Мариана отвори вратата на апартамента и радостно се хвърли на врата на майка си и баща си. Все още беше рано и децата спяха.Но веселата глъчка ги събуди и те, босички и по пижамки, се появиха в кухнята.
- Бабо - зарадва се по детски Веско, затича се и скочи в скута на баба си.
- А дядо, не се ли радваш да видиш и дядо ? - усмихнато каза Станимир и повика малкия Дидко, който страхливо стоеше встрани и смучеше палеца на дясната си ръка.Той не познаваше тези хора, макар че много често чуваше майка му и баща му да говорят за тях.
- Дидко, ела, бабино. Ах че си пораснал - прегърна го майка й и започна да му се радва. - Ах на баба хубавеца. - И понеже Веско също се гушкаше до нея, тя прегърна и него щастлива и усмихната.Беше толкова затъ жена, че все още не можеше да осъзнае действител ността.
- Хайде да се преоблечем деца и да сядаме на масата - подкани ги Мариана и двете с майка й заедно с децата отидоха в стаята.
- Марианче, как сте, майче ? - притеснено я попита майка й.
- Ами ...добре сме - малко неуверено отговори Мариана, защото все още не знаеше как ще потръгнат нещата - вече работим, Станимир продължава да си гледа прасетата. Има двадесет и пет майки - трудно му е. Ама няма начин - трябва. Само с двете заплати не може да се купи жилище, а пък да ходим все по квартири - и това не е работа.
- Така е , мойто момиче - с разбиране поклати глава майка й. В този момент в стаята влязоха Станимир и баща й, които дотогава пушеха вън на терасата.
- Брейй, голяма работа е това Поморие бе - усмихнато каза баща й. - Накъдето и да погледнеш, все море - и поклати глава замислено. - Браво, много е красиво - и продължи да клати глава одобрително.
Станимир усмихнат и видимо доволен, се обърна към Мариана:
- Баща ти много хареса гледката.
- Да, и на мен много ми хареса, когато погледнах от тази тераса, татко - засмя се и тя. - Хайде сега да закусваме.
Отидоха в кухнята. Мариана разгъна масата и започна да слага върху нея вкусотиите, които беше приготвила.
След закуската се облякоха и излязоха да разходят гостите си из града. Но много бързо се измориха и се прибраха. Мариана набързо приготви обяда - имаше малко пържолки в хладилника, сложи ги във фурничката да се изпекат. А през това време изпържи малко картофки за гарнитура - майка й беше им подарила за предишната годишнина от сватбата много практична тенджерка с мрежа, хващаше цял килограм картофи наведнъж.Сипа и от вкусната туршийка, която майка й приготвяше всяка зима и сега им донесе да има и на тях.
Когато масата беше готова, Мариана отвори вратата на стаята и усмихнато ги покани:
- Хайде да ядем, всичко е готово.
Децата се подгониха както винаги - те всичко обръщаха на игра.
- Ооо, колко вкусно мирише - похвали я баща й, а Станимир побърза да се обади:
- Аа, много вкусно готви мойта женичка - и погледна към нея с топлина в очите си. Мариана се изчерви от удоволствие и тихичко го смъмри:
- Стига де....
Когато приключиха с обеда, баща й легна да си почине малко, а тя и майка й започнаха да събират багажа на децата и да го подреждат в пътните чанти. През това време Станимир си играеше с децата, защото не знаеше кога пак ще ги види. Беше му мъчно, но нали за тяхно добро ги изпращаха надалеко. А Мариана криеше сълзите си, за да не разстройва малките. Галеше с любов дрешките им и още отсега те вече й липсваха. Но трябваше да се примири с положението - нали искаше децата й да са добре.
Майка й я видя и се опита да я успокои:
- Не се разстройвай, майче, знаеш, че добре ще ги гледам.
- Знам, знам, но...никога не съм ги отделяла от себе си и ...- не можа да сдържи сълзите си вече и се разплака.
- Стига плака, де, ще ме разплачеш и мене - уж й се скара майка й, но и нейните очи се напълниха със сълзи.
Мариана избърса очите си и стана сериозна.
- Майко, много те моля да не ги глезиш и да не разваляш режима им. Вечерта след Сънчо веднага ги слагай да спят. И никаква вода след осем часа, нали ме разбра?
- Няма, майче, обещавам - засмя се майка й.- Ама нали знаеш - внуците са по-мили от децата.
- Знам, че ги обичаш - прегърна я Мариана и я целуна по бузата - но не забравяй, че те са момчета. Не искам да бъдат някакви разглезени мъже, все пак ще стават глава на семейство, трябва да имат характер.
- Спокойно, не се тревожи - успокои я майка й.
Когато се приготвиха напълно, се качиха на градския автобус. Мариана и Станимир отидоха да ги изпратят до спирката на автобуса за Бургас.
