Книга Втора, глава Седма

Прибраха се, сложиха Веско да спи и двамата със Станимир седнаха в кухнята да си поговорят още, защото бяха разстроени.
- Душко, аз предлагам следното – запали цигара Станимир и започна разговора, без да я погледне – Ако искаш, утре сутринта не идвай в магазина – остани си в къщи. Пък, когато детето се събуди, облечи го и ела с него –и изтръска цигарата си в пепелника. Личеше си, че нещо го измъчва – държеше се странно.
Мариана добре го познаваше и веднага забеляза разликата между онзи Станимир, който в нощта преди заминаването й не я пускаше от обятията си, и сегашният, който й говореше без да я гледа в очите. Непрекъснато се занимаваше с цигарата си – отупваше я в пепелника, въртейки я насам-натам, даваше вид на много замислен човек. Естествено, Мариана помисли, че е притеснен заради случващото се с малкия и прие това за напълно нормално.
- Ами…ако това няма да ти попречи на работата… - отговори несигурно тя.
- А, какво да ми попречи – стрелна я за кратко той – аз ще отида сутринта да нахраня животните и оттам ще отида в магазина. Пък вие с детето елате, след като го нахраниш.
- Добре, така ще направим –и Мариана изгаси цигарата си – Хайде сега да лягаме, че съм страшно изморена.
- Аз трябва да отида до дискотека „Поморие”, уговорих се с шофьора на фуражовоза да се срещнем и да се разберем за утре кога да ми донесе фураж. – Ти си лягай, няма да се бавя.
Навън валеше дъжд.
- Ей, душко, да взема твоя чадър, че моят се е счупил.
- Вземи го – разсеяно му отвърна Мариана, защото вече сърцето й спеше. – Ама внимавай много, че вече не се намират такива чадъри – подхвърли усмихнато тя.
Защото това беше японски, тройно сгъваем чадър, с много красива разцветка в любимото й кралско-синьо. Беше си го купила от щанда в х-л „Бриз” в Бургас малко преди да завърши следването и затова той имаше сантиментална стойност за нея – напомняше й за студентските години и всичко, свързано с тях.
Заспа веднага. Но към два часа се събуди и видя, че Станимир още не се е прибрал. Стана й неприятно – не беше го правил друг път, никога преди не отиваше без нея където и да било. Но явно докато я нямаше той си беше променил навиците.
- Мъжки му работи – каза си тя, обърна се на другата страна, опита се да заспи, но…усети някаква тревога. Не можеше да заспи – ослушваше се и чакаше вратата да тропне.
След около половин час очакване Станимир се прибра. Легна си бързо, обърна й гръб и заспа. Мариана леко се зачуди – „ Не му се искаше да ме пусне да замина, а сега ... ми дава гръб …хм, интересна работа. Но , сега не е момента да изясняваме това.” И тъй като много й се спеше, отпусна се и заспа спокойно. Все още не можеше да разбере, че над семейното им огнище е увиснал тъмен, градоносен облак с много нежно име и невинно личице.
Мариана не беше злопаметна и сутринта, когато се събудиха, започнаха деня си както обикновено. Тя оправи леглото, облече се, гримира се, а през това време Станимир се обръсна. Веско още от малко бебе си беше свикнал да се събужда в шест и нямаха проблеми с неговото ставане. После си изпиха кафето, а Веско си изяде закуската.
- Душко , къде ми е чадъра? – попита Мариана – не го виждам, къде си го оставил?
- О, забравих го в дискотеката – небрежно отвърна Станимир.
- Ама как така, нали ти казах да го пазиш – проплака тя. – Няма вече такива чадъри, беше толкова красив и практичен.
- Е, какво да правя сега. Голяма работа, един нищо и никакъв чадър. Ще си купиш друг.
И с това въпроса за чадъра приключи. Мариана разбра, че за този човек нейните лични вещи нямат никаква стойност, особено онези, които са й спомен от живота й преди него. Но за нея беше по-важно да не се карат. Качиха се в колата и отидоха на свинарника. Станимир сипа на животните фураж, а през това време Веско си поигра с кучето, и тръгнаха на работа. Точно в осем часа отвориха магазина. Всичко вървеше по ноти. След малко дойде и Наско. Донесе дърва, запали печката, а Мариана огледа нещата върху бюрото, които щяха да й трябват за през деня.
- Душко, аз ще отида до ДСО-то, да видя какво имат, че нещо много ни оредяха мебелите в магазина – някак смутено каза Станимир, поглаждайки се по брадичката, а погледа му отскачаше ту към нея, ту надолу, ту нагоре… Тя не беше виждала досега този „танц” на очите му и много се озадачи.
- Не е ли малко рано – изчакай да стане поне десет часа…знам ли – замислено каза тя, като го гледаше въпросително в очите.
- Не е рано, докато отида, ще стане почти десет – отвърна разсеяно той.
А в главата му се въртеше само една мисъл „ Дано да ме изчака, дано не е тръгнала за работа.” Влезе в тоалетната, където над мивката имаше едно старо огледало, оправи косата си – в това отношение беше много суетен – изчетка панталона си и излезе, като подвикна:
- Няма да се бавя много. А ти да слушаш майка си, нали моето момче – усмихна се към Веско и закачливо размаха пръст.
- Искам и аз да дойда – с молба в гласа каза детето.
- Не може, майче, татко отива по работа – хвана го за ръчичката Мариана и го прибра в стаичката на топло.
Седна на дивана и се замисли.Поведението на Станимир я учудваше. Никога досега не е бил толкова припрян, когато трябваше да ходи до ДСО- то. Но тя си имаше своя философия. В такива случаи си казваше, че каквото има да стане, то ще стане и … рано или късно истината все ще излезе наяве.
Огледа се и, тъй като все още нямаше клиенти, влезе в склада, за да се ориентира къде какво е прибрано, какво има и какво няма. Бяха си създали ред и пакетите с разглобените мебели, които получаваха, си имаха място. Само като погледнеше, човек можеше да разбере, ако нещо се е свършило и трябва да се поръчва пак.
Мариана забеляза, че има доста празни места и реши, че наистина Станимир съвсем навреме се е сетил да отиде в ДСО-то. От къде можеше да знае, че в живота на нейния съпруг беше нахлул нов ангажимент…. Явно още е било рано да го знае.
Наско ходеше подире й и непрекъснато питаше, потривайки ръце:
- Аз какво да правя? – и всеки път спираше, щом тя спре да върви, повдигайки въпросително вежди.
- Ти ли какво да правиш? – повтори въпроса му тя. – Ами посъбери малко пакетите, че са разместени, да имат подреден вид. И после удари една метла на склада.
- Слушам, шефке – усмихна се момчето и „козирува”.
Започнаха да идват хора и разговорите с тях я завладяха.
Мариана се оказа доста добра търговка. Винаги обръщаше голямо внимание на хората, които прекрачваха прага на магазина. Караше всеки от тях да се чувства специален, защото винаги се опитваше да разбере точно от какво се нуждае, независимо дали ставаше въпрос за обзавеждане на хол, спалня или детска стая. Ако пък се отнасяше за кухня…. О, тогава Мариана беше в стихията си. Вземаше лист и молив и скицираше разположението на кухненския бокс.Само питаше клиентите:
- Колко е дълга стената, къде ви са вратата и прозореца?
Рисуваше им – долни секашета, горни секашета, печка, мивка, хладилник, пералня – всичко, което трябваше да има в един кухненски бокс. А тя още от малка рисуваше доста добре.
И хората я гледаха доволни и й благодаряха.
- Ох, добре че ни ориентирахте, ние се чудехме кое къде да сложим.
Е, имаше и такива, които търсеха точно определено нещо. Тогава Мариана им казваше дали имат или нямат. И ако случайно в момента нямаха, тя ги записваше в една тетрадка, която беше приготвила специално за такива случаи.
- Ако си оставите телефона, аз веднага ще ви се обадя като го получим – и толкова мило и сърдечно им се усмихваше, че клиентите винаги си тръгваха доволни. И бяха сигурни, че това наистина ще стане.
Денят вървеше спокойно. Веско кротко си играеше край нея, нямаше много хора – беше студено и ветровито. Наско беше почистил и сега беше във вътрешната стаичка, при печката, където имаше грижата да поддържа огъня. Мариана провери вратата на склада още веднъж – беше добре заключена. Седна на бюрото в малкото, остъклено офисче, дръпна преградката на гишето, за да не влиза студ от залата, запали цигара и се загледа през остъклената входна врата на магазина. А той целият беше със стъклени стени, закрити от дълги, плътни завеси. Само гърбът на магазина беше плътен, от дървения пресован, тънък материал, с фино гладко покритие. Достатъчно студено беше в големия хангар, не можеше дълго да се стои без връхна дреха. Затова те използваха всяка свободна минута, за да се скрият в офисчето, където беше топло от бумтящата печка.
Наско беше работлив, изпълнителен. И…много внимателен към нея. Толкова внимателен, че Станимир по едно време започна да ревнува.
- Ей, младеж, ти какво така все си в услуга на шефката? – уж на шега, усмихвайки се малко насила, му правеше забележки той. – Ти да не забрави, че тука аз съм шефът ?
В такива моменти Мариана се усмихваше, защото се сещаше какво й говореше Наско, когато останат сами.
- Как искам да станеш директор на някое голямо предприятие, че аз да ти бъда секретар…- и я поглеждаше почти любовно. – Ще изпълнявам всяко твое желание – и закачливо повдигаше и спущаше вежди с чаровна усмивка.
- О, хайде да не говорим за неща, дето няма да се случат – отбиваше закачките му тя, а той въздишаше театрално и двамата започваха да се смеят. Покрай закачките му Мариана просто си отдъхваше от сивото ежедневие. Пък и съседите им бяха много благодарни, че му ангажираха времето и можеше да припечели малко пари самостоятелно, а не да се излежава цял ден в къщи.
Но се оказа, че не всичко е розово, както изглеждаше.
Една вечер тримата се позабавиха у Бинчини и се прибраха към десет и половина вечерта. На детето вече много му се спеше и тя бързаше да го сложи в леглото.
- Ей сега, татенце – нежно се обърна Станимир към Веско, отключи вратата на апартамента и влезе, а Мариана остави дамския си плик върху шкафчето за обувки пред входната врата, събу обувките на Веско и го въведе в къщи. Изобщо забрави за чантата си. А тя беше светло-бежова и се сливаше с цвета на шкафчето.
Сложи детето да спи, легнаха си и те със Станимир и веднага заспаха.
Но на сутринта, като посегна да си слага грима, Мариана се учуди, че не може да намери чантичката си.
- Душко, да си виждал чантата ми? – попита тя Станимир.
- Не, не съм – още по-учуден от нея отговори той, като я знаеше колко е подредена. – Ти снощи къде я остави, не я ли прибра?
- Да бе, аз събувах Веско и я оставих върху шкафчето – удари се по главата тя и хукна навън. Отключи вратата, погледна към шкафчето и…онемя. Чантата я нямаше.
- Няма я – погледна уплашено към Станимир, който в този момент беше в банята срещу нея и се бръснеше. – Ами сега?! … И паспорта ми, и шофьорската ми книжка, и всичко… - занарежда тя. - Какво ще правим ?
- Ами ще се обадим на Митко Спиридонов, това е тяхна работа, да го търсят.
- Ама как можеш да си толкова спокоен ? – не можеше да се успокои Мариана и сърцето й лудо заби. – Как ще ми намерят чантата сега?
- Спокойно, никой няма да ти проверява шофьорските документи в града, а пък паспорта…не знам, в полицията ще кажат – опитваше се да я успокои Станимир, защото тя вече хълцаше неудържимо.
- Хайде, изчакай Веско да се наспи и после елате в магазина. Днес ще отида сам до свинарника. - Ще пия кафето в Снек-бара. – Облече дебелата си грейка и излезе. Добре, че и той имаше ключове от колата, че иначе…Нейните изчезнаха заедно с чантичката й.
Когато Веско стана от сън, Мариана му направи закуска, детето се нахрани и двамата отидоха в магазина с автобуса.
- Ти обади ли се в милицията? – попита тя Станимир още като влезе в стаичката при него.
Изобщо не забеляза погледите, които им хвърляше Наско.
- Да, обадих се. Митко каза, че ще мине по някое време от тук да му обясниш точно какво е станало – и излезе в залата, за да обслужи хората, които току-що влязоха в магазина. Веско го последва.
- Ох, кой знае дали ще я намерят – продължаваше да се тревожи Мариана и палеше цигара след цигара.
- Какво се е случило ? – невинно попита Наско.
- Чантата ми изчезна – отговори му притеснено тя, като дърпаше нервно от цигарата, сякаш там се криеше отговорът на въпроса „Къде ли ми е чантата?”
- Ами ти къде си я забрави? – продължаваше да я измъчва с въпросите си момчето.
- Уф, моля те, стига си питал – с досада в гласа отговори Мариана. – Забравих я върху шкафчето за обувки пред апартамента – и изведнъж лицето й светна от мисълта, която я осени. – Насе, ти не си ли я виждал? Снощи се прибрахме към десет и половина и аз я забравих там, докато събувах Веско…
- Не, аз се прибрах към единадесет, ама там нямаше нищо.
- Ние живеем на последния етаж – разсъждаваше на глас Мариана, като размахваше ръце, сякаш рисуваше във въздуха стълбището на входа. – За да я е взел някой, дошъл е нарочно. Сигурно е някой, който знае, че работя в мебелния и сигурно си е мислел, че нося пари в чантата си. Искам да кажа – оборота от магазина – погледна към Наско тя, поклащайки глава и се протегна към пепелника, изтръска цигарата си и се замисли.
- Възможно е – съгласи се с логичното й разсъждение той. – Ама…трябва да е някой, който знае къде живееш…- продължаваше да налива масло в огъня младото момче.
- Да, наистина – съгласи се с него тя.
В този момент Станимир влезе в стаичката, последван от Митко Спиридонов, шеф на Криминалния отдел в местната милиция.
- Как сме днес – усмихнато поздрави той Мариана и си подаде ръката за поздрав. Стиснаха си ръцете и тя започна припряно да му обяснява как си е забравила дамската чантичка пред вратата на апартамента и сутринта не я е намерила.
- Ама ти разбираш ли, Митко, ние сме на последния етаж, никой не минава покрай нас, освен съседите. А нито един от тях не я е виждал, ние ги питахме.
