главния път за Слънчев бряг, а Станимир и момчето, въоръжени с големи лопати, започнаха да си проправят път през дълбокия до коленете сняг. Трябваше непременно да стигнат до свинарника и да нахранят животните. Мариана остана да ги чака в колата. Студът беше непоносим.
След около час ги видя да се връщат. Отупаха снега от краката си, качиха се в колата и потеглиха. Пристигнаха навреме в магазина.
- Страшно време – след като запали печката и се постоплиха, поклати глава Станимир.
- Да, наистина – обади се и Наско – отдавна не сме имали такъв сняг в Поморие. Снощи по телевизията чухте ли какво казаха – затворили са пътя от петолъчката насам.
- Чух – каза загрижено Станимир. – Добре, че сме се прибрали – какво щяхме да правим в тая виелица, не ми се мисли.
Мариана, която правеше кафе в момента, го погледна учудено. Мъжът й се беше изплашил!.. Досега не беше го виждала толкова угрижен – винаги беше самоуверен, непукист. Но тази стихия беше смъкнала маската му на свръхчовек. И въпреки това тя знаеше, че в трудни моменти можеше да разчита на него. И в негово присъствие усещаше сигурност. Чувстваше се защитена. И това й даваше сили да посреща трудностите в живота с лекота.
През нощта мъглата, която идваше откъм морето, „изяде” снега – остана съвсем тънка снежна покривка. Но природата продължаваше да бушува.
Морето силно се вълнуваше и зад халите улицата беше залята с вода. Вълните се издигаха около два метра над дигата и тя не можеше да ги спре. Морето излезе и долу, на централния плаж – улицата от магазина в посока към калните бани беше залята до бордюрите. Когато решиха да си тръгнат, просто не знаеха откъде да минат.
- Душко, моля те карай ти, в града няма кой да те спре – отстъпи мястото си Мариана и Станимир седна зад волана, а тя – до него.
- Качвай се, Наско – покани съседското момче той и след като Наско седна в колата, Станимир бавно потегли.
- Откъде да минем – чудеше се той. – Не можем да минем отзад – улицата е наводнена.
- Давай покрай училището – обади се Наско.
Заобиколиха отгоре и полека лека, защото все пак по улиците имаше вода от топящия се сняг, стигнаха до булеварда, който водеше към новия квартал. Бавно, бавно, се прибраха до блока.
- Ужас, душко, градът е наводнен - каза с тревога в гласа Станимир, когато двамата с Мариана се прибраха.
Той се страхуваше много от водата. – Знаеш ли, тук брегът е много плитък. Ами ако морето продължи да се надига – ще залее целия град ?!
- Ох, не ме плаши, моля те – погледна го уплашено Мариана. Тя не можеше да плува и много се страхуваше от такива работи. – Не ми говори за наводнение.
- Ма то си е истина – градът е наводнен. Шахтите не могат да поемат водата – много е плитко. Какво ни трябваше да се местим тука – съжаляваше Станимир.
- Е, … В Бургас бяхме нависоко – земетресенията ни люляха. Зимният вятър беше пронизващ – започна да прави равносметка Мариана. – И тука духа много, че и на всичкото отгоре от всички посоки. Сега и морето излезе. При нашите не ти харесва – искахме на морето. Тука наистина животът е по-интересен. Хайде, хайде, ще потърпим. Ще мине.
И като каза това, като че ли нещата придобиха друг смисъл.
- Нали сме нависоко – усмихна се тя. – А и в къщи е топличко…
Наистина, бяха нависоко – на последния етаж – петия.
Мариана не знаеше, че това е най-лошата година в младия й живот. Другите злини я чакаха напред. Бяха наблизо, но…забулени от невидима мъгла. И тепърва й предстоеше да се среща с тях – една по една, като наредени покрай пътя дървета. Лошото е, че не можеше и не знаеше как да ги избегне.
Засега все още дните бяха еднообразни. Само дето Мариана започна да пълнее. Разбра го по дрехите си. Много трудно започна да вдига ципа на панталона си. Започна да яде като за двама – не можеше да гледа пред себе си пълна чиния. А тъй като всяка вечер се събираха с Бинчини покрай ремонта на колата им, Бинчето непрекъснато слагаше на масата суджуци, луканки, бабек , дядо – все любими лакомства. И Мариана непрекъснато боцкаше по нещо.
- Миличка, какво става с тебе – пошегува се една вечер с нея тя. – Да няма нещо ? – и завъртя ръката си във въздуха въпросително.
- А, какво да има, сигурно е от стреса – отговори й спокойно Мариана. Но се замисли и й каза на ушенце. – Знаеш ли, май ми закъснява доста време – ще отида на лекар все пак. – И двете с Бинчето се засмяха с глас.