След малко пристигна автобуса от Слънчев бряг и трябваше да се разделят. Мариана едва сдържаше сълзите си, но Дидко се разплака - майка й го носеше на ръце, а баща й водеше Веско за ръчичка.Станимир носеше багажа. Помогна им да се качат и понеже автобусът беше пълен, майка й и баща й заедно с децата, застанаха до задното стъкло и започнаха да махат за "довиждане". Веско махаше с ръчичка усмихнато, но Дидко протягаше към тях
малките си ръчички и плачеше :"Мама, мама".
Раздялата беше тежка за малкия Дидо. Досега той не беше живял с никой друг, освен с мама и татко. А сега ги виждаше, че остават там долу, а той и батко отиваха с тези хора, които казваха, че са баба и дядо.И той плачеше силно, сякаш искаше това да спре и да се върне при мама и при татко.
Баба Дианка го успокояваше:
- Недей плака, баба. Сега ще отидем на влакчето, знаеш ли колко е интересно – и погледна притеснено към дядо Георги – дано скоро се успокои това дете – и още по-силно притисна Дидко.
Веско също успокояваше малкото си братче:
- Диденце, не плачи, батко е тука – и го галеше по главицата, а малкия го гледаше в очите и лека-полека престана да плаче.Само отвреме-навреме изхълцваше леко. Но се успокои – все пак батко му беше с него. Това му даваше кураж.
Една млада двойка ги видя и им отстъпи мястото си. Баба Диана и дядо Георги седнаха на седалката и продължиха пътуването, прегърнали внучетата си. Скоро Дидко съвсем се успокои и сякаш забрави, че е плакал.
След няколко минути пристигнаха на гарата и се настаниха във влака. Вътре беше топло и много приятно.
Седнаха до прозореца – Дидко се сгуши в баба си, а Веско се изправи и се загледа през прозореца.
- Веско, ела у дядо, да не паднеш като тръгне влака – дядо Георги взе големия си внук на колене и след няколко минутки влакът потегли.
Веско се зарадва и запляска с ръце, а Дидо гледаше леко подплашен и се притисна към баба си – за всеки случай.
- Тръгнахме – весело каза баба Дидка- скоро ще си бъдем в къщи. Ще играете на двора, ще тичате – много ще ви хареса.
Влакът потракваше тихо с колела и леко се люлееше. Беше толкова приятно, че децата скоро заспаха.
А в Поморие Станимир прегръщаше Мариана, която пак плачеше, и я успокояваше:
- Моля те, душко, престани вече. Ще разплачеш и мене.
Знаеш, че в най-скоро време ще отидем да ги видим – чудеше се как да я успокои той, а сърцето му се късаше от мъка, защото и на него вече му липсваха гласчетата им.
- Кога ще отидем, как ? та нали сме на работа и в събота? – не преставаше да хълца Мариана.
- Ще измислим нещо – не спираше да говори Станимир, галейки я по косата. – Например…може да помолим адаша да ни закара с неговия „Москвич”, дори и те с Бина могат да дойдат.
Мариана изтри сълзите си, обърна се към него и се усмихна:
- Да, това е добра идея, душко, ще отидем четиримата, дано само да се съгласят.
- Искаш ли ей сега да отидем у тях и да обсъдим този въпрос – като я целуна нежно по устните, успокои духовете той. – Хайде, ставай.
Мариана скочи от диванчето, плесна с ръце и засмяно каза:
- Хайде, отиваме. – Но изведнъж се сети нещо и отново седна – Ами дали са се върнали от село?! – Бина беше от едно близко село и през седмица-две навестяваха баща й, който беше останал сам от няколко години.
- Е, сигурно вече са се прибрали. Все пак утре е понеделник и трябва да се приготвят за работа.
Бинчето работеше като касиерка в клона на ДСК, а Станимир караше един голям „КАМАЗ”, заради което Веско и Дидко бяха го кръстили „чичо Камазчо” – ей така, на шега.
Мариана и Станимир се облякоха и с градския автобус бързо стигнаха в новия квартал. Повървяха малко до къщата на приятелите си – беше доста студено, защото вятърът, който духаше, пронизваше до кости.
Натиснаха звънеца на вратата им и отвътре се чу гласът на Бинчето:
- Момент… - вратата се отвори и двамата видяха усмихнатата до уши Бина. Тя си беше такава – лъчезарна, винаги весела, с вид на човек, доволен от живота си. – Хайде, влизайте, че сигурно сте измръзнали.
И като се обърна към края на дългия им коридор, извика все така засмяна
- Стъни, адаша ти и Марианчето са тука. Слез до мазето да донесеш нещо…ти знаеш какво.
И след като закачи палтата на гостите си на порт мантото, тя ги вкара в трапезарията.
- Е, как сте, разказвайте.
- Как да сме – започна да се оплаква Мариана – нашите взеха децата при тях, много ми е мъчно.
-Е, нищо де – започна да я успокоява Бина – така ще е по-добре за малките. Иначе нали виждаш, сутрин е много студено, чак да ти е жал за тези душички да мръзнат по спирките…
- Да, ние затова ги изпратихме при тях, там ще са на топло, ще спят колкото си искат – намеси се и Станимир.