- Успокой се – запали цигара инспекторът, седна и се замисли. – Да си забелязала някой да те следи ?
- Не, не съм – след като помисли малко, поклати отрицателно глава тя.
- Хм, интересно… - Митко допуши цигарата си и си тръгна. – Ако разбера нещо, ще се обадя. Чао.
 - Чао, дано стане скоро – отвърна му с надежда в гласа Мариана и го изпрати до вратата на стаичката. Станимир излезе с бавна стъпка след него, запали цигара и го съпроводи до вратата на магазина. Там се спря и, подавайки ръка, каза:
- Виж там, гледайте да намерите чантата, че иначе много работа ни се отваря. Трябва да вадим нови документи, да сменям ключалката на колата и бравата на апартамента, ужас – досадата се усещаше в гласа му. Митко го изгледа учудено, стисна ръката му и слезе по стъпалата, като махна с ръка над главата си за „Сбогом”.
Този ден Мариана просто не можеше да мисли за работа. От главата й не излизаше мисълта „Кой? Кой? Кой?”Стоеше на бюрото и палеше цигарите една след друга машинално. Станимир забеляза това и каза с разбиране в гласа:
- Най-добре ще е да се приберете в къщи с Веско, днес не си във форма. Ние двамата с Наско ще се оправим с работата – и без това няма много хора. Ако Митко се обади, ще ти звънна.
- Добре – съгласи се охотно Мариана и се обърна към Веско – Хайде моето момче, ела да слагаме грейката и да си ходим.И преди да тръгне каза с въздишка – Който и да е, не искам да знам, просто да си ми остави чантата пак там…Ама кой знае…
- Хайде, тръгвайте – сякаш я гонеше Станимир, щипна Веско по бузките и затвори след тях вратата на стаичката.
- Виж, шефе – започна да мънка Наско – аз прибрах чантичката й.
- И аз така си мислех – погледна го изпод вежди Станимир. – И защо го направи ? Нали я виждаш – ще се побърка от притеснение.
- Ами…исках да я стресна, наистина, да не я оставя друг път така, където й падне.
- Знаеш ли какво ще ти кажа, момченце – Станимир стисна устни и направи крачка към него – оставяш си чантичката върху шкафчето и си подаваш молбата за напускане, ясно? – и го погледна страшно. – Иначе ще й кажа, че ти си този, дето й изкара акъла.
- Ясно, шефе, разбрахме се – едва ли не се разтрепери Наско от този поглед и стана да си облече якето .
- И внимавай да не те види никой. Най-добре го направи довечера – продължаваше да го гледа в упор Станимир.
- Добре, така ще направя. Хайде, чао – тръгна с наведена глава Наско. Ядосваше се, че с тази шегичка даде коз в ръцете му и по този начин си би автогол да го изгонят от работа.
Вечерта Станимир се прибра от работа към седем , влезе усмихнато в къщи и весело каза:
- Как са моите хора? – прегърна Веско, вдигна го във въздуха и го целуна. – Искате ли да се разходим след вечеря?
- Амми, къде ще ходим в този вятър – намръщи се Мариана. – Пък и … нали Митко може да се обади…
- Е, той да свърши работата пък…ще ни намери утре в магазина. Да отидем до Каблешково.
- Ура, ще се возим на колата! – запляска радостно с ръце Веско.
- Хайде, приготвяйте се, аз ви чакам в колата – и Станимир излезе от къщи. Но не слезе по стълбите, а позвъни на съседната врата. Показа се Таня, съседката.
- Наско в къщи ли е ? – попита я той.
- Насе, ела, майка, теб търсят – извика тя навътре към коридора, кимна към Станимир и се прибра.
- Ние излизаме, знаеш какво да правиш – със заповеднически глас каза той на момчето, което се показа на вратата, и слезе бързо по стълбите. Нали трябваше да чака в колата…
Разходиха се до Каблешково, Станимир се видя с близките си, децата поиграха малко и към девет часа си тръгнаха.”Трябва вече да е успял” мислеше си той, докато се сбогуваше с вуйчо си и вуйна си, братовчед си и жена му.
- Хайде, лек път и пак идвайте – изпратиха ги до пътната врата младите и учудено се спогледаха след като помахаха след колата – Много интересно, защо ли баткови дойдоха за толкова малко ?!
  А през това време Наско се облече, измъкна се бързо от къщи, остави мимоходом чантичката върху шкафчето и слезе тичешком по стълбите.
Един час по-късно Мариана, която държеше Веско за ръка и вървеше бавно нагоре по стълбите, изчаквайки Станимир, който остана да заключи колата, стигайки горе пред апартамента, ахна от изненада. Чантичката й лежеше върху шкафчето точно в същото положение, в което беше преди да изчезне. Мариана нямаше търпение да дойде и Станимир, за да му покаже това чудо.Затова останаха с Веско да го чакат пред вратата. Той се качи след малко и се „изненада” доста силно.
- Ха, какво е станало? – и се усмихна доволно.
- Душко, виж, чантичката е тук, все едно, че изобщо не е изчезвала.
- Ами сигурно като е видял, че няма пари, този дето я е взел, се е отказал да я задържи – изказа той предположението си. А вътре в него се надигаше вълна на задоволство. Той беше успял да махне от пътя си още един съперник. Вече щяха в магазина да са само двамата с Мариана. А той отдавна целеше именно това. Много обичаше да усеща властта си.
На следващата сутрин много изненадващо Станимир предложи:
- Душко, недей буди Веско. Ще оставим ключ на Ани от втория етаж. Тя ще дойде да го приготви и ще го доведе в магазина.
- Ха, че много близки ли сме вече с тази жена? – неприятно се изненада Мариана.
- Да бе, да знаеш само колко сериозна клиентка ни стана. Вчера, докато те нямаше, тя донесе акредитив за две хиляди лева. Ще ни направи добър оборот. – Докато говореше, лицето му сякаш започна да излъчва някаква светлина. Мариана го гледаше учудено и не можеше да разбере какво става. А Станимир продължаваше въодушевено да говори. – Ще си вземе холова гарнитура, секция, ще вземе и комплект „Чайка” за детската стая.
- Ти какво толкова се радваш, какво ни засяга нас какво ще си купува тя. За нас е важно да продаваме, не е важно кой го купува.
- Да де, ама нали сме съседи – опита да се оправдае той. – Сама е жената, има нужда от помощ.
- Ами нали има брат, да й помага. И баща й също. Нас това какво ни засяга? – продължаваше да задава въпроси Мариана.
- Е, да, те ще й помагат разбира се – и Станимир се умълча. Само по едно време, докато слизаха по стълбите, спомена бегло:
- Ти отивай да палиш колата, аз ще оставя ключа на Ани и идвам.
Мариана слезе долу, седна в колата, запали мотора и зачака. След малко Станимир се появи на входа на блока весел, сияещ, а Мариана усети, че под лъжичката я свива. С тънкото си шесто чувство тя усещаше, че нещо става. Но КАКВО, дявол да го вземе?! Какво?Ако знаеше колко скоро щеше да разбере отговора на този въпрос…И то – по какъв драматичен начин…

Книга втора, Глава шеста

Рано сутринта на другия ден Мариана, майка й и двете деца заминаха за Пловдив. Взеха кръв от веничката на едната ръчичка на Дидко, стегнаха я с бинт и им казаха да дойдат след около три часа за резултатите.
- Майко, хайде да се разходим. Имаме достатъчно време – можем и да хапнем някъде.
- Добре, майче – много притеснена отговори майка й.
Мариана хвана Дидко за ръчичката, а майка й – Веско и тръгнаха нагоре към центъра.
Видяха на едно място пиле на грил.
- Ще хапнем тук – много е вкусно.
И компанията влезе в малкото бистро. Нахраниха се и решиха да си купят билетите за връщане. Автогарата беше близо до болницата.Купиха билетите и като видяха, че е станало време за резултатите, отидоха до лабораторията и ги взеха.
Колкото и да не им се искаше, оказа се , че детето е болно.
Мариана се разстрои много като видя малкото листче с числа, на което най-отдолу пишеше „ Диагноза : Хемофилия Б.”
- Е, не ни се размина и на нас – поклати глава тя. – Няма само лелини да се измъчват с Тошко. И ние сме в кюпа.
Ядосваше се на Съдбата, че пак я нарани. Но…добре поне, че детето беше момче – това слагаше край на болестта за следващите поколения.
- Майко, добре че не се роди момиче – имаше предвид Дидко. – Много исках дъщеря, но…щеше да пренесе нататък хемофилията. А сега вече внуците ми ще са здрави – не се усещаше Мариана. В момента, когато детето й беше едва на три годинки и му предстоеше труден живот, тя мислеше за внуците. Но тя си беше такава по природа – никога не гледаше в краката си, а далеч напред. Винаги мислеше в перспектива.
Но майка й я разбра.
- Да, моето момиче, ние поне от тази страна сме добре. А Нетито, с тая дъщеря, сигурно и нататък ще пренесат болестта – притеснено й отвърна тя.
- Да се надяваме, че няма да е така – с надежда в гласа каза Мариана – все пак Деничка не прилича на нея, дано е взела гена на баща си.
- Кой знае, Божа работа - майка й поклати глава със съмнение.
- Кога ще дойде рейсчето ? – нямаше търпение Веско. А Дидко само се гушеше в майка си. Много му беше трудно да се буди рано и сега много му се спеше.
- Ей сега, мама, след половин час ще тръгваме.
Когато автобусът застана на сектора, Мариана и майка й качиха децата, настаниха се, прегърнаха ги – едната гушна Веско, а другата Дидко и потеглиха. По целия път малкия спа. Прибраха се в къщи към два и половина.Децата поспаха още малко – до към четири часа.
Като станаха, Дидко започна да се цупи.
- Какво има, моето дете? – погали го нежно по светлата главица Мариана.
- Стиска ме – и започна да бута бинта, с който му беше стегната другата ръчичка.
- Ох, дали да го развържа вече – засуети се тя, защото много се страхуваше да не текне кръв.
- Ами, едва ли – както винаги се намеси окуражаващо майка й. – Минаха седем часа – би трябвало да няма нищо.
Мариана отвърза бинта и … от миниатюрната дупчица, направена от иглата, текна кръв. Тя бързо стегна бинта отново, прегърна Дидко и заплака. Милото й детенце, толкова мъничко и нежничко, щеше да страда много. Защото тя знаеше какви страдания преживяваха лелини й с тази болест. Тошко не можеше да играе като другите деца – все го пазеха да не падне, да не се удари.
- Край на спокойствието ни – галейки по личицето Дидко, хълцаше Мариана. А майка й само чакаше някой да заплаче пред нея и тя беше втората. Особено пък когато ставаше въпрос за внучето й. И двете жени заплакаха, необезпокоявани от никого.
- Ела, моето момче – прегърна Мариана и Веско. – Дано ти поне да си здрав – и продължаваше да плаче.
По едно време телефонът звънна. Обаждаше се Станимир:
- Душко, какво е положението ?
- Ами…какво – Дидко има хемофилия – с мъка в гласа си му съобщи лошата новина Мариана.
Като чу това, Станимир пребледня и се разплака. Добре, че беше сам в къщи.
Дидко беше неговият любимец. Не можеше да си обясни
защо, но това си беше факт. Дали защото беше най-малкият от децата му или защото приличаше на него – роди се с руса косица, както се е родил и той. Това беше неясно и за него самия. Но в лицето приличаше на Мариана и, за голямо нещастие на всички, беше взел нейния ген с болестта.
- Къде изчезна, защо мъбчиш? – чу в слушалката гласа на Мариана и се окопити.
- Ами…замислих се – и изтри сълзите си. – Душко, не се тревожи, ще направим всичко необходимо да го лекуваме.
- Това не се лекува, ти разбираш ли – още по-силно заплака Мариана.
- Ами ако му подменим кръвта – той има моята кръвна група, нулева. Ще предложа на докторите да му прелеят от моята кръв – плачеше от другия край на телефона Станимир и не искаше да приеме факта, че малкото му момченце може да пострада неспасяемо някой ден и да го загубят. Мариана го беше запознала подробно с това заболяване покрай детето на братовчедка си.
- Няма смисъл, душко – дори и цялата му кръв да сменят, след двайсет и четири часа тя пак ще се развали, докторите казаха. Просто импулсите, които изпраща главният мозък за качеството на кръвта, са погрешни, това е. Белтъкът на тромбоцитите му не е достатъчен – затова кръвта му се съсирва много бавно – за единайсет минути. При това положение кръвта му практически изобщо не може да се съсири.
- И какво ще правим ? – вече съвсем се уплаши Станимир.
- Ами ще трябва да му вливат съсирващ серум и така да могат да му спират кръвта, когато се наложи.
- Значи все пак има решение на въпроса – опита да се успокои той. Пък и да успокои и Мариана, защото я чуваше как плаче от другата страна на слушалката. – И сега какво ще го правят ?
- Ами утре постъпват с майка в детска хирургия да му източат със спринцовка всичко, което се е събрало в тази подутина. Тя нали напоследък работеше в болницата, та като бивша тяхна служителка има право да постъпи заедно с детето в отделението. Добре че е така, иначе…нали го знаеш какво е злоядо, ще го уморят от глад. А така поне за това няма да се тревожа – майка ще го храни. А аз оставам да гледам Веско.
- Спокойно, не се тревожи, душко, аз ти пуснах молба за отпуск. Стой колкото е нужно. Целуни децата от мен – и Станимир посегна да затвори слушалката.
- Целувам те – каза Мариана и също затвори телефона.
Но както е казано – злото никога не идва само.
Баба Дидка влезе с малкия си внук в болницата, докторите си свършиха работата още на следващата сутрин.
Мариана отиде заедно с Веско да види как е минала процедурата.
Дидко беше с превързано чело, но вече нямаше подутина. Тя го взе на ръце, а той прегърна майка си и се притисна в нея.
- Искам къщиии - заплака той.
А Мариана погледна към майка си и с поглед я питаше – как мина всичко.
- Ох, майка – въздъхна баба Дианка – как пищеше миличкото. А аз стоях в коридора, слушах го и нищо не можех да направя.
- Няма как, това трябваше да се изтърпи – а в същото време сърцето й се късаше, че милата й рожба е била подложена на такова мъчение. Ех, ако можеше тя да застане вместо него там, но…нямаше как.
Като видя как Веско се повдига на пръсти и иска да погали братчето си, Мариана пусна на пода Дидко и двете деца се прегърнаха.
- Диденце, не плачи, батко, лошото ще мине – нежно успокояваше Веско малкото си братче. Двете деца много се обичаха. Мариана винаги ходеше с двамата навсякъде – досега те не бяха се делили нито за миг. Бяха толкова мила картинка така прегърнати, че Мариана беше готова пак да заплаче. Но не биваше да разстройва и децата, и майка си. Затова преглътна сълзите си и каза :
- Хайде, стига толкова, ние с Веско да тръгваме, а вие влизайте на топло. Утре ще дойдем пак – наведе се и целуна малката си рожбичка по бузките.
- Диденце, дай бузка и на батко – прегърна Веско братчето си и започна да го целува.
- Хайде, стига вече – Мариана и майка й не можеха да издържат на тази трогателна сцена и се опитваха да ги разделят. В крайна сметка двете деца се разплакаха, но се пуснаха и след като баба Диана взе малкия на ръце и влязоха в отделението, Мариана хвана за ръка Веско и си тръгна, хълцайки. Беше й много тежко. В главата й се въртеше само една-единствена мисъл „Защо, Господи, защо ?!”
А на двеста и седемдесет километра от тях таткото търсеше утеха в прегръдките на една съседка. Онази същата, от левия апартамент на втория етаж.
Всеки ден Мариана и Веско отиваха до болницата на свиждане. След около две седмици изписаха Дидко – докторът, който направи пункцията, искаше да се увери, че не е останало нищо от абсцеса и антибиотиците си бяха свършили работата.
Вечерта Мариана позвъни към осем часа в Поморие, но Станимир не си беше в къщи.
- Може да е в адаша си – предположи тя и позвъни на Бинчето.
- Не, мила, не е идвал. Как сте вие, добре ли сте вече?
- Да, изписаха детето от болницата. Добре е – отвърна Мариана и затвори слушалката.
- Какво стана, майче, няма ли го и у тях ? - я попита майка й.
- Няма го. Сигурно е на свинарника – предположи тя. – Той ще се обади като се прибере – но я присви под лъжичката.
И тъй като Станимир не се обади докато си легнат, на другия ден Мариана му се обади в магазина.
- Душко, изписаха Дидко. Детето е добре, с майка ще се гледат в къщи. Аз се прибирам в Поморие с Веско.
- Така ли – сякаш беше изненадан Станимир, но бързо се окопити и каза бодро – Хубаво, много хубаво. Ще ви чакам на гарата в Бургас.
Това беше доста успокояващо. Защото на Мариана никак не й се нравеше идеята да се блъска в автобуса за Слънчев бряг с детето и багажа.
- Кога ще пътувате?
- Ами в неделя – искам да остана още един ден с Дидко.
- Добре, с адаша ще дойдем да ви вземем от гарата – още веднъж повтори Станимир и затвори слушалката.
Мариана и Веско пътуваха спокойно – все още нямаше много пътуващи към морето и във влака имаше много свободни места. Когато пристигнаха в Бургас, двамата Станимировци ги чакаха на гарата.
Прибраха се бързо в Поморие, а вечерта отидоха на гости в семейство Едреви – Бинчето и нейния Станимир. Понякога на шега двете приятелки се наричаха по фамилия. Бинчето я наричаше „мадам Николова”, но на Мариана много й беше смешно като наричаше Бинчето „ госпожо Едрева”, защото тя наистина беше едра жена.
Както се очакваше, Бинчето беше усмихната широко като входната врата, която току-що отвори с поклон.
- Заповядайте – и като щипна леко Веско по бузката, попита – Как си, мойто момче?
- Добре съм – усмихна се на свой ред Веско. Той много харесваше леля Бинче и „чичо Камазчо”. Те имаха две момчета, по-големи от тях двамата с Дидко.
- Хайде ела да си играеш с батковците – и го заведе в детската стая при синовете си.
- Е, разправяй, миличка, как е Дидко – обърна се към Мариана, когато седна най-после на масата при гостите си.
- Ами как да е, измъчиха го, ама нямаше друг изход. – Мариана се опитваше да запази спокойствие, но се виждаше колко много се е изтормозила. – Сега непрекъснато ще го мисля. Дали няма пак да му се случи нещо….
- Недей, миличка, не дърпай дявола за опашката – успокояваше я Бинчето. – Тя майка ти го гледа добре, ще го пази. Не се тревожи – продължаваше да нарежда тя и галеше успокояващо Мариана по гърба.
А двамата адаши надигаха чашите и вече бяха станали доста весели.
- Хайде, душко, усмихни се , пийни си, хапни си, виж каква трапеза са направили нашите приятели – уж весело вдигна чаша Станимир и посегна да се чукне с чашата на Мариана. Тя разбра, че в този момент трябва да обърне гръб на проблема и да се весели с мъжа си. Той не можеше да разбере за какво изобщо ставаше въпрос. Поне засега.
- Наздраве – вдигна тя чашата си и пиха наздравица за малкия. Мариана едва се въздържа да не се разплаче – все още виждаше подутото челце на Дидко и сълзите й непрекъснато изпълваха очите й. Но…не трябваше да разваля настроението на другите. Макар че те много им съчувстваха. Но искаха да й дадат кураж и затова престанаха да говорят на тази тема.
- И какво сега – Веско ще е тук ? – повдигна въпроса за баткото Бина.
- Ами да, ще постои в Поморие, докато Дидко малко се пооправи. Сега майка трябва да му обърне малко повече внимание – въздъхна Мариана.
- Е, няма проблем – намеси се Станимир. – Ще съчетаем някак си нещата.
И като се загледа в Мариана продължително, поклати глава:
- Не се тревожи, душко, ще измислим нещо.
Той го беше измислил вече. Но все още не знаеше как да го предложи. Затова замълча и се усмихна загадъчно. Мариана потръпна в лошо предчувствие, защото познаваше добре тази усмивка. Нещо се мътеше в главата му. И едва ли щеше да е добро за нея.

Книга втора,глава пета

На другата сутрин Мариана и Станимир едва можаха да отидат на свинарника. С тях беше и Наско, синът на съседите им от левия апартамент, който току-що се беше уволнил от казармата и започна работа в магазина при тях. Бяха почистени само главните пътища – затова оставиха колата на главния път за Слънчев бряг, а Станимир и момчето, въоръжени с големи лопати, започнаха да си проправят път през дълбокия до коленете сняг. Трябваше непременно да стигнат до свинарника и да нахранят животните. Мариана остана да ги чака в колата. Студът беше непоносим.
След около час ги видя да се връщат. Отупаха снега от краката си, качиха се в колата и потеглиха. Пристигнаха навреме в магазина.
- Страшно време – след като запали печката и се постоплиха, поклати глава Станимир.
- Да, наистина – обади се и Наско – отдавна не сме имали такъв сняг в Поморие. Снощи по телевизията чухте ли какво казаха – затворили са пътя от петолъчката насам.
- Чух – каза загрижено Станимир. – Добре, че сме се прибрали – какво щяхме да правим в тая виелица, не ми се мисли.
Мариана, която правеше кафе в момента, го погледна учудено. Мъжът й се беше изплашил!.. Досега не беше го виждала толкова угрижен – винаги беше самоуверен, непукист. Но тази стихия беше смъкнала маската му на свръхчовек. И въпреки това тя знаеше, че в трудни моменти можеше да разчита на него. И в негово присъствие усещаше сигурност. Чувстваше се защитена. И това й даваше сили да посреща трудностите в живота с лекота.
През нощта мъглата, която идваше откъм морето, „изяде” снега – остана съвсем тънка снежна покривка. Но природата продължаваше да бушува.
Морето силно се вълнуваше и зад халите улицата беше залята с вода. Вълните се издигаха около два метра над дигата и тя не можеше да ги спре. Морето излезе и долу, на централния плаж – улицата от магазина в посока към калните бани беше залята до бордюрите. Когато решиха да си тръгнат, просто не знаеха откъде да минат.
- Душко, моля те карай ти, в града няма кой да те спре – отстъпи мястото си Мариана и Станимир седна зад волана, а тя – до него.
- Качвай се, Наско – покани съседското момче той и след като Наско седна в колата, Станимир бавно потегли.
- Откъде да минем – чудеше се той. – Не можем да минем отзад – улицата е наводнена.
- Давай покрай училището – обади се Наско.
Заобиколиха отгоре и полека лека, защото все пак по улиците имаше вода от топящия се сняг, стигнаха до булеварда, който водеше към новия квартал. Бавно, бавно, се прибраха до блока.
- Ужас, душко, градът е наводнен - каза с тревога в гласа Станимир, когато двамата с Мариана се прибраха.
Той се страхуваше много от водата. – Знаеш ли, тук брегът е много плитък. Ами ако морето продължи да се надига – ще залее целия град ?!
- Ох, не ме плаши, моля те – погледна го уплашено Мариана. Тя не можеше да плува и много се страхуваше от такива работи. – Не ми говори за наводнение.
- Ма то си е истина – градът е наводнен. Шахтите не могат да поемат водата – много е плитко. Какво ни трябваше да се местим тука – съжаляваше Станимир.
- Е, … В Бургас бяхме нависоко – земетресенията ни люляха. Зимният вятър беше пронизващ – започна да прави равносметка Мариана. – И тука духа много, че и на всичкото отгоре от всички посоки. Сега и морето излезе. При нашите не ти харесва – искахме на морето. Тука наистина животът е по-интересен. Хайде, хайде, ще потърпим. Ще мине.
И като каза това, като че ли нещата придобиха друг смисъл.
- Нали сме нависоко – усмихна се тя. – А и в къщи е топличко…
Наистина, бяха нависоко – на последния етаж – петия.
Мариана не знаеше, че това е най-лошата година в младия й живот. Другите злини я чакаха напред. Бяха наблизо, но…забулени от невидима мъгла. И тепърва й предстоеше да се среща с тях – една по една, като наредени покрай пътя дървета. Лошото е, че не можеше и не знаеше как да ги избегне.
Засега все още дните бяха еднообразни. Само дето Мариана започна да пълнее. Разбра го по дрехите си. Много трудно започна да вдига ципа на панталона си. Започна да яде като за двама – не можеше да гледа пред себе си пълна чиния. А тъй като всяка вечер се събираха с Бинчини покрай ремонта на колата им, Бинчето непрекъснато слагаше на масата суджуци, луканки, бабек , дядо – все любими лакомства. И Мариана непрекъснато боцкаше по нещо.
- Миличка, какво става с тебе – пошегува се една вечер с нея тя. – Да няма нещо ? – и завъртя ръката си във въздуха въпросително.
- А, какво да има, сигурно е от стреса – отговори й спокойно Мариана. Но се замисли и й каза на ушенце. – Знаеш ли, май ми закъснява доста време – ще отида на лекар все пак. – И двете с Бинчето се засмяха с глас.
Мъжете се спогледаха, но Бинчето веднага ги пресече :
- Какво се ослушвате – това са женски работи – и се засмя още повече.
Като си тръгнаха, още в колата Мариана каза притеснено :
- Душко, закъснява ми повече от седмица. Трябва да отида на лекар.
- Ами ти… още като си свали човек панталона и…си готова. Нали щеше да слагаш спирала.
- Е, да де, щях. Ама трябваше да ми мине този цикъл и тогава…
- Още утре отивай да се видиш какво ти е. И…слагай вече тая спирала, искам да съм спокоен. Пази се, няма аз да те пазя, ааа – повиши глас накрая Станимир.
- Добре, добре – успокояващо каза Мариана, докато не се е ядосал повече.
На другия ден, след като отвориха магазина, тя отиде до болницата, която се намираше наблизо. Гинеколожката я прегледа и каза:
- Ами да, бременна си , мила – и се усмихна.
За Мариана това прозвуча като смъртна присъда. Ами сега ?
- Ще кажа на Станимир и…да видим какво ще правя. На мен ми се иска да си го родя.
- Добре. Обсъдете въпроса и – както решиш. Аз съм тук.
Мариана се прибра в магазина и още от вратата така се ухили, че Станимир разбра всичко.
- И сега какво ?
- Ами какво – повтори въпроса му Мариана. – Искам да го родя, може да е момиче. Знаеш колко много искам дъщеря.
- Да бе, момиче. Ти и за Дидко мислеше така – нацупи се Станимир.
Двамата млъкнаха и Станимир запали цигара.
- Трябва да го махнеш.
- Моля те, нека да го родя. Имам предчувствие, че този път вече наистина ще е момиченце – Много рядко я беше подвеждал вътрешният й глас и този път Мариана вярваше, че е така, както го усеща. Не искаше да махка детето.
Но Станимир беше неумолим :
- Не, ще ми изядат ушите. Не искам повече деца, казах. Отиваш и го махаш.
Стана и излезе в залата. Мариана остана сама – стана й много мъчно, сякаш усети присъствието на детето. И…никак не й се искаше да го убива. Но не можеше да накара Станимир да го приеме.
Като се прибраха в къщи, продължиха да говорят на тази тема.
- Душко, а какво ще кажеш да го дадем на брат ти – виждаш, че Рая не може да забременее.
- Каквооо, детето ми да ме нарича „чичо” ? – скочи като ужилен Станимир. – Не, не, не мога да приема това.
- Да не мислиш, че на мен ще ми е леко ? – опита се да го убеди въпреки всичко тя. Веднъж да го роди, пък…
- Махай го, казах ти – Станимир държеше на своето.
И това беше крайното решение.
Още на следващия ден Мариана се уговори с лекарката да й направи аборта.
- Само че, ако може, с упойка. Не искам да ме боли.
- Няма проблем, ще ти сложа упойка – нищо няма да усетиш – усмихна се красивата гинеколожка. Беше рускиня, омъжена за българин и приела България за своя родина. И беше доста добър специалист. Мариана беше напълно спокойна с нея.
Вечерта срещу аборта тя сънува много странен сън.
Сънува, че е рано сутрин и отива за аборта. Но има още време до уговорения час и се връща в къщи – да изчака. Ръми лек дъждец. Мариана наближава къщата, а оттам излиза една нейна приятелка от детството – Маргарита, която беше починала малко преди да се роди Веско и която досега Мариана не беше сънувала. Тя и още една жена водеха за ръчички едно много малко момиченце. Като се изравни с тях, Мариана изненадано попита :
- А, Марге, какво правиш тука ?
А Маргарита, без да я погледне, отвърна :
- Какво – дойдох да прибера детето.
Мариана не обърна внимание на този сън. Но точно този сън й е показал дългоочакваната дъщеря. И ако тя беше послушала вътрешния си глас, щеше най-после да стане майка на момиче. И много от лошите неща нямаше да им се случат. Но това дете…това дете се оказа препъни камъка в техния живот.
Махна го. И всичко се обърна с главата надолу.
Както всеки ден Станимир беше в ДСО – то за стока. Прибра се с някаква жена, малко по-млада от Мариана. Още от външната врата се ухили:
- Душко, виж кого ти водя.
Мариана скептично я погледна, а наум си каза „ Хм, съседката от втория етаж”. Усмихна се пресилено и си подаде ръката:
- Приятно ми е, Мариана.
Съседката ококори големите си синьо-зелени очи и също се представи :
- Ани – и лекичко подаде малката си ръка.
- Тя е наша съседка и иска да си сменя мебелите – незнайно защо се радваше Станимир. Дали защото им е съседка или защото искаше да си сменя мебелите и да им направи голям оборот – Мариана недоумяваше.
- И ? – въпросът увисна във въздуха като паяк на пролетна паяжина. – Виждала съм Ви, живеете в левия апартамент на втория етаж, нали ? – все така с безразличие в гласа продължи тя.
- Да – обнадеждено каза съседката.
- Винаги минаваме транзит покрай вас – продължаваше разговора Мариана, а Станимир странно поглеждаше ту едната, ту другата.
- Ами някой път се отбийте – усмихнато каза новата им позната, като се опита да бъде любезна. – Мъжът ми е на работа в Либия и аз живея с по-голямата ни дъщеря. А малката е при родителите ми – те живеят точно в началото на главната, може да ги знаете – сякаш много настояваше да се сближат тя.
- Ще видим, може би някой път, като не бързаме толкова – уклончиво отговори Мариана. Но тази жена не й се понрави – имаше нещо фалшиво в нея.
Поговориха още малко по работа, разбраха се кога да донесе акредитива от банката, какви мебели точно иска и Ани си тръгна. Но…само от магазина, не и от живота им. Само че това още никой не го знаеше. Никой – дори и те тримата.
Това е животът – една илюзия, една загадка. Река, която уж тече бавно и спокойно, но там, някъде напред по пътя си, по-наблизо или надалече, следва водопад, където водата ври и кипи, унищожавайки всичко, попаднало в нея. Засега все още „водопадът” не се виждаше и затова Мариана и Станимир бяха спокойни, носеха се леко като малка лодка по реката на живота си, отпуснали веслата.
Веднага след аборта Мариана си сложи спиралата и така най-после си осигури спокойствието, от което се нуждаеше.
Наближаваше осми март и настроението на жените от града беше приповдигнато. Само за това говореха като се срещнат – коя къде ще кара празника.
- Душко, мисля да поканим адаша и Бинчето у нас – ще хапнем, ще пийнем, какво ще кажеш ? – предложи Станимир.
- Добре, съгласна съм – отвърна щастливо Мариана. Беше й толкова хубаво…
Минаха през халите, напазаруваха вкусни неща за трапезата и като се прибраха в къщи, решиха да позвънят на приятелите си.
- Говори ти с Бинчето, нали празникът е ваш – усмихна се Станимир.
Мариана избра номера им и като чу гласа на приятелката си в телефонната слушалка, с радостен глас й каза :
- Мадам, утре вечер сме у нас – ще празнуваме осми март. Не търпим възражения – обърна се към Станимир и се засмя.
- Добре, миличка, съгласни сме – чу се отреща звънливия смях на Бинчето.
- Събота е, ние сме до два на работа.
- Не се бавете много – наведе се към слушалката и Станимир.
- Ами зависи от адаша ти – прибере ли се, веднага идваме. Че той…с този камион, знае ли се кога ще си дойде. Ама не вярвам да се бавят много, сигурно до обяд ще приключат – и Бинчето затвори телефона.
След наводнението общинската управа беше решила да подсили дигата и камазите на пътното, където работеше другия Станимир, по цял ден караха големи камъни от кариерата и ги изсипваха в морето. Но все пак в събота работеха на съкратен работен ден.
И така, на осми март Мариана и Станимир се приготвиха да карат празника заедно с приятелското си семейство.
Те дойдоха рано – още към шест.
Донесоха от домашните си вкусотийки. Станимир също беше колил прасе по Коледа и все още имаха суджуци. Мариана извади от лютеницата, която беше им изпратила майка й и от вкусните й туршийки и печена червена капия. Стана чудесна трапеза.
- Хайде, адаш, добре дошли, наздраве – Станимир вдигна чашата с коняк и всички събраха усмихнато чашите си във въздуха. Чу се приятното позвъняване на кристала, подарък от хазяйката им, която работеше в завода за кристални изделия в родния й Сливен. Беше им подарила и един голям, доста тежък пепелник, който четиримата бързо пълнеха с фасове, когато се събираха тук.
Пийнаха си аперитива, започнаха вечерята. След като попривършиха – някъде към осем – Мариана реши да честити на майка си „женския празник” и избра домашния им телефон.
- Здравей, майко, честит празник – радостно извика в слушалката тя, когато чу гласа на майка си.
- Честити й и от мене – повдигна се усмихнато на мястото си Бинчето, като направи във въздуха жест с ръка, сякаш набира номер на телефон.
- Честито и от Бинчето - продължаваше весело Мариана.
Но отсреща се чу притеснения глас на майка й:
- Благодаря ти, майче, честито и на тебе. Ама…ние малко не сме добре – след кратка пауза продължи тя.
- Защо, какво е станало ? – веднага се развали настроението на Мариана.
- Ами… Дидко падна и се удари.
- Къде падна, как се удари – Мариана усети как в стомаха й се събираше някаква топка. Другите млъкнаха и се заслушаха разтревожено в разговора.
- Гонеха се с батко си – нали знаеш как тичаха от стая в стая – започна да обяснява майка й. – Дидко носеше онова малкото пластмасово легенче, зеленкото, знаеш го – той много го харесва и все с него си играе. Да, ама като падна, ръба на легенчето го удари по челото и сега има цицина колкото кокоше яйце.
- Кога стана това ?
- Ами миналия ден.
- И защо не ми се обади веднага ?
- Не исках да ти развалям настроението, майка, исках първо да разбера какво му има на детето.
- Ходихте ли на лекар ?
- Да, прегледа го детският хирург. Искаше да го цепи, ама като му казах, че в рода ни има хемофилик, отказа се. Сега трябва да ходим в Пловдив да го изследват. И, ако се окаже, че и той е болен от хемофилия, няма да го цепи – ще му изтегли гнойта със спринцовка.
Празникът на Мариана беше до тук.
- Майко, още утре идвам. Не се тревожи.
- Добре, майка – по гласа й личеше, че майка й плаче.
- Не плачи, моля те - а самата тя се давеше от сълзи. Затвори телефона и отиде при компанията. Но настроението на всички вече беше „под нулата”.
- Какво става, Марианче – със сериозно лице я попита Бинчето.
- Не се знае още, но…скоро ще разберем. – И започна да обяснява. – Моята братовчедка, която е дъщеря на сестрата на майка, има син, Тошко, болен от хемофилия. Дидко има всички симптоми…
- Каква е тая болест ? – не разбираше Бина, а двамата Станимировци мълчаха и само дърпаха нервно от цигарите си.
- Кръвта му не се съсирва, когато се пореже. А пък ако се удари, прави подкожни кръвоизливи и абцеси. Това е наследствено – от майката се носи, а момченцата боледуват. Лошото е, че братовчедка ми има и дъщеря – тя може да предаде болестта на децата си. Лоша работа – поклати глава Мариана.
Бинчето й съчувстваше от сърце. Познаваше майка й – добра, всеотдайна жена. Но…какво страшно наследство е носела кръвта й. И досега никой да не го разбере.
- А бе, още като проходи Дидко и започна да посинява, когато се удари някъде. И тези кръвоизливи от устничката му…Много ме е страх – Мариана не можеше да се преструва повече и се разплака. Двете с Бинчето отидоха в стаята, а двамата адаши останаха на масата в кухнята. Пиеха, пушеха и се чудеха какво да направят.
- Адаш, то, каквото е писано, никой не може да го избегне – опитваше се Бинчиния Станимир да успокои адаша си. Но двамата само се споглеждаха и…не можеха да кажат нищо. Явно Съдбата сериозно се беше заела с Мариана и нейното семейство.
Тази нощ двамата със Станимир се любиха като за последно.
- Никак не ми се пускаш – повтаряше той и целуваше младото й, стегнато тяло, по което нямаше никакви белези, че е родила три деца. Толкова гладка беше кожата й, че Станимир не можеше да й се нарадва.
Още на другия ден Мариана пристигна при децата си. Като видя това малко, нежно личице, с тази голяма топка на челото, не можа да издържи. Прегърна Дидко като внимаваше да не го натисне по челцето и заплака.
- Недей, майка, ще разстроиш децата.
- Майко, защо плачеш? – побърза да попита баткото.
Мариана го целуна по белите бузки, погали го нежно по къдравата черна главица и го притисна към себе си. Заплака още по-силно, като повтаряше само едно :
- Ах на майка, ах на майка.
Много обичаше децата си, много. Откакто й взеха Мирко, много се страхуваше за децата си.
- Утре отиваме в Пловдив. Изпращат ни във ВМИ – ще му изследваме кръвта та да знае какво да прави хирурга – майка й се чувстваше виновна, че е допуснала да се удари детето и сега не спираше да обяснява и да плаче.
- Добре, майко, успокой се. Утре ще се разбере истината – няма смисъл още отсега да се тревожим и да мислим най-лошото. Може пък да не е това – опитваше се Мариана да залъже и майка си, и себе си. Но знаеше, че каквото е станало, е станало още преди да се роди детето – при зачеването му.

Книга втора, Глава четвърта

Мариана нямаше търпение да отидат да видят децата и да ги повозят с колата.
- Душко, кога ще отидем при децата? – попита нетър пеливо тя Станимир една вечер на връщане от свинарника.
- Ами, да ти кажа честно, искам още малко да посвикнеш с колата и тогава ще отидем.
- Тогава започвам да тренирам – усмихна се тя. – Ще ходя навсякъде с колата, за да свикна.
И когато Роса й каза, че ще ходи на Слънчев бряг при фризьорката си, тя реши да отиде с нея и доволно й заяви:
- Обаче ще отидем с нашата кола – трябва да се науча да карам извън града.
- Няма проблем, готово – съгласи се веднага Роса. – Можехме да отидем с нашата „Лада”, но щом е такава работата, добре. Нали така, Стъни? – закачливо подвикна тя към Станимир, който ги слушаше отстрани, скръстил небрежно ръце. Той само се усмихна и не отговори.
- Душко, ще използвам да се подстрижа и аз – каза Мариана, след като Роса си тръгна.
- Както искаш – погледна косата й той безразлично. Беше му омръзнала и му беше все едно с каква прическа ще бъде. Но все още не го показваше явно. И тя се залъгваше, че е добър и й дава право сама да решава какво да прави с външния си вид.
Мариана и Роса ходиха до Слънчев бряг и се върнаха.
- Душко, вече мога да карам бързо. Свикнах с луфта на волана и не ми пречи – похвали се тя на Станимир, а той я погледна в главата и си помисли с яд ”Хубава е, мама й мръсна”, а на глас каза:
- Браво – и се опита да покаже усмивка. – Тези дни времето ще е сухо, може да се разходим до Н. и да видим децата, че доста се затъжих.
- И аз – отвърна Мариана – макар че се чуваме по телефона, вече искам да ги гушна.
Наближаваше Нова година. Решиха да я празнуват у Бинчини, на по-широко.
Вечерта на тридесет и първи декември двамата със Станимир се прибраха бързо. Мариана беше купила готов блат за торта и се захвана с приготвянето й, а Станимир се въртеше около нея и й помагаше. Рецептата беше сложна и тя нямаше да се справи бързо сама, защото трябваше да приготви два различни крема, орехов крокан, да украси тортата и имаше нужда от помощ. В седем вечерта бяха готови и отидоха у приятелите си. Като видя красивата торта, висока около десет сантиметра, Бинчето не можа да се въздържи и възкликна:
- Мацо, откъде купихте тая красива торта?
А Станимир побърза да я похвали:
- Отникъде, тя я направи. Е, аз малко помогнах де – и се засмя доволно. Радваше се за жена си, но не й го показваше, за да не се покаже слаб.
Бинчето оглеждаше тортата отвсякъде. Беше богато намазана с белтъчен сняг, поръсена с орехов крокан.
- Мила, искам рецептата – носеше я тържествено тя.
- Първо хапни – може пък да не ти хареса – шеговито й отговори Мариана, но беше доста поласкана. – Сложи я в хладилника, да се стегне малко, че ние нямахме време.
Всичко беше много хубаво, трапезата беше отрупана с лакомства. Но, когато удари дванайсет и трябваше да си честитят Новата 1986 – та, вдигнаха наздравица с шампанското както си му е редът. И тогава се получи конфузно положение – всички се целуваха наред и си честитяха. Но адашът целуна Станимир, а на Мариана само стисна ръката и тихо каза:
- Честита Нова година.
Бинчето го побутна :
- Няма ли да целунеш и нея?
Но погледът на госта така се беше приковал в Мариана, че адашът му не смееше да я докосне.
- Нищо, сега може – Станимир се усмихна демонично. – Мариана подаде едната си страна много за кратко. И наистина – тази бегла, поздравителна целувчица, после й излезе през носа. Лошото е, че още там си пролича колко неприятно му е това на Станимир и настроението на домакините се развали. Цялата магия на Новогодишната нощ се изпари още в този момент. Усмивките на всички станаха пресилени, усещаше се напрежение във въздуха…
Мариана се наведе дискретно към мъжа си и тихичко му каза :
- Хайде да си ходим, приспа ми се.
- Защо, нека постоим още малко – Станимир беше пийнал доста и сега му беше кеф да се заяжда. – Искам да танцуваш с адаша – с леко наведена глава я погледна изпод вежди той и отново грозно се усмихна. Толкова грозно, че на Мариана й омекнаха коленете. Познаваше този израз на лицето му. Трябваше да се подчини, иначе ставаше по-лошо.
Няма как, Мариана стана и покани „адаша”. Той явно беше смутен, погледна към Бинчето, но тя го насърчи:
- Хайде, хайде, какво се колебаеш, няма ли да уважиш желанието на приятеля си – но, въпреки усмивката й, личеше колко много е притеснена.
Домакинът стана, прегърна Мариана през кръста и започнаха да танцуват. Горкият човек, имаше толкова измъчена физиономия, че Бинчето се засмя високо и извика:
- Хайде Стъни, ела и ние да танцуваме – и като дръпна настойчиво госта си, накара го да стане и двамата се завъртяха в най-пияния танц, който някога беше танцувала.
Когато музиката спря, адашите седнаха на местата си, а двете приятелки отидоха в кухнята уж да нарежат тортата. Бинчето се опря с две ръце на масата и погледна към Мариана с голяма тъга в погледа.
- Миличка, напълно ти съчувствам. Никак не ми харесва погледа му, дано не те бие като се приберете. – Бинчето го беше виждала разярен и…много се страхуваше за приятелката си.
- Ох, Бинче, много ме е страх. – Мариана не можеше да крие страха си пък и нямаше смисъл. Бинчето и мъжа й бяха свидетели на не един скандал, ей така, от нищо. На всичко отгоре сега беше и пил, а алкохолът го правеше невъздържан и гневлив. В такива моменти Станимир не се съобразяваше с нищо и с никого. И вместо той да се срамува от постъпките си, тя обираше целия срам и все гледаше да го оправдае. – Не гледа къде удря – продължаваше да мисли на глас Мариана – дано да се успокои.
Бинчето седна до нея, прегърна я и започна да я милва по главата.
- Хайде, не се тревожи миличка, че ако те види така притеснена, още повече ще се ядоса, нали го знаеш ? – и й се усмихна с чаровната си усмивка. Но и тя не можеше да скрие тревогата й.
От една страна Бинчето беше много добър човек и съчувстваше на Мариана. Но като жена, която никога не беше удряна от мъжа си, тя изпитваше ужас и отвращение и непрекъснато си задаваше въпроса „Как може един мъж да бие жената, с която живее, която му е родила не едно, а две дечица и която толкова много го обича и му е вярна като куче ?” Умът й не го побираше.
- Този твой Станимир, ах този твой Станимир…Не знае какво съкровище има – и като изтри сълзите й, Бинчето стана и я дръпна за ръката – Хайде да отиваме оттатък, при мъжете, че твоичкият да не тръгне да ни търси.
Тъкмо навреме, защото вратата се отвори и Станимир влезе леко полюшквайки се и като погледна навъсено към Мариана, заповеднически каза:
- Стига се мота, хайде да си ходим, че работа ни чака – и се усмихна мръснишки.
- Тя работата няма да ви избяга – опита се да намали напрежението Бина – чакайте да хапнем от тортата.
Двамата изядоха бързо парчетата си , като че ли някой ги гони.Казаха „лека нощ” и на другите гости и си тръгнаха.
- Аз ще карам – заядливо каза Станимир и седна зад волана.
- Ама душко, пил си – се опита да го вразуми Мариана.
- Нищо ми няма, сядай тука – раздразнено извика той и тя се смръзна и веднага изпълни желанието му. Тя го обичаше, но в такива моменти не обичта й към него, а страхът от необуздания му гняв я караше да бъде послушна.
Въпреки че беше пил доста, Станимир наистина караше добре. Мариана се чудеше – как е възможно това ?! Но той се усмихна и като я потупа леко по бедрото, каза:
- Не се страхувай, душко. Колкото и да съм пиян, хвана ли волана, минава ми. – И наистина й вдъхна кураж. Тя се успокои и се отпусна. Такъв си беше той – винаги говореше убедително и Мариана му имаше доверие. Но не знаеше, че годината, която посрещнаха тази нощ, ще завърти живота им на сто и осемдесет градуса.
Януари беше месец, пълен с празници. А те двамата имаха толкова много приятели, че почти всяка вечер бяха навън, по именни дни. Последен беше Атанасовден, в самия край на месеца. А бяха решили в началото на февруари да отидат да видят децата. Времето беше хубаво, нямаше сняг, пътищата бяха сухи и Мариана не се притесняваше. Но от няколко дни колата даваше дефект – не можеше да пали и се налагаше Станимир да върти манивелата, за да потеглят. На Атанасовден се видяха пак с Бина и Станимир и двамата мъже обсъдиха този проблем. И когато казаха, че ще пътуват, Бинчето сръчка мъжа си и той веднага предложи на Станимир:
- Адаш, вземете нашия „Москвич”.
- Ами, не е удобно – усмихна се той – нали знаеш, че жена и кола не се дават назаем – и още повече се ухили.
- Сериозно ти казвам – настояваше другия Станимир. – Представи си, че някъде по пътя колата ти угасне, има да мръзнеш и да въртиш манивелата в тоя студ.
- Знам ли – замисли се той – може пък да си прав, пътят е дълъг, всичко се случва, може и да угасне. – Личеше си, че много се колебае. – Адашче, да ти кажа право, като се замисля, прав си, знаеш ли – и се ухили. – Добре, ще отидем с вашата кола.
- Кога тръгвате ?
- На първи, в събота, а на втори ще се върнем.
- Утре ще я прегледам, елате вечерта да я вземете, а вашата ще я приберем в нашия гараж, хем ще мога да я видя защо прави тези номера.
- Добре, адаш – усмихна се Станимир, двамата с Мариана се сбогуваха с приятелите си и се прибраха.
На другия ден Мариана приготви някои вкусотийки за децата и за родителите си. Вечерта отидоха нагости и взеха червения „Москвич” на приятелите си, а синьо-зелената си кола оставиха в техния гараж. Колата им беше от стария модел осмаци с четири фара и ниска, тежка задница. А колата на адаша беше нов осмак с два четвъртити фара и повдигната, доста олекотена задница. Пък и волана й беше стегнат – Мариана беше свикнала с луфта на волана на техния стар „Москвич” и сега й беше малко трудно. Но нали си беше добър шофьор, бързо му хвана цаката.
Потеглиха рано сутринта. Пътят беше чист, трафикът в този ранен час не беше натоварен. Като излязоха на магистралата Мариана „залепи” стрелката на километража на деветдесет – да караш и да пееш. Беше толкова приятно. Закачаха се, смееха се. Изобщо не мислеха за почивка – бързаха да видят децата си.
Когато пристигнаха, Мариана едва можа да се раздвижи – цялото й тяло се беше схванало. Но радостта, с която ги посрещнаха децата и родителите й я накараха бързо да забрави това неудобство, въпреки че главата й се въртеше от многото завои по пътя. Все пак това си е доста път – двеста и седемдесет километра.
Изкараха една прекрасна събота с децата си. Но вечерта малко се притесниха като чуха прогнозата за другия ден. Щеше да вали дъжд, който после щеше да се обърне в сняг. А те имаха намерение да си тръгват чак вечерта в неделя. Но това обърка плановете им.
- Душко, ще трябва да тръгнем рано, да изпреварим лошото време – обърна се притеснено Мариана към мъжа си.
- Няма страшно, не се тревожи – опита се да я успокои Станимир, но и той се притесни. И се ядоса. – Их, мама му стара, уж беше хубаво времето, сега ли трябваше да се разваля…Щяхме да постоим по-дълго при децата.
- И мен ме е яд, но кажи какво да правим.
- Нищо, да лягаме, утре ще я мислим.
Целунаха децата, казаха си лека нощ и с родителите й и всички легнаха да спят. На другия ден беше Петльовден, а те имаха две момчета и щяха да готвят петел за здравето им. Но… времето им обърка сметките. Не можеха да останат за обед.
- Нищо, майко, вие с татко си хапнете – успокояваше Мариана майка си.
- Ами, ще ви сипя в буркан, да си хапнете и вие като пристигнете в Поморие – не се отказваше майка й. – Аз станах рано, яденето ще е готово, докато тръгнете.
- Ах каква си ми ти – прегърна Мариана майка си и я целуна – не се отказваш лесно.
- Не мога да ям, а вие…знаеш, ще ми приседне – оправдаваше се майка й и се усмихваше.
- Добре, добре, ще изчакаме яденето. И без това Станимир иска да си поиграе още с децата.
В този момент Веско дойде до нея и я дръпна:
- Майко, хайде и ти – И я заведе при Станимир и малкия Дидо, които се заливаха от смях в другата стая. Вратите на стаите бяха една срещу друга и тъй като печката гореше доста сериозно, навсякъде беше топло. Беше рай за малките. По цял ден се гонеха от стая в стая, пресичайки антрето. Баба Дидка си шиеше на машината, дядо Георги спеше като се наобядват, после играеше карти с трима от съседите си. Децата имаха пълно спокойствие.
Като сядаха да закусват, заваля дъжд.
- Ей, познаха бе – ядосано каза Станимир.
- Трябва да побързаме – с тревога в гласа отвърна Мариана. Притесняваше се заради лошото време. Не беше карала в сняг. А на дълъг път, знае ли се какво може да се случи…То си беше за притеснение.
- Майко, кога ще е готово яденето, скоро трябва да тръгваме – обърна се към майка си Мариана.
- Ей сега, майче, след около половин час ще е готово. Тъкмо да закусим. – Мариана не знаеше, че майка й свари петела още през нощта, след като те със Станимир си легнаха и сега трябваше само да се изпече с ориза. Трябваше съвсем малко време.
Закусиха и започнаха да се стягат за път. Но децата не ги пущаха:
- Още малко, още малко – не можеха да се разделят с мама и тати малките.
По едно време Мариана видя, че наближава десет часа:
- Душко, хайде да тръгваме, дъждът се усилва, моля те.
- Ох, никак не ми се тръгва – погледна я Станимир, разнежен от играта с децата си.
- И аз не искам, но…дълъг път ни чака. Знае ли се какво ще е времето по-нататък. Тръгваме.
Разцелуваха се с децата и с родителите й, взеха чантите с даровете и... потеглиха. Майка й хвърли чаша с вода след тях, пожела им „Лек път, Господ да е с вас” и притеснена се прибра в къщи.
Мариана караше с изострено внимание, защото към Димитровград дъждът вече се обръщаше на сняг.
- Ах, какво ли ни чака ? – уж закачливо подметна Станимир, но в гласа му се усещаше тревога. – Нищо, душко, тъкмо да покараш и в лошо време.
Мариана, без да го поглежда, отвърна:
- Моля те, не е никак смешно. Жалко, че не можеш да караш ти.
- Ами, като взема книжка, тогава ще карам аз. Сега само ще се возя – като се облегна назад, се усмихна самодоволно той.
А снегът се усилваше. Валеше на едри парцали. Чистачките не смогваха да изчистят стъклата. Станимир бършеше отвреме-навреме другите стъкла с памучна кърпа. Спираха за малко да ги избърше и отвън. Като наближиха Стара Загора, Мариана можеше да вижда само през пролуките, изчистени от чистачките – два триъгълника към света, нищо повече. Очертаваше се трудно пътуване.
- Душко, яко ще патим, ама…ти не се тревожи, карай бавно и спокойно – опита се да я успокои Станимир и да наруши напрегнатото мълчание.
- Аз съм спокойна, но…какво ли ще е по-нататък ?! – със спокоен глас му отвърна Мариана и се опита да се усмихне.
Постепенно снежната покривка се увеличаваше и осовата линия вече не се виждаше…Мариана караше в дирите, оставени от другите коли преди нея. Внимаваше много да не се отклони от тях, за да не се поднесе колата. Беше си включила на втора с малко повече газ и колата послушно следваше пътя.
Малко след като излязоха от Стара Загора гладкият път свърши – започна леко нанагорнище, показа се един десен завой, наклонен навътре – това беше така нареченият вираж. Мариана се движеше в ниската му част.
- Душко, превключи на трета с малко газ – така ще е по-добре – посъветва я Станимир.
- Сигурен ли си ? – със съмнение в гласа го попита Мариана.
- Да, трета скорост е директна и така колата ще е по-стабилна.
Мариана му се довери и превключи на трета скорост.
Всичко щеше да мине добре, ако не беше я изпреварил един полски „Фиат”, чийто шофьор много бързаше за някъде. И хвърли сняг в дирите. А Мариана тъкмо навлизаше в завоя и беше на десен волан. Когато задните гуми „стъпиха” на това място, задницата се поднесе.
- Бързо, изключи от скорост – подскочи уплашено Станимир и хвана волана.
- Ама не бива – възпротиви се Мариана, но нямаше никакво време да спорят и…тя изключи от скорост.
И тогава се започна „шоуто”. Колата стана като шейна. Тръгна наляво към мантинелата, удари се с левия калник, завъртя се леко, удари и задния калник и тръгна надолу към дясната канавка, заби се в нея до половината …и спря. Мариана стискаше здраво волана и въпреки това, когато „целунаха” мантинелата, главата й отиде до стъклото. Добре, че бяха с колани. А Станимир се беше подпрял с две ръце над жабката и също остана невредим.
Всичко свърши за части от секундата. Когато колата спря, двамата се спогледаха ужасени.
- Душко, много се изплаших – проговори първа Мариана. – Видя ли колко беше високо – ако бяхме прехвърлили мантинелата…не знам какво щеше да стане…
- Ох, мълчи, мълчи, и аз много се изплаших. Важното е, че нищо ни няма. Нали си добре ?
- Да, нищо ми няма – но много се изплаших – повтори Мариана.
Двамата слязоха от колата, за да я огледат. В този момент отгоре бавно, „по терлички”, се движеха три ТИР-а един зад друг.
- Олее, душко, виж това – още по-уплашено показа пътя Мариана. – Представяш ли си какво щеше да стане, ако бяха слезли преди малко, докато ние „се разхождахме” из шосето…Щяха да ни сметат като нищо. – Това още повече я стресира и Мариана се сгуши в дрехата си, сякаш да се предпази от бедата, която можеше да ги връхлети.
В това време Станимир взе от багажника кирката и се опита да изправи калника, който се беше свил надолу и пречеше на лявото предно колело да се върти. Няколко минути се поизмъчи, но успя да освободи колелото. В този момент мина кола на „Пътна помощ” и ги издърпа на пътя. При тази маневра зад волана беше Станимир.
- Хайде, качвай се да вървим – освободи й шофьорското място той.
Мариана седна, хвана волана и се разтресе като листо на вятъра.
- Не мога – изплака тя – ръцете не ме слушат.
И наистина – колата поднасяше и не вървеше направо, а странично се пързаляше.
- Слизай, ела на моето място – с решителен жест Станимир стана, заобиколи колата и седна зад волана.
- Ами ако ни спрат катаджии ? – продължаваше да се колебае Мариана.
- Майната му, в такова време кой ще спира коли? Виж каква виелица е. Хайде, сядай и да тръгваме. Трябва да се приберем.
- Карай бавно, моля те, душко, много ме е страх – и Мариана заобиколи колата, седна до Станимир и впери поглед в пътя.
А навън виелицата все повече и повече се усилваше. През сто-двеста метра и отляво, и отдясно, имаше забити в канавките коли. Катаджиите само стояха и наблюдаваха движението – ако някой се нуждаеше от помощ, те веднага му я осигуряваха.
- Днес доста работа ще им се отвори на тези от „Пътна помощ” – опита да се пошегува Мариана, но стомахът й беше свит на топка.
- Много трудно се движим, но трябва да се прибираме, пък когато стигнем – Станимир беше напрегнат. Не стига, че времето беше много лошо, а на всичко отгоре удариха колата, и то – чуждата кола. – Как ще погледнем сега адаша – притесняваше се той.
- Защо ? – недоумяваше Мариана. – Ние ще си поемем разходите по ремонта. Пък и нали е по-важно, че не пострадахме?
- Да, ама ние с него се разбрахме, че аз ще карам. Иначе нямаше да даде колата.
- Така ли ?! – неприятно се изненада тя. – Значи той ми няма доверие. Знае, че съм професионален шофьор и карам внимателно. Да не би Бинчето да е по-добра шофьорка от мене ? – засегна се тя. – И тя е удряла колата им, сама ми каза. Ето, десния фар гледа навънка. – Още малко и щеше да се разплаче.
- Е, стига де, станалото станало – примиренчески каза Станимир. – Сега е по-важно да се приберем живи и здрави. Пък за другото ще мислим в Поморие. Ти продължавай да гледаш пътя, да не отидем пак в някоя канавка.
Защото очертанията на пътя вече не се виждаха. А видимостта беше почти нулева – виждаше се едва на петнайсет - двайсет метра пред колата. Станимир караше толкова бавно, че човек можеше да върви успоредно с колата. Но нямаше как – важното беше да пристигнат, не беше важно – кога.
Като наближиха Карнобат, започна да притъмнява, а канавките бяха пълни с обърнати коли.
- Жена, добре, че не се отказахме. Положението става страшно. Нищо чудно да спрат движението – клатейки глава, предполагаше Станимир. – Няма да спираме, защото не се знае дали ще можем да потеглим. – И след малко тихичко измърмори – Добре, че съм заредил догоре тази сутрин. Дано бензина ни стигне до Поморие. – Те знаеха, че при такова каране се харчеше много гориво.
- Да, както винаги ти предвиди нещата – опита да се пошегува Мариана, та дано се успокоят. Тя още беше под влияние на силния стрес.
В колата беше топличко, а с тези заснежени стъкла бяха като в някое иглу. Изолирани от света. Но се движеха – това беше по-важното.
След малко се стъмни и фаровете вече не им вършеха работа. Защото десният , ударен от Бинчето, гледаше някъде навън от пътя, а левият, който пострада при удара в мантинелата, беше се навел надолу. Никой не светеше напред.
- Какво ще правим сега ? – притесни се Мариана.
- Спокойно, ще се оправим все някак си – уверено каза Станимир и наистина намери решение.
„Залепи” се зад една кола и караше плътно след нея. А тя доста добре осветяваше пътя.
- Ха, това е чудесно, дано да има повече такива коли по пътя, да ни водят – усмихна се Мариана. Но след малко колата зави в една отбивка и те пак останаха сами с „кривогледата” си кола. Но Станимир беше хитър като лисица – като го наближи някоя кола със силни фарове, даваше й десен мигач и тя минаваше пред него. Така, лека полека, се прибраха в Поморие вечерта към десет часа. Отидоха директно у адаша, да се оплачат и да си приберат колата.
Бинчето и Станимир ги чакаха силно притеснени.
- Хайде бе, хора, какво направихте? – Бинчето прегърна Мариана и започна да разтрива премръзналите й ръце. – Влизайте на топло, ей сега ще ви направя билков чай.
А двамата мъже се гледаха въпросително няколко секунди и Станимир изтърси:
- Ами…катастрофирахме. Голяма виелица, адаш, много трудно се пътува.
- Катастрофирахте ли?! – подскочи като ужилен адаша му и се завъртя на пета. – Знаех си, знаех че ще стане нещо лошо…
- Вие как сте, има ли ви нещо? – изведнъж помръкна лицето на Бинчето.
- А бе на нас ни няма нищо, но колата…
- Искам да я видя – и „чичо Камазчо” тръгна навън. Станимир го последва.
- Ти стой тука – усмихна се окуражително Бинчето на Мариана и двете започнаха да пият чай и да си говорят.
Мариана й разказа за преживения ужас, а Бинчето я галеше с ръка по лицето и цъкаше с език съжалително.
- Миличка, какво сте преживяли. Нищо, нали сте добре, колата ще я оправим.
- Естествено, ние ще свършим тая работа. Нали знаеш – чупи, купи – опитваше се да се шегува Мариана, но изведнъж се разплака с глас неудържимо.
Бинчето я прегърна и започна да я утешава:
- Поплачи си, миличка, да ти олекне. Много си уплашена, трябва да се лекуваш.
- Много,… наистина – хълцайки отвърна Мариана. – Мислех,… че това е краят.… Много беше … страшно. Милите ми дечица – и зарева още по-силно – какво щяха да правят без нас ?
- Е, бива ли сега и ти, ааа, откъде ти хрумна пък това – Бинчето уж й се скара, защото разбра, че Мариана е още в шок. – Я се стегни, лошото вече мина.
Мариана спря да хълца, погледна я и каза:
- Да, наистина, лошото мина – и избърса очите си.
Не, тази катастрофа беше само началото. Оказа се, че това изобщо не е било лошо в сравнение със събитията, които предстояха.

Книга втора, Глава трета

Мариана нямаше търпение да тръгнат.
- Ох, душко, защо закъсняват , нали се разбрахме да дойдат още в шест ?
- Спокойно, адаша си знае работата – засмя се
Станимир – нали снощи говорихме, ще дойдат навреме.
В този момент се чу звънеца на вратата.
- Отваряй, пристигнаха – извика Мариана и излезе от стаята.
- Хайде, адаш, готови ли сте? – се усмихваше вън на площадката „чичо Камазчо”.
- Да, да, ей сега тръгваме.Ще влезеш ли за малко?
- А, не, жената е долу в колата. Аз слизам, чакаме ви долу – и тръгна по стълбите.
Тази студенина на „другия” Станимир не беше нещо необичайно. Той беше усетил ревността, която изпитва към жена си адашът му и внимаваше да не го дразни. А Мариана прекалено много обичаше приятелката си и за нищо на света не би й причинила такова нещо като да й отнеме мъжа, макар и за малко. Абсурд!!! Възпитанието й не го позволяваше, Мариана никога не би посегнала към чужд мъж, още повече – от приятелско семейство. Знаеше, че я харесва, усещаше смутените погледи на Станимир, когато разговаряше с нея – той по-скоро избягваше да я гледа. Но дори и за миг не допущаше, че той може да изневери на Бинчето. Имаше такова високо мнение за него, а беше сигурна и в себе си. Затова страшно много се ядосваше, когато нейният Станимир се поддаваше на въображението си и й казваше:
- Адаша ли? Хм, той ми е приятел, само защото иска да спи с тебе…
Не можа и не можа да го разубеди. той си го повтаряше като развалена латерна. В такива мигове Мариана го мразеше. Защото обиждаше не само нея, ами и този добър човек, който с нищо, ама с нищо, не загатваше дори, че има някакви намерения спрямо нея. Но приятелството й с Бина беше непоклатимо. Пък Станимир да си мисли каквото иска.
Натовариха се на „Москвич” – а, двете с Бинчето се разцелуваха:
- Маме, как си, отиваме при дечицата ти – както винаги широко усмихната я поздрави тя.
- Нямам търпение да ги видя – с въздишка отговори Мариана и седна до приятелката си на задната седалка.
- Давай, адаш, да потегляме – усмихна се и Станимир докато си слагаше колана – готови сме, тръгваме – и потри доволен ръце.
За по-бързо минаха през Тополовград, не по магистра лата. И още преди да стане десет часа бяха в Н. при децата.
Като видяха червената кола на „чичо Камазчо”, мал ките извикаха от радости и изхвърчаха през вратата.
- Чакайте, студено е – баба им се опитваше да ги спре, но те бяха по-бързи от нея. Излязоха на двора и се зати чаха към пътната врата. Мариана изскочи бързо от колата, влезе в двора и прегърна децата си развълнувано. Разцелува ги нетърпеливо и забрави за всичко и за всички. Повтаряше като обезумяла само едно:
- Ах, на майка, ах, на майка …а сълзите й се стичаха по страните. Дидко се сгуши като малко врабче в нея и се чуваше само „мама, мама”. А баткото викаше силно от радост:
- Диденце, мама и тати са тука, виж батко – мама и тати…
Мариана усещаше вълнението на децата си и ги прити скаше още по-силно.
- На майка рожбичките ………
А в това време Станимир слезе тежко от колата и , като покани приятелите им, тръгна към децата усмихнат.
Те се хвърлиха към него със същото нетърпение. Той взе малкия Дидо на ръце, разцелува го:
- Как е на татко момченцето? – и погали Веско по главата – слушате ли баба и дядо, тате?
А баба и дядо ги гледаха и им се радваха. Майката на Мариана се разплака от вълнение, прегърна дъщеря си:
- Добре дошли, майче, влизайте на топло.
Баща й се ръкува с нея и със Станимир – той не беше емоционален като майка й, Мариана си го знаеше.
- Татко, запознай се с нашите приятели – и се обърна усмихнато към Бина и нейния Станимир – това са моите родители.
Майка й също подаде ръката си и двете с Бинчето се прегърнаха, веднага си допаднаха. Майка й винаги прие маше хората от добрата им страна . Е, понякога гре шеше – както в случая със Станимир. Но за това беше виновно нейното добродушие и голямата любов, която изпитваше към дъщеря си – прекалено много искаше тя да е щастлива.
Влязоха в къщи, разприказваха се. Настроението беше на висота. Малките скачаха, Веско приковаваше внимани ето върху себе си – непрекъснато дърпаше Мариана за ръката:
- Майко, знаеш ли колко е хубаво тука ? Имаме си двор и играем в него.
- Много хубаво, майче – целуваше го усмихната тя и не можеше да му се нарадва. А Дидко само се притискаше към нея и й се усмихваше – все така си беше мълчалив, не беше приказлив като батко си. Тя милваше децата си и не искаше това да има край.
- Хайде, починете си, поиграйте си с децата и като стане време, ще обядваме –погали я по гърба майка й.
Мариана си знаеше – у тях се яде по часовник.Стане ли дванайсет, се обядва. Защото после баща й, вече пенси онер, ляга да си почива. Следобедният сън беше важна част от живота му.
Бинчето и „чичо Камазчо” седнаха на дивана до врата та на стаята, а Мариана и Станимир се разположиха на другия диван да си поиграят с децата.
Баща й седна на стола си край голямата разтегателна маса, която заради случая беше разтегната и покрита с много красива ленена покривка.
Беше толкова красиво и спокойно. По нищо не личеше, че много скоро това спокойствие и тази хармония ще бъдат нарушени.
Надвечер гостите се качиха на колата и си тръгнаха. Мариана не можеше да се откъсне от децата – целуваше ги, милваше ги по главиците и сърцето й се свиваше от болка. Защо ? Не знаеше…
По пътя Бинчето се опитваше да я успокоява, но Мари ана доста дълго плака –едва се успокои. На няколко пъти Станимир се обръщаше назад и й повтаряше:
- Е, душко, стига де, какво си се размекнала. Пак ще дойдем, обещавам ти.
- Добре, добре – кимаше с глава тя и бършеше очите си.
- Ейй, ха така де, усмихни се най-после – обърна се Бинчето към нея – виждаш, колко хубаво ги гледат майка ти и баща ти. Какво да кажа аз, дето отдавна останах без майка и няма кой да ми помага, а?
На Мариана й стана неудобно. Наистина, какво се е раз циврила – не е станало кой знае какво, в края на краища та до пролетта все ще изтрае някак си. После ще бъдат пак заедно - тя, Станимир и децата.
Пътуваха комфортно – мъжът на Бинчето караше спокойно, уверено – все пак беше професионален шофьор.
Когато се прибраха в къщи, Мариана вече беше спокой на. Видя с очите си, че децата са добре, баща й се погаждаше с тях – водел ги на разходка в боровата горичка отсреща. Гледаха ги добре. Майка й често ги извеждала в центъра, да карат колички, да се черпят в детската сладкарница. Сега вече Мариана беше уверена, че децата й са щастливи. И вече можеше да се отдаде на ежедневието си пълноценно. Нищо друго не й оставаше – трябваше да се опита да се радва на живота. А той никак не беше скучен. Често ходеха на гости в Каблеш ково при роднините на Станимир - вуйчото, вуйната, братовчеда Тошко и неговото семейство.Имаха две сладки момиченца, които тя много обичаше и те й отговаряха със същото. А освен тях братовчед му се грижеше и за двете дъщери на по-голямата си сестра, която почина три месеца, след като се роди Веско. Сипвала нафта в печката, избухнал висок пламък и …Три дена се мъчи, преди да умре.
Когато имаха повече време, ходеха и до Порой, селото, от което беше родом майката на Станимир. Там живееха баба му Станка , дядо му , лелята и свако (калеко) му с осиновената си дъщеря, която също беше кръстена на тази баба и се казваше Станимира. Тя беше клептоманка, за голямо разочарование на хората, които я бяха отгледали и продължаваха да гледат. В къщи имаха доста пари, защото свакото на Станимир гледаше прасета. И много пъти виждаха, че липсват по няколко банкноти. Но…нищо не можеха да направят.
На Мариана никак не й беше приятно, когато трябваше да ходят на село – само заради това момиче. Но пък баба Станка беше толкова добра жена, имаше златно сърце. И много се радваше, когато виждаше внуците и правну ците си. Тя дори пристигна на времето в Н., когато се роди Дидко – дойдоха заедно с майката на Станимир и погостуваха два дни.
Улисани в работа, Мариана и Станимир не усещаха времето. А те двамата навсякъде бяха заедно. В мага зина имаше достатъчно работа, защото идваха много хора. Ходеха на свинарника сутрин, обед и вечер. Но пък вечер…Никога не оставаха сами – непрекъснато бяха с Бина и мъжа й, създаваха си и нови познанства. С една дума, двамата никак не скучаеха.
Един ден, най-неочаквано за Мариана, Станимир й каза:
- Душко, нали знаеш Ванчо, мъжа на Ването от магази на за детски играчки?
- Онези, дето живеят накрая на пресечката срещу магазина, За тях ли става дума? – беше озадачена Мариана.
- Да, точно за тях.
- Е, и какво да знам?
- Ами Ванчо продава колата – „Москвич” осмак, с чети ри фара, съвсем запазена. Макар, че е двадесетгодишна, изобщо не й личи – продължаваше въодушевено да говори Станимир. – Държи я в гаража си, да я е вадил десетина пъти най-много.
- И мен какво ме засяга това? – повдигна рамене младата жена и се усмихна недоумяващо.
Станимир я хвана за ръката, погали я леко с пръсти и с леко наведена глава, гледайки я право в очите и повдигайки закачливо вежди изтърси:
- Ами нали след няколко дни имаш рожден ден, мисля да ти я подаря.
- Какво?! – силно изненадана от тази новина, се засмя с глас Мариана. – Ти ще ми купиш кола?! – не вярваше на ушите си тя.
- Да – видимо доволен от реакцията й, отвърна Станимир. – И без това много ни е необходима …Виждаш – за да отидем в Каблешково, Тошко идва да ни вземе. На село – също. Пък и на свинарника ще ходим спокойно – няма на обед да бързаме за рейса, та да не закъснеем за работа…
Имаме нужда от кола – продължаваше да я убеждава той. – Тъкмо ще можеш да караш – нали имаш книжка…
Мариана беше на седмото небе от радост, но въпреки това „слезе” на земята.
- Ама аз от много години не съм карала.
- Е, ще си го припомниш – все пак, професионален шофьор си. Щом на стажа си карала камион, сега тази лека кола ли няма да можеш да караш – поласка я Станимир и я целуна нежно.
- Ох, страхувам се – подсмихна се Мариана, но си личеше колко много се радваше при мисълта отново да седне зад волана. Това й беше голямата мечта – да има кола и да я кара, тя да я кара. – А колко й иска?
 - Две хиляди лева.
- И откъде ще ги вземем?
- Ами мисля да изтеглиш един заем от ДСК, а после като предам малките прасенца, ще върнем парите и готово. Ти съгласна ли си?
- Да – след като помисли малко, отвърна Мариана. – Става, съгласна съм. – Хвърли се на врата на Станимир и като малко дете започна да изразява голямата си радост от това, че най-после голямата й мечта ще се сбъдне. Започна да обсипва лицето му с целувки.
- Стига, стига – леко се отдръпна той, усмихвайки се доволно. – Ще влезе някой, ще ни види.
- Наистина – смутено се отдръпна Мариана. Все пак , бяха в магазина и вратата му всеки момент можеше да се отвори. – Кога ще я вземеш?
- Ами говорихме с Ванчо довечера след като затворим, да отидем да я видим.
Мариана с нетърпение чакаше края на работния ден.
Както бяха говорили, вечерта отидоха да видят „Москвич” - а. Беше тюркоазено син, доста запазен за годините си, дори изглеждаше съвсем като нов. Харесаха го и се разбраха, че ще го вземат. Оставаше само Мариана да изтегли парите и …вече щяха да си имат своя кола.
- И при децата ще ходим, когато си поискаме, нали, душко? – все още въодушевен, говореше Станимир като се прибраха в къщи.
-Чакай първо да си припомня как се караше кола – усмихна се с лека ирония в гласа тя, макар да знаеше, че беше доста добра. Все пак три години е учила шофьорство в гимназията. А беше много старателна ученичка.
- Няма страшно, ще помоля Яни, на бай Владо сина. С него ще се поупражняваш малко и ще си върнеш рефлексите – не се предаваше той.
- Лесна работа, хайде да лягаме, че днес много ми се събра, а пък утре пак ще ставаме рано.
Мариана се приготви за лягане, оправи леглото и двамата със Станимир се мушнаха под завивките. Само за кратко, защото след малко голите им тела се заизвиваха в меката синева на нощната лампа и „обикаляха”из голямото легло отвити – завивките им пречеха. Тази нощ Мариана беше особено щастлива и се отдаваше на мъжа си с цялата си душа. Защото той беше мъжът, който не само беше господар на сърцето й и баща на двете й красиви момченца. Тази нощ той беше нейният магьосник, който сбъдна многогодишната й мечта. И тя се люби с него горещо, до пълна изнемога.
Заспаха прегърнати, преплели крака и ръце, уморени и щастливи.
Още на следващия ден Мариана отиде в ДСК, обясни на Бинчето за какво става въпрос и тя много се зарадва:
- Браво, чудесно – с широка усмивка я прегърна тя. –Като нашия „Москвич” ли е?
- Не, от по-стария модел – с четирите фара, но е много запазена. Все в гаража е стояла колата, пък и Ванчо много добре се е грижил за нея – обясняваше с голямо удоволствие Мариана.
- Много се радвам, миличка, да ви е честита – с грейнало от истинска радост лице нареждаше Бинчето. – Кой като Станимир сега, ще си има частен шофьор – засмя се с кръшния си смях тя и разсмя и Мариана.
- Ще го возя като някой директор – весело отвърна тя.
Двете приятелки се посмяха още малко и, след като си свърши работата, Мариана се прибра в магазина. След два дни вече имаха кола. Из града и до свинарника караше Станимир, защото всички катаджии му бяха приятели – нали им вършеше услуги…Но Мариана трябваше да се научи отново да кара, защото иначе не можеха да ходят извън Поморие.
- Яни – извика Станимир на младия мъж, който тъкмо се прибираше от някъде – ела за малко.
Яни беше около седем-осем години по-млад от тях. Живееше в двуетажната си бащина къща на ъгъла срещу магазина. Те с жена му Росица и двете им деца бяха на горния етаж, а на долния живееше брат му Жоро, който наскоро се беше оженил за едно момиче от Бургас – Ирина. А баща му – бай Владо, както му казваха всички, живееше с майка им в една лятна кухня в двора до къщата.
Бай Владо беше голям образ. С протези на лявата ръка и десния крак, той беше голям шегаджия. Непрекъснато идваше в магазина и подхвърляше закачки. Отвреме-навреме печеше и продаваше слънчоглед – ей така, колкото да прави нещо. Като инвалид беше си купил една „Лада” и често обикаляше с нея. Беше много силен по дух, въпреки че тялото го беше предало.
  Яни се отби от пътя си и веднага дойде.
- Здравейте – усмихнато поздрави той и оправи с ръка светлата си коса, която покриваше врата му. Вечер свиреше на пиано в един от ресторантите и денем беше свободен. – Какво има?
- Както сигурно си разбрал, купих на мойта жена кола за рождения й ден – също с усмивка му отговори Станимир, след като се ръкуваха. – Но имаме проблем – забравила е да кара, та имаме нужда от малко упражнения – все така усмихнато му обясни той. – Ти би ли се заел с това?
Яни караше колата на баща си понякога и беше добър шофьор, а разполагаше и с време…
- Няма проблем, само да отида да хапна малко и можем да опитаме – погледна към Мариана и повдигна въпроси телно вежди – какво ще кажеш?
- Какво да кажа – налага се. Пък аз съм тука – когато кажеш, тръгваме – смутено погледна към Станимир тя, защото знаеше колко е ревнив и се страхуваше да не стане пак някой скандал.
- Добре, след малко идвам – подскачайки, слезе по стълбите Яни и си отиде.
- Душко, ти сигурен ли си, че Яни ще ми помогне наисти на? – с недоверие погледна Мариана към Станимир.
- Да, бъди напълно спокойна – аз му имам пълно доверие.
Той е добро момче – усмихнато й отвърна той и я погали по едната страна.
Мариана се успокои. След около половин час Яни влезе в магазина усмихнат:
- Хайде, аз съм готов, да тръгваме.
- Ето ти ключа – подаде му го Станимир и продължи – идете по пътя за Каменар, там няма голямо движение.
Излезе на вратата да ги изпрати. Яни му помаха и седна зад волана, а Мариана страхливо седна до него и каза:
- Дали ще мога, дали няма да се изложа?
- Не се бой – трябва ти само да направиш едно-две завойчета и всичко ще си припомниш – приятелски я успокои Яни и подкара колата.
Като излязоха извън града и тръгнаха по пътя за село Каменар, той слезе от колата и каза:
- Хайде, сядай зад волана – и седна на мястото до нея.
- Много те моля, Яни, ще ми помагаш, нали?
- Няма страшно, казах ти – засмя се той с глас – ама тебе наистина много те е страх.
- Страх ме е ами, знаеш ли от колко години не съм пипвала волан – заоправдава се Мариана. – Няма да ми се смееш, нали?
- Няма бе, жена, хайде по-смело.
Мариана натисна газта и …колата започна да прави зиг-заг по пътя. Тя се смееше и караше, но изведнъж усети, че започна да държи правата линия.
- Видя ли, нищо не си забравила – успокои я Яни. – Хайде още малко да повъртим по този път и после ще караш на връщане.
- Така ли? – с нетърпение в гласа реагира Мариана и Яни се засмя от сърце.
- Ама ти всъщност много обичаш да караш кола, нали?
- Не можеш да си представиш – с грейнал поглед отвърна Мариана. Покара още малко и като усети, че си е върнала увереността, потегли към Поморие.
След малко спря пред магазина и натисна клаксона. На вратата се покаже Станимир, леко намръщен. Но като видя, че Мариана още стои зад волана, а Яни е слязъл от колата и му се усмихва, слезе по стълбичките и дойде при тях.
- Е, как е, ще се оправи ли мойта шофьорка – като се опитваше да покаже добро настроение, попита той.
- Ами тя си е готов шофьор, само няколко завойчета й трябваха и всичко си припомни – весело я похвали Яни.
- Аз карах до тук – похвали се Мариана и слезе от колата.
- Яни, много ти благодаря, ще те почерпя някой ден – стисна му ръката Станимир.
- Лесна работа, това няма да ни избяга, нали свършихме работата – това е най-важното. Хайде, чао засега – и Яни тръгна към дома си, а Станимир и Мариана влязоха в магазина.
Нямаше клиенти и те се затвориха в малкото офисче, където беше бюрото с документите и в чието чекмедже прибираха парите от продажбите.
Навътре имаше още една стаичка, в която гореше печка с твърдо гориво и имаше диван и ниска масичка. Когато нямаха клиенти, стояха там на топло.
- Е, как е, пробвахте ли колата? – свъси вежди Станимир.
- Какво искаш да кажеш? – невинно попита Мариана, защото съвестта й беше чиста.
- Е, хайде сега – я погледна с присвити очи той. – Да не мислиш, че ще ти повярвам че нищо не се е случило – със съмнение в гласа я провокира Станимир. Знаеше, че тя не би му изневерила. Но малко недоверие би я поизмъчило, а той обичаше да я измъчва.
- Душко, как може да си мислиш такива работи – възмутено отговори Мариана, а той я изгледа мръснишки от глава до пети и като изсъска колкото може по-гадно „Курва такава”, излезе от стаичката и започна бавно да се движи към изхода, като си палеше цигара. Усмихваше се, че пак е успял да я ядоса. Защото беше сигурен, че сега тя седи на дивана и се ядосва, незнаеща как да му дока же, че е невинна. Като стигна до входната врата, рязко се обърна и му стана много неприятно, като видя че Мариана седеше на стола до бюрото, пушеше и го гледаше с неприязън. Тя не беше виновна за нищо и нямаше за какво да се оправдава. Станимир веднага го разбра и реши, че няма смисъл повече да я притиска. Дръпна някол ко пъти от цигарата и влезе на топло при нея. Реши, че ще е по-добре да се прави на човек, който всичко разбира и прощава. А Мариана мълчеше и го поглеждаше отвреме – навреме и така наистина изглеждаше виновна. А всъщност тя мислеше „Ох, докога ще продължава това недо верие?!” Но, в магазина влязоха хора и тя излезе да ги обслужи. И с това всичко неприятно приключи.
Когато си тръгнаха, Мариана караше, А Станимир потриваше ръце доволно:
- Ето, вече можеш да караш. Сега вече ще ходим на свинарника с колата – така и ти ще можеш да правиш нещо, свързано с прасетата.
- Нали знаеш, че винаги съм искала да вършим нещата заедно? – гледайки напред, отвърна Мариана.
Тази нощ Станимир я люби настървено, дори дивашки. Сякаш тържествуваше, че се е показал истински мъж. Защото мислеше за много мъжкарско да знае, че жена му се чувства виновна за нещо, което не е извършила. А той знаеше, че тя е честен човек и няма да отиде при друг. Именно това му даваше самочувствие и го караше да прониква в нея със силни тласъци, знаейки, че й причи нява болка. Но тя не се оплакваше, а напротив – мълчаливо понасяше в тъмното всяка болка и нямаше търпение да чуе победоносния му вик, който я освобождаваше от този тормоз.
Мариана возеше Станимир и с всеки изминал ден ставаше все по-уверена като шофьор – възвърна си добрата форма, която имаше някога. И все повече се убеждаваше в нещо, в което по-рано само се съмняваше – Станимир се дразнеше, че е толкова способна. Но…тепърва щеше да се убеждава в това още повече.

Книга втора , Глава втора

  Мариана отвори вратата на апартамента и радостно се хвърли на врата на майка си и баща си. Все още беше рано и децата спяха.Но веселата глъчка ги събуди и те, босички и по пижамки, се появиха в кухнята.
- Бабо - зарадва се по детски Веско, затича се и скочи в скута на баба си.
- А дядо, не се ли радваш да видиш и дядо ? - усмихнато каза Станимир и повика малкия Дидко, който страхливо стоеше встрани и смучеше палеца на дясната си ръка.Той не познаваше тези хора, макар че много често чуваше майка му и баща му да говорят за тях.
- Дидко, ела, бабино. Ах че си пораснал - прегърна го майка й и започна да му се радва. - Ах на баба хубавеца. - И понеже Веско също се гушкаше до нея, тя прегърна и него щастлива и усмихната.Беше толкова затъ жена, че все още не можеше да осъзнае действител ността.
- Хайде да се преоблечем деца и да сядаме на масата - подкани ги Мариана и двете с майка й заедно с децата отидоха в стаята.
- Марианче, как сте, майче ? - притеснено я попита майка й.
- Ами ...добре сме - малко неуверено отговори Мариана, защото все още не знаеше как ще потръгнат нещата - вече работим, Станимир продължава да си гледа прасетата. Има двадесет и  пет майки - трудно му е. Ама няма начин - трябва. Само с двете заплати не може да се купи жилище, а пък да ходим все по квартири - и това не е работа.
- Така е , мойто момиче - с разбиране поклати глава майка й. В този момент в стаята влязоха Станимир и баща й, които дотогава пушеха вън на терасата.
- Брейй, голяма работа е това Поморие бе - усмихнато каза баща й. - Накъдето и да погледнеш, все море - и поклати глава замислено. - Браво, много е красиво - и продължи да клати глава одобрително.
Станимир усмихнат и видимо доволен, се обърна към Мариана:
- Баща ти много хареса гледката.
- Да, и на мен много ми хареса, когато погледнах от тази тераса, татко - засмя се и тя. - Хайде сега да закусваме.
Отидоха в кухнята. Мариана разгъна масата и започна да слага върху нея вкусотиите, които беше приготвила.
След закуската се облякоха и излязоха да разходят гостите си из града. Но много бързо се измориха и се прибраха. Мариана набързо приготви обяда - имаше малко пържолки в хладилника, сложи ги във фурничката да се изпекат. А през това време изпържи малко картофки за гарнитура - майка й беше им подарила за предишната годишнина от сватбата много практична тенджерка с мрежа, хващаше цял килограм картофи наведнъж.Сипа и от вкусната туршийка, която майка й приготвяше всяка зима и сега им донесе да има и на тях.
Когато масата беше готова, Мариана отвори вратата на стаята и усмихнато ги покани:
- Хайде да ядем, всичко е готово.
Децата се подгониха както винаги - те всичко обръщаха на игра.
- Ооо, колко вкусно мирише - похвали я баща й, а Станимир побърза да се обади:
- Аа, много вкусно готви мойта женичка - и погледна към нея с топлина в очите си. Мариана се изчерви от удоволствие и тихичко го смъмри:
- Стига де....
Когато приключиха с обеда, баща й легна да си почине малко, а тя и майка й започнаха да събират багажа на децата и да го подреждат в пътните чанти. През това време Станимир си играеше с децата, защото не знаеше кога пак ще ги види. Беше му мъчно, но нали за тяхно добро ги изпращаха надалеко. А Мариана криеше сълзите си, за да не разстройва малките. Галеше с любов дрешките им и още отсега те вече й липсваха. Но трябваше да се примири с положението - нали искаше децата й да са добре.
Майка й я видя и се опита да я успокои:
- Не се разстройвай, майче, знаеш, че добре ще ги гледам.
- Знам, знам, но...никога не съм ги отделяла от себе си и ...- не можа да сдържи сълзите си вече и се разплака.
- Стига плака, де, ще ме разплачеш и мене - уж й се скара майка й, но и нейните очи се напълниха със сълзи.
Мариана избърса очите си и стана сериозна.
- Майко, много те моля да не ги глезиш и да не разваляш режима им. Вечерта след Сънчо веднага ги слагай да спят. И никаква вода след осем часа, нали ме разбра?
- Няма, майче, обещавам - засмя се майка й.- Ама нали знаеш - внуците са по-мили от децата.
- Знам, че ги обичаш - прегърна я Мариана и я целуна по бузата - но не забравяй, че те са момчета. Не искам да бъдат някакви разглезени мъже, все пак ще стават глава на семейство, трябва да имат характер.
- Спокойно, не се тревожи - успокои я майка й.
Когато се приготвиха напълно, се качиха на градския автобус. Мариана и Станимир отидоха да ги изпратят до спирката на автобуса за Бургас.
След малко пристигна автобуса от Слънчев бряг и трябваше да се разделят. Мариана едва сдържаше сълзите си, но Дидко се разплака - майка й го носеше на ръце, а баща й водеше Веско за ръчичка.Станимир носеше багажа. Помогна им да се качат и понеже автобусът беше пълен, майка й и баща й заедно с децата, застанаха до задното стъкло и започнаха да махат за "довиждане". Веско махаше с ръчичка усмихнато, но Дидко протягаше към тях
малките си ръчички и плачеше :"Мама, мама".
Раздялата беше тежка за малкия Дидо. Досега той не беше живял с никой друг, освен с мама и татко. А сега ги виждаше, че остават там долу, а той и батко отиваха с тези хора, които казваха, че са баба и дядо.И той плачеше силно, сякаш искаше това да спре и да се върне при мама и при татко.
Баба Дианка го успокояваше:
- Недей плака, баба. Сега ще отидем на влакчето, знаеш ли колко е интересно – и погледна притеснено към дядо Георги – дано скоро се успокои това дете – и още по-силно притисна Дидко.
Веско също успокояваше малкото си братче:
- Диденце, не плачи, батко е тука – и го галеше по главицата, а малкия го гледаше в очите и лека-полека престана да плаче.Само отвреме-навреме изхълцваше леко. Но се успокои – все пак батко му беше с него. Това му даваше кураж.
Една млада двойка ги видя и им отстъпи мястото си. Баба Диана и дядо Георги седнаха на седалката и продължиха пътуването, прегърнали внучетата си. Скоро Дидко съвсем се успокои и сякаш забрави, че е плакал.
След няколко минути пристигнаха на гарата и се настаниха във влака. Вътре беше топло и много приятно.
Седнаха до прозореца – Дидко се сгуши в баба си, а Веско се изправи и се загледа през прозореца.
- Веско, ела у дядо, да не паднеш като тръгне влака – дядо Георги взе големия си внук на колене и след няколко минутки влакът потегли.
Веско се зарадва и запляска с ръце, а Дидо гледаше леко подплашен и се притисна към баба си – за всеки случай.
- Тръгнахме – весело каза баба Дидка- скоро ще си бъдем в къщи. Ще играете на двора, ще тичате – много ще ви хареса.
Влакът потракваше тихо с колела и леко се люлееше. Беше толкова приятно, че децата скоро заспаха.
А в Поморие Станимир прегръщаше Мариана, която пак плачеше, и я успокояваше:
- Моля те, душко, престани вече. Ще разплачеш и мене.
Знаеш, че в най-скоро време ще отидем да ги видим – чудеше се как да я успокои той, а сърцето му се късаше от мъка, защото и на него вече му липсваха гласчетата им.
- Кога ще отидем, как ? та нали сме на работа и в събота? – не преставаше да хълца Мариана.
- Ще измислим нещо – не спираше да говори Станимир, галейки я по косата. – Например…може да помолим адаша да ни закара с неговия „Москвич”, дори и те с Бина могат да дойдат.
Мариана изтри сълзите си, обърна се към него и се усмихна:
- Да, това е добра идея, душко, ще отидем четиримата, дано само да се съгласят.
- Искаш ли ей сега да отидем у тях и да обсъдим този въпрос – като я целуна нежно по устните, успокои духовете той. – Хайде, ставай.
Мариана скочи от диванчето, плесна с ръце и засмяно каза:
- Хайде, отиваме. – Но изведнъж се сети нещо и отново седна – Ами дали са се върнали от село?! – Бина беше от едно близко село и през седмица-две навестяваха баща й, който беше останал сам от няколко години.
- Е, сигурно вече са се прибрали. Все пак утре е понеделник и трябва да се приготвят за работа.
Бинчето работеше като касиерка в клона на ДСК, а Станимир караше един голям „КАМАЗ”, заради което Веско и Дидко бяха го кръстили „чичо Камазчо” – ей така, на шега.
Мариана и Станимир се облякоха и с градския автобус бързо стигнаха в новия квартал. Повървяха малко до къщата на приятелите си – беше доста студено, защото вятърът, който духаше, пронизваше до кости.
Натиснаха звънеца на вратата им и отвътре се чу гласът на Бинчето:
- Момент… - вратата се отвори и двамата видяха усмихнатата до уши Бина. Тя си беше такава – лъчезарна, винаги весела, с вид на човек, доволен от живота си. – Хайде, влизайте, че сигурно сте измръзнали.
И като се обърна към края на дългия им коридор, извика все така засмяна
- Стъни, адаша ти и Марианчето са тука. Слез до мазето да донесеш нещо…ти знаеш какво.
И след като закачи палтата на гостите си на порт мантото, тя ги вкара в трапезарията.
- Е, как сте, разказвайте.
- Как да сме – започна да се оплаква Мариана – нашите взеха децата при тях, много ми е мъчно.
-Е, нищо де – започна да я успокоява Бина – така ще е по-добре за малките. Иначе нали виждаш, сутрин е много студено, чак да ти е жал за тези душички да мръзнат по спирките…
- Да, ние затова ги изпратихме при тях, там ще са на топло, ще спят колкото си искат – намеси се и Станимир.
В този момент вратата на трапезарията се отвори и „адаша” влезе с бутилка домашно вино и няколко суджука в ръцете. Остави ги в бокса, обърна се към гостите си и се здрависа с тях:
- Ха сега, добре дошли – и седна до адаша си.
И той като Бинчето беше много спокоен човек, уравно весен, внушаващ увереност и сигурност. Усмихваше се умерено, а сините му очи гледаха строго изпод гъстите вежди.
- Жена, нарежи и от бабека, дето го донесохме от село – обърна се назад към Бинчето, която приготвяше вече мезетата. И като наля вино в чашите, прегърна госта си през раменете – Е, как е, адашче, как върви работата?
- А, работата върви добре, сега и децата няма да са в къщи – още повече време ще имам и за магазина, и за прасетата. – Станимир имаше предвид факта, че кога то отиваше на свинарника, все бързаше да се прибере при любимите си същества. Пък и Мариана не можеше да му помага, защото беше заета с децата и той ходеше сам при прасетата. Отвреме-навреме и тя отиваше заедно с децата, когато времето беше хубаво разбира се. Децата много се радваха , когато имаше малки прасенца.
- Адашче – продължи Станимир – много ни е мъчно за малките, преди малко едва накарах жената да спре да плаче. Искам да те питам нещо.
- Питай, адаш – като отдръпна леко глава назад, се усмихна домакинът.
- Ами нали знаеш, жени – реве и вика „децата вече ми липсват” – усмихнато продължи да говори Станимир, а Мариана се изчерви от неудобство.
- Ще реве ами – обади се откъм бокса и Бинчето – те вече и на мен ми липсват, малки душички на леля.
- Та, значи, искам да те питам – съгласен ли си да отидем да ги видим някоя неделя – ей така, за един ден?
- Това ли било? – весело отвърна адаша му – лесна работа, още следващата неделя ще се натоварим на колата и ще се разходим дотам.
- Разбира се – сядайки при гостите на масата, потвърди и домакинята – тъкмо и аз ще ги видя – и се усмихна още по-широко.
- Казах ли ти, душко, всичко ще се оправи – поглеждайки Мариана, каза Станимир и всички вдигнаха наздравица за следващата неделя.
А тя най-после се успокои. И не само от този факт. На Мариана винаги й беше спокойно в присъствието на нейната добра приятелка Бина, която сякаш я зарежда ше само с положителни емоции.
Някъде към полунощ Станимир и Мариана се прибраха и си легнаха. Тази нощ се чувстваха като младоженци – макар много да обичаха децата си, все пак живееха в една стая с тях и това им пречеше да изживяват ин тимните си моменти спокойно, без притеснение. Все чакаха децата да заспят, та да могат да се отдадат на страстта си. Все още бяха млади хора, здрави, изпитва ха нужда от близост. Станимир едва изтрайваше да мине цикъла й – непрекъснато я желаеше. И ако, не дай Боже, Мариана му откажеше, реагираше веднага – „Друг ли си имаш, мама ти стара?!” И тя си знаеше – не трябва да отказва на мъжа си. Макар че,…между нас казано, той си беше егоист. Гледаше да си направи удоволствието, а тя…тя да се спасява. Успяваше да я възбуди силно, но после…не можеше да я задоволи. Защото, след неговия финал, тя искаше още, но се страхуваха да не забременее. Опита с хапчета, но започна да пълнее и ги спря – Станимир не харесваше пълните жени. А тя искаше да се харесва на мъжа си.
Една вечер се реши и му каза.
- Душко, ще си сложа спирала. Не ми е достатъчно, ти свършваш бързо и аз оставам незадоволена…
- Какво, не ти ли стига моето приятелче? – злобно я погледна той. – Ами да ти доведа някой голям, дано той те задоволи.
- Глупости – Мариана вече съжаляваше, че му го каза – просто не ме изчакваш.
- Ми не мога бе, жена, спирачките ми не държат – нахално се ухили той.
„Мъж, какво да го правиш – егоист” – помисли си разочарована тя и реши да си сложи спирала при първа възможност.
Неделята дойде бързо. Още в събота вечер се чуха по телефона с майка си и Мариана й каза, че рано сутринта тръгват с Бинчето и мъжа й , още преди обяд ще са при тях.Майка й веднага каза на децата, а те много се зарадваха.Хванаха се за ръчички и като се завъртяха подскачайки, в един глас започнаха да викат:
- Бра- во, бра- во – разделяйки на срички думата, в такт с подскоците.
Баба Диана ги гледаше и им се радваше:
- Ах на баба, много ли сте затъжени?
- Да, да, да – продължаваха да подскачат малките .
- Гошо, трябва да вземем нещо за гостите – ще отидеш ли до магазина – обърна се тя към дядо Георги.
- Ами щом трябва, иска ли питане – изкашля се той и стана от дивана, където беше се излегнал.
- Иди до магазина да вземеш сирене и яйца, да им разточа една баница. Че даже две – да си вземат едната за там – разбърза се както винаги баба Диана.