Мъжете се спогледаха, но Бинчето веднага ги пресече :
- Какво се ослушвате – това са женски работи – и се засмя още повече.
Като си тръгнаха, още в колата Мариана каза притеснено :
- Душко, закъснява ми повече от седмица. Трябва да отида на лекар.
- Ами ти… още като си свали човек панталона и…си готова. Нали щеше да слагаш спирала.
- Е, да де, щях. Ама трябваше да ми мине този цикъл и тогава…
- Още утре отивай да се видиш какво ти е. И…слагай вече тая спирала, искам да съм спокоен. Пази се, няма аз да те пазя, ааа – повиши глас накрая Станимир.
- Добре, добре – успокояващо каза Мариана, докато не се е ядосал повече.
На другия ден, след като отвориха магазина, тя отиде до болницата, която се намираше наблизо. Гинеколожката я прегледа и каза:
- Ами да, бременна си , мила – и се усмихна.
За Мариана това прозвуча като смъртна присъда. Ами сега ?
- Ще кажа на Станимир и…да видим какво ще правя. На мен ми се иска да си го родя.
- Добре. Обсъдете въпроса и – както решиш. Аз съм тук.
Мариана се прибра в магазина и още от вратата така се ухили, че Станимир разбра всичко.
- И сега какво ?
- Ами какво – повтори въпроса му Мариана. – Искам да го родя, може да е момиче. Знаеш колко много искам дъщеря.
- Да бе, момиче. Ти и за Дидко мислеше така – нацупи се Станимир.
Двамата млъкнаха и Станимир запали цигара.
- Трябва да го махнеш.
- Моля те, нека да го родя. Имам предчувствие, че този път вече наистина ще е момиченце – Много рядко я беше подвеждал вътрешният й глас и този път Мариана вярваше, че е така, както го усеща. Не искаше да махка детето.
Но Станимир беше неумолим :
- Не, ще ми изядат ушите. Не искам повече деца, казах. Отиваш и го махаш.
Стана и излезе в залата. Мариана остана сама – стана й много мъчно, сякаш усети присъствието на детето. И…никак не й се искаше да го убива. Но не можеше да накара Станимир да го приеме.
Като се прибраха в къщи, продължиха да говорят на тази тема.
- Душко, а какво ще кажеш да го дадем на брат ти – виждаш, че Рая не може да забременее.
- Каквооо, детето ми да ме нарича „чичо” ? – скочи като ужилен Станимир. – Не, не, не мога да приема това.
- Да не мислиш, че на мен ще ми е леко ? – опита се да го убеди въпреки всичко тя. Веднъж да го роди, пък…
- Махай го, казах ти – Станимир държеше на своето.
И това беше крайното решение.
Още на следващия ден Мариана се уговори с лекарката да й направи аборта.
- Само че, ако може, с упойка. Не искам да ме боли.
- Няма проблем, ще ти сложа упойка – нищо няма да усетиш – усмихна се красивата гинеколожка. Беше рускиня, омъжена за българин и приела България за своя родина. И беше доста добър специалист. Мариана беше напълно спокойна с нея.
Вечерта срещу аборта тя сънува много странен сън.
Сънува, че е рано сутрин и отива за аборта. Но има още време до уговорения час и се връща в къщи – да изчака. Ръми лек дъждец. Мариана наближава къщата, а оттам излиза една нейна приятелка от детството – Маргарита, която беше починала малко преди да се роди Веско и която досега Мариана не беше сънувала. Тя и още една жена водеха за ръчички едно много малко момиченце. Като се изравни с тях, Мариана изненадано попита :
- А, Марге, какво правиш тука ?
А Маргарита, без да я погледне, отвърна :
- Какво – дойдох да прибера детето.
Мариана не обърна внимание на този сън. Но точно този сън й е показал дългоочакваната дъщеря. И ако тя беше послушала вътрешния си глас, щеше най-после да стане майка на момиче. И много от лошите неща нямаше да им се случат. Но това дете…това дете се оказа препъни камъка в техния живот.
Махна го. И всичко се обърна с главата надолу.
Както всеки ден Станимир беше в ДСО – то за стока. Прибра се с някаква жена, малко по-млада от Мариана. Още от външната врата се ухили:
- Душко, виж кого ти водя.
Мариана скептично я погледна, а наум си каза „ Хм, съседката от втория етаж”. Усмихна се пресилено и си подаде ръката:
- Приятно ми е, Мариана.
Съседката ококори големите си синьо-зелени очи и също се представи :
- Ани – и лекичко подаде малката си ръка.