В този момент вратата на трапезарията се отвори и „адаша” влезе с бутилка домашно вино и няколко суджука в ръцете. Остави ги в бокса, обърна се към гостите си и се здрависа с тях:
- Ха сега, добре дошли – и седна до адаша си.
И той като Бинчето беше много спокоен човек, уравно весен, внушаващ увереност и сигурност. Усмихваше се умерено, а сините му очи гледаха строго изпод гъстите вежди.
- Жена, нарежи и от бабека, дето го донесохме от село – обърна се назад към Бинчето, която приготвяше вече мезетата. И като наля вино в чашите, прегърна госта си през раменете – Е, как е, адашче, как върви работата?
- А, работата върви добре, сега и децата няма да са в къщи – още повече време ще имам и за магазина, и за прасетата. – Станимир имаше предвид факта, че кога то отиваше на свинарника, все бързаше да се прибере при любимите си същества. Пък и Мариана не можеше да му помага, защото беше заета с децата и той ходеше сам при прасетата. Отвреме-навреме и тя отиваше заедно с децата, когато времето беше хубаво разбира се. Децата много се радваха , когато имаше малки прасенца.
- Адашче – продължи Станимир – много ни е мъчно за малките, преди малко едва накарах жената да спре да плаче. Искам да те питам нещо.
- Питай, адаш – като отдръпна леко глава назад, се усмихна домакинът.
- Ами нали знаеш, жени – реве и вика „децата вече ми липсват” – усмихнато продължи да говори Станимир, а Мариана се изчерви от неудобство.
- Ще реве ами – обади се откъм бокса и Бинчето – те вече и на мен ми липсват, малки душички на леля.
- Та, значи, искам да те питам – съгласен ли си да отидем да ги видим някоя неделя – ей така, за един ден?
- Това ли било? – весело отвърна адаша му – лесна работа, още следващата неделя ще се натоварим на колата и ще се разходим дотам.
- Разбира се – сядайки при гостите на масата, потвърди и домакинята – тъкмо и аз ще ги видя – и се усмихна още по-широко.
- Казах ли ти, душко, всичко ще се оправи – поглеждайки Мариана, каза Станимир и всички вдигнаха наздравица за следващата неделя.
А тя най-после се успокои. И не само от този факт. На Мариана винаги й беше спокойно в присъствието на нейната добра приятелка Бина, която сякаш я зарежда ше само с положителни емоции.
Някъде към полунощ Станимир и Мариана се прибраха и си легнаха. Тази нощ се чувстваха като младоженци – макар много да обичаха децата си, все пак живееха в една стая с тях и това им пречеше да изживяват ин тимните си моменти спокойно, без притеснение. Все чакаха децата да заспят, та да могат да се отдадат на страстта си. Все още бяха млади хора, здрави, изпитва ха нужда от близост. Станимир едва изтрайваше да мине цикъла й – непрекъснато я желаеше. И ако, не дай Боже, Мариана му откажеше, реагираше веднага – „Друг ли си имаш, мама ти стара?!” И тя си знаеше – не трябва да отказва на мъжа си. Макар че,…между нас казано, той си беше егоист. Гледаше да си направи удоволствието, а тя…тя да се спасява. Успяваше да я възбуди силно, но после…не можеше да я задоволи. Защото, след неговия финал, тя искаше още, но се страхуваха да не забременее. Опита с хапчета, но започна да пълнее и ги спря – Станимир не харесваше пълните жени. А тя искаше да се харесва на мъжа си.
Една вечер се реши и му каза.
- Душко, ще си сложа спирала. Не ми е достатъчно, ти свършваш бързо и аз оставам незадоволена…
- Какво, не ти ли стига моето приятелче? – злобно я погледна той. – Ами да ти доведа някой голям, дано той те задоволи.
- Глупости – Мариана вече съжаляваше, че му го каза – просто не ме изчакваш.
- Ми не мога бе, жена, спирачките ми не държат – нахално се ухили той.
„Мъж, какво да го правиш – егоист” – помисли си разочарована тя и реши да си сложи спирала при първа възможност.
Неделята дойде бързо. Още в събота вечер се чуха по телефона с майка си и Мариана й каза, че рано сутринта тръгват с Бинчето и мъжа й , още преди обяд ще са при тях.Майка й веднага каза на децата, а те много се зарадваха.Хванаха се за ръчички и като се завъртяха подскачайки, в един глас започнаха да викат:
- Бра- во, бра- во – разделяйки на срички думата, в такт с подскоците.
Баба Диана ги гледаше и им се радваше:
- Ах на баба, много ли сте затъжени?
- Да, да, да – продължаваха да подскачат малките .
- Гошо, трябва да вземем нещо за гостите – ще отидеш ли до магазина – обърна се тя към дядо Георги.
- Ами щом трябва, иска ли питане – изкашля се той и стана от дивана, където беше се излегнал.
- Иди до магазина да вземеш сирене и яйца, да им разточа една баница. Че даже две – да си вземат едната за там – разбърза се както винаги баба Диана.
Няма коментари:
Публикуване на коментар