- Тя е наша съседка и иска да си сменя мебелите – незнайно защо се радваше Станимир. Дали защото им е съседка или защото искаше да си сменя мебелите и да им направи голям оборот – Мариана недоумяваше.
- И ? – въпросът увисна във въздуха като паяк на пролетна паяжина. – Виждала съм Ви, живеете в левия апартамент на втория етаж, нали ? – все така с безразличие в гласа продължи тя.
- Да – обнадеждено каза съседката.
- Винаги минаваме транзит покрай вас – продължаваше разговора Мариана, а Станимир странно поглеждаше ту едната, ту другата.
- Ами някой път се отбийте – усмихнато каза новата им позната, като се опита да бъде любезна. – Мъжът ми е на работа в Либия и аз живея с по-голямата ни дъщеря. А малката е при родителите ми – те живеят точно в началото на главната, може да ги знаете – сякаш много настояваше да се сближат тя.
- Ще видим, може би някой път, като не бързаме толкова – уклончиво отговори Мариана. Но тази жена не й се понрави – имаше нещо фалшиво в нея.
Поговориха още малко по работа, разбраха се кога да донесе акредитива от банката, какви мебели точно иска и Ани си тръгна. Но…само от магазина, не и от живота им. Само че това още никой не го знаеше. Никой – дори и те тримата.
Това е животът – една илюзия, една загадка. Река, която уж тече бавно и спокойно, но там, някъде напред по пътя си, по-наблизо или надалече, следва водопад, където водата ври и кипи, унищожавайки всичко, попаднало в нея. Засега все още „водопадът” не се виждаше и затова Мариана и Станимир бяха спокойни, носеха се леко като малка лодка по реката на живота си, отпуснали веслата.
Веднага след аборта Мариана си сложи спиралата и така най-после си осигури спокойствието, от което се нуждаеше.
Наближаваше осми март и настроението на жените от града беше приповдигнато. Само за това говореха като се срещнат – коя къде ще кара празника.
- Душко, мисля да поканим адаша и Бинчето у нас – ще хапнем, ще пийнем, какво ще кажеш ? – предложи Станимир.
- Добре, съгласна съм – отвърна щастливо Мариана. Беше й толкова хубаво…
Минаха през халите, напазаруваха вкусни неща за трапезата и като се прибраха в къщи, решиха да позвънят на приятелите си.
- Говори ти с Бинчето, нали празникът е ваш – усмихна се Станимир.
Мариана избра номера им и като чу гласа на приятелката си в телефонната слушалка, с радостен глас й каза :
- Мадам, утре вечер сме у нас – ще празнуваме осми март. Не търпим възражения – обърна се към Станимир и се засмя.
- Добре, миличка, съгласни сме – чу се отреща звънливия смях на Бинчето.
- Събота е, ние сме до два на работа.
- Не се бавете много – наведе се към слушалката и Станимир.
- Ами зависи от адаша ти – прибере ли се, веднага идваме. Че той…с този камион, знае ли се кога ще си дойде. Ама не вярвам да се бавят много, сигурно до обяд ще приключат – и Бинчето затвори телефона.
След наводнението общинската управа беше решила да подсили дигата и камазите на пътното, където работеше другия Станимир, по цял ден караха големи камъни от кариерата и ги изсипваха в морето. Но все пак в събота работеха на съкратен работен ден.
И така, на осми март Мариана и Станимир се приготвиха да карат празника заедно с приятелското си семейство.
Те дойдоха рано – още към шест.
Донесоха от домашните си вкусотийки. Станимир също беше колил прасе по Коледа и все още имаха суджуци. Мариана извади от лютеницата, която беше им изпратила майка й и от вкусните й туршийки и печена червена капия. Стана чудесна трапеза.
- Хайде, адаш, добре дошли, наздраве – Станимир вдигна чашата с коняк и всички събраха усмихнато чашите си във въздуха. Чу се приятното позвъняване на кристала, подарък от хазяйката им, която работеше в завода за кристални изделия в родния й Сливен. Беше им подарила и един голям, доста тежък пепелник, който четиримата бързо пълнеха с фасове, когато се събираха тук.
Пийнаха си аперитива, започнаха вечерята. След като попривършиха – някъде към осем – Мариана реши да честити на майка си „женския празник” и избра домашния им телефон.
- Здравей, майко, честит празник – радостно извика в слушалката тя, когато чу гласа на майка си.
- Честити й и от мене – повдигна се усмихнато на мястото си Бинчето, като направи във въздуха жест с ръка, сякаш набира номер на телефон.
- Честито и от Бинчето - продължаваше весело Мариана.
Но отсреща се чу притеснения глас на майка й:
- Благодаря ти, майче, честито и на тебе. Ама…ние малко не сме добре – след кратка пауза продължи тя.
- Защо, какво е станало ? – веднага се развали настроението на Мариана.
- Ами… Дидко падна и се удари.
- Къде падна, как се удари – Мариана усети как в стомаха й се събираше някаква топка. Другите млъкнаха и се заслушаха разтревожено в разговора.
- Гонеха се с батко си – нали знаеш как тичаха от стая в стая – започна да обяснява майка й. – Дидко носеше онова малкото пластмасово легенче, зеленкото, знаеш го – той много го харесва и все с него си играе. Да, ама като падна, ръба на легенчето го удари по челото и сега има цицина колкото кокоше яйце.
- Кога стана това ?
- Ами миналия ден.
- И защо не ми се обади веднага ?
- Не исках да ти развалям настроението, майка, исках първо да разбера какво му има на детето.
- Ходихте ли на лекар ?
- Да, прегледа го детският хирург. Искаше да го цепи, ама като му казах, че в рода ни има хемофилик, отказа се. Сега трябва да ходим в Пловдив да го изследват. И, ако се окаже, че и той е болен от хемофилия, няма да го цепи – ще му изтегли гнойта със спринцовка.
Празникът на Мариана беше до тук.
- Майко, още утре идвам. Не се тревожи.
- Добре, майка – по гласа й личеше, че майка й плаче.
- Не плачи, моля те - а самата тя се давеше от сълзи. Затвори телефона и отиде при компанията. Но настроението на всички вече беше „под нулата”.
- Какво става, Марианче – със сериозно лице я попита Бинчето.
- Не се знае още, но…скоро ще разберем. – И започна да обяснява. – Моята братовчедка, която е дъщеря на сестрата на майка, има син, Тошко, болен от хемофилия. Дидко има всички симптоми…
- Каква е тая болест ? – не разбираше Бина, а двамата Станимировци мълчаха и само дърпаха нервно от цигарите си.
- Кръвта му не се съсирва, когато се пореже. А пък ако се удари, прави подкожни кръвоизливи и абцеси. Това е наследствено – от майката се носи, а момченцата боледуват. Лошото е, че братовчедка ми има и дъщеря – тя може да предаде болестта на децата си. Лоша работа – поклати глава Мариана.
Бинчето й съчувстваше от сърце. Познаваше майка й – добра, всеотдайна жена. Но…какво страшно наследство е носела кръвта й. И досега никой да не го разбере.
- А бе, още като проходи Дидко и започна да посинява, когато се удари някъде. И тези кръвоизливи от устничката му…Много ме е страх – Мариана не можеше да се преструва повече и се разплака. Двете с Бинчето отидоха в стаята, а двамата адаши останаха на масата в кухнята. Пиеха, пушеха и се чудеха какво да направят.
- Адаш, то, каквото е писано, никой не може да го избегне – опитваше се Бинчиния Станимир да успокои адаша си. Но двамата само се споглеждаха и…не можеха да кажат нищо. Явно Съдбата сериозно се беше заела с Мариана и нейното семейство.
Тази нощ двамата със Станимир се любиха като за последно.
- Никак не ми се пускаш – повтаряше той и целуваше младото й, стегнато тяло, по което нямаше никакви белези, че е родила три деца. Толкова гладка беше кожата й, че Станимир не можеше да й се нарадва.
Още на другия ден Мариана пристигна при децата си. Като видя това малко, нежно личице, с тази голяма топка на челото, не можа да издържи. Прегърна Дидко като внимаваше да не го натисне по челцето и заплака.
- Недей, майка, ще разстроиш децата.
- Майко, защо плачеш? – побърза да попита баткото.
Мариана го целуна по белите бузки, погали го нежно по къдравата черна главица и го притисна към себе си. Заплака още по-силно, като повтаряше само едно :
- Ах на майка, ах на майка.
Много обичаше децата си, много. Откакто й взеха Мирко, много се страхуваше за децата си.
- Утре отиваме в Пловдив. Изпращат ни във ВМИ – ще му изследваме кръвта та да знае какво да прави хирурга – майка й се чувстваше виновна, че е допуснала да се удари детето и сега не спираше да обяснява и да плаче.
- Добре, майко, успокой се. Утре ще се разбере истината – няма смисъл още отсега да се тревожим и да мислим най-лошото. Може пък да не е това – опитваше се Мариана да залъже и майка си, и себе си. Но знаеше, че каквото е станало, е станало още преди да се роди детето – при зачеването му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар