В памет на моите родители
Животът е достатъчно дълъг ,
за да допуснем много грешки
и твърде кратък ,
за да ги поправим.
КНИГА ПЪРВА
Преди да запеят устата
трябва да се засмее душата.
Глава първа
Мариана се излегна в шезлонга на терасата, запали цигара и се загледа в лунната пътека. Децата отдавна бяха заспали, а Станимир, съпругът й, все още се бавеше някъде.По булеварда се движеха файтони, украсени със светещи фенери и отвреме-навреме звучащи тромби, с които се разхождаха туристите.Чуваха се весело потракващите копита на нагиздените с големи пискюли коне .Откъм морето идваше приятна прохлада.
Гледката й подейства толкова успокояващо, че тя се отпусна. Спомените нахлуха в главата й, без да искат разрешение. И я върнаха около десет години назад.
Вече беше завършила висшето си образование. Започна работа в големия комбинат, който все още беше нов за страната и беше гордост да работиш там. Винаги, когато идваше на изпит, Мариана гледаше от прозореца на влака този гигант на химията и мечтаеше да работи там, в Бургас, при високите димящи комини. Вярно, работеше се на три смени, но като млад специалист и заредена с ентусиазъм, Мариана винаги отиваше с голямо желание на работа. Комбинатът се намираше на двадесет минути от града – до там отиваше с работнически автобус. Автобусите бяха много –за всяко производство по един – завеждаха застъпващата смяна и вземаха обратно другите, които се прибираха да почиват. Винаги бяха пълни с много работници - старши оператори, оператори, електротехници, лаборантки и, разбира се – началниците на смени.
В производството, където работеше Мариана, тя беше старши оператор, но имаше отговорностите на началник смяна. Освен да ръководи технологическия процес, нейно задължение беше и вдигането на телефонната слушалка всеки път, когато телефонът звънне.
Отскоро се беше настанила в работническото общежитие, високо двадесет етажа. Беше в един двустаен апартамент с още две инженерки – едната,
Нина, живееше сама в стаята до входната врата, а тя и Краси обитаваха хола, който беше в дъното на дългия коридор. Апартаментът се намираше между тринадесети и четиринадесети етаж. Тези, така наречени, междинни апартаменти, бяха като залепени отстрани на основната сграда . Асансьорът спираше на около един метър над входната врата и трябваше да се
слезе с няколко стъпала надолу, за да се отиде на коридорчето, което водеше до апартамента на трите момичета.
На входната врата, точно до звънеца, имаше бележка, на която ясно беше написано: „Нина – 1път, Краси – 2 пъти, Мариана– 3 пъти”, за да не скачат едновременно при всяко позвъняване.
Беше ден като всички останали. Но Мариана не знаеше, каква изненада й беше приготвила Фортуна.
Тя слезе от асансьора и се сблъска с един млад мъж в бял пуловер с много красива платка.”Какъв красив пуловер!” впечатли се Мариана. Но освен това забеляза атлетичното тяло на момчето и нежното му лице, украсено с черна къдрава коса. Момчето задържа вратата, даде път на Мариана да излезе от асансьора, но не се качи веднага в него, а изчака да я види къде ще влезе. Той беше заинтригуван от слабата фигурка, отгоре завършваща с млечнобяло лице, заобиколено като в рамка от гъста, смолисточерна коса, която като водопад се стичаше далече под раменете й – тежка коса. Може би затова тя държеше главата си изправена и правеше впечатление на горделивка. Но на него му хареса и той реши да я „свали”.
Тъй като отдавна живееше в общежитието, за Станимир не представляваше никаква трудност да проучи „новата птичка”.
Мариана беше забравила за случката, но Станимир една вечер реши да атакува .Той измисли план, който според него беше хитър . А той имаше високо самочувствие на голям мъж и сваляч.
Този ден Мариана почиваше. Следобяд се изкъпа, изсуши косата си със сушоара – а тя я сушеше почти един час – след това оправи маникюра си, лакира се и седна да изчака лакът да изсъхне. Беше облечена в сатенената дълга домашна дреха, вталена и подчертаваща тънката й талия, в меки златисто - кафяви тонове, които още повече подсилваха белотата на лицето й.
Беше вече около девет вечерта, когато на вратата се позвъни три пъти – значи, за Мариана.
- Кой ли ме търси, не чакам никого – помисли си тя, мушна малките си крачета в черните чехлички с тънко токче, стана и отиде да отвори вратата.
- Ха, момчето от асансьора – каза си тя и съвсем сериозно, с явно учудване в гласа, го попита :
- Какво има ?!- като не го пущаше да влезе .
- Добър вечер – с леко треперещ глас каза той и се представи .- Аз съм от апартамента над вашия. Казвам се Станимир. Извинявам се, че Ви безпокоя по това време. Преди малко реших да изтупам панталона си през терасата, но го изпуснах и той падна на Вашата тераса. Може ли да вляза и да си го взема ?
Мариана усети, че има някаква уловка.Че кой ще седне да тупа панталон извън терасата и как този панталон ще падне точно на нейната тераса, а не някъде по-надолу, дори и чак долу на тротоара ?
- Един момент – учтиво спря напора му тя – Вие в коя стая по-точно живеете ?
Тука вече го хвана неподготвен. Знаеше, че тя е Мариана, защото другите две ги познаваше отдавна, но не знаеше в коя стая живее. Реши да стреля напосоки и посочи вратата до входа.
- Момент – пак каза Мариана и като почука на вратата на стаята, каза:
- Нинче, тебе търсят.
И без да го погледне, се обърна и с красивата си танцова походка, сякаш плувайки във въздуха, бавно се отдалечи, отвори вратата на стаята си и се прибра.
А Станимир остана със зяпнала уста.За пръв път удряше на камък.
- А, тази няма да е лесна – ядосано си помисли той, извини се на Нина и се прибра.
Хвърли се на леглото и като сложи ръце под главата си, се замисли - каква тактика да приложи в този случай? Той беше свикнал да сваля „мацките” лесно, само с две думи. Беше доста обигран в това „изкуство”. Но явно тука ставаше въпрос за нещо различно. А той, като добър „играч”, обичаше трудната победа и реши още по – настървено да се бори за вниманието на тази жена. Тя трябваше да бъде негова !
Започна да разпитва за нея. Но тя не общуваше с много хора – само с двете си съквартирантки и две-три лаборантки от производството, което нейният цех обслужваше. Но това му стигаше. Тя беше споделила с тях неща, които му бяха достатъчни, за да се доближи до нея.
Един ден – Мариана беше първа смяна, до два следобед – телефонът из звъня и тя чу в слушалката непознат глас :
- Ало, търся Мариана .
- Същата е на телефона – а кой ме търси?
- Обажда се момчето от горния апартамент, Станимир – и с леко сконфузен глас поясни – случката с панталона, ако си спомняте.
- Да, спомних си – с лека досада в гласа отвърна Мариана – Все пак телефонът беше служебен и единственият неслужебен разговор беше с приятеля й, който работеше в града и се обаждаше всеки ден да пита как е. – Какво има?
- Ами днес съм дневна смяна – имаме ремонт на инсталацията и за известно време ще е така. Та си помислих – защо да не се видим ?
- Добре, нали знаете къде е цехът, елате – пошегува се Мариана. Ако знаеше само какво ще последва от тази шега…
- Не, не, искам да се видим в домашна обстановка, тук човек не е спокоен – началници, работа – нали разбирате…
Мариана помисли малко – какво пък, живеем в цивилизовано общество, пък и тя вярваше в приятелството между мъжете и жените, а момчето бе доста възпитано – и прие.
- Само че – продължи Станимир – у нас е доста разхвърляно, нали сме мъже, по-добре да се видим у Вас – самопокани се той. - Предлагам да дойда към седем вечерта.
- Добре, може –след като размисли малко , се съгласи Мариана. По това време и Нина, и Краси щяха да си бъдат у дома и те двамата нямаше да са сами.
- Значи, така се разбираме. Е, чао тогава, до довечера – с осезаема радост в гласа каза Станимир и затвори.
Зарадва се – довечера щеше да се изпълни най-после желанието му – утре щеше да се похвали с поредната „бройка”. Зачака с нетърпение вечерта.
След като смяната й свърши, Мариана се прибра в топлия апартамент – парното работеше с пълна пара, дори понякога се налагаше да отваря прозореца на стаята, толкова беше топло.
Имаше покана за колет – преди около два дни имаше рожден ден и майка й, както всяка година, беше приготвила сладкиши и й ги изпращаше по пощата, защото тази година отново го празнува далече от родния си дом.
По този повод стаята беше като градина – в четири или пет големи вази, разпръснати из стаята, грееха разноцветни хризантеми – огромни и много красиви, подарък от малкото приятели, които имаше тук. А тя много обичаше цветята – купуваше си дори и без повод, просто да украси стаята си.
Трябваше да отиде до пощата, за да вземе колета. Тъкмо щеше да има с какво да почерпи Станимир – доволно въздъхна Мариана. Тя беше много гостоприемна домакиня и не можеше да си представи, че може да дойде някой гост и тя да не го почерпи. Беше й останало само малко бяло вино – всичко се изяде вечерта, когато празнуваха със съквартирантките й и другите момичета. Колетът й дойде по поръчка.
След като си почина малко и се освежи, Мариана отиде до пощата. Вече беше към шест следобед и тя бързаше, за да е в къщи, когато Станимир позвъни на вратата. Но какво беше учудването й, когато го видя да бърза
нанякъде, облечен в дълъг черен балтон, без дори да я забележи. „Аха, сигурно ми е вързал тенекия, а аз глупачката бързам да се приготвя” – ядоса се тя, но й беше все едно – та той не й беше никакъв.
Прибра се и, след като си свали шапката и палтото, веднага отвори колета.Както очакваше – имаше голям, кръгъл ябълков сладкиш, дребни сладки, кекс с много орехи, както го обичаше и соленки. Напълно достатъчно да почерпи когото и да е и да яде до насита.Имаше и две – три бурканчета домашна лютеница – майка й беше й изпратила все неща, които обичаше.
А Нина и Краси все още ги нямаше никакви…..
Преоблече се – сложи си същата дълга златисто-кафява домашна роба, разреса дългата си коса, която шапката беше поомачкала, извади от всичко по малко в десертни чинийки и ги нареди на масата в кухнята. За всеки случай, ако гостът дойде, да е готово.
Наистина се изненада, когато десет минути след седем се позвъни – три пъти. Значи все пак не я е излъгал.
Мариана отвори вратата – на прага наистина беше застанал Станимир и като се усмихваше, започна да се извинява :
- Простете, че закъснях – ходих да потърся цветя, жалко че нямаше – все пак беше кавалер?!
- Няма значение – усмихна се тя – в къщи има достатъчно. – Заповядайте – и като отвори широко вратата, го пропусна да влезе.
Той тръгна пред нея и с уверена стъпка се насочи към стаята в дъното на коридора – вече знаеше, че целта на вечерта му живее там.
Но много се изненада, когато, стигайки до вратата на кухнята, Мариана каза учтиво :
- Заповядайте, масата е готова – и го въведе там.
Кухнята беше тясна и дълга – на отсрещната стена открай докрай, имаше шкафчета, а на пода бяха наредени шкаф-мивка, готварска печка и хладилника на Нина. На тясната страна беше вратопрозорецът, извеждащ на малка тераска– един красив „фототапет”, само че жив и подвижен – през него се виждаше морето и далечния хоризонт. Когато времето беше топло, се виждаха и делфини, които скачаха високо и радваха окото с играта си.
Вляво, точно до вратата, се намираше масата, отрупана с лакомствата от колета заедно с бутилките бяло вино и бял вермут.
Точно там го покани Мариана, сложи го да седне на стол в кухнята .
А той се надяваше, че ще влезе в стаята й, ще се отпусне на леглото й, тя ще седне до него, макар и на разстояние .Полека - лека щяха да скъсяват разстоянието и утре щеше да сложи в списъка си още една мъжка победа.
Но, уви, едно голямо уви – пак остана излъган.
Какво да се прави, явно тази победа наистина щеше да бъде трудна.Но си заслужаваше да чака.
Станимир започна директно :
- Аз Ви проучих – съвсем нагло каза той. – Разбрах, че сте разведена, с едно дете, с висше образование и сте единствена дъщеря.
При тези думи, казани небрежно, Мариана едва не подскочи – кой беше толкова нетактичен и беше му разказал всичко, споделено от нея. „Клюкарки” помисли си тя и разбра, че повече за нищо на никого не може да се доверява.
- Аз също съм разведен от пет години и имам син на десет– омръзна ми да живея сам, хайде да се оженим – изведнъж съвсем неочаквано, изтърси Станимир.
- Моля ?! – едва не се задави Мариана – та ние сме още на „Вие” ?!
- Ами тогава да минем на „ти” – хвана се за думите й той.
- Не, не – твърдо отсече Мариана –та аз едва преди няколко месеца си взех документите за развода.Пък и съм решила да не се омъжвам повече- искам да отгледам сина си сама.Още е малък – догодина тръгва на училище, искам да бъда само с него.Докато следвах, работех и нямах много време за него – искам да наваксам пропуснатото време.Та аз не съм се нарадвала още на детето си.Не, не –повтори тя.
- Но защо, тъкмо ще го гледаме заедно, аз ще ти помагам.
- Не, не, няма смисъл да говорим за неща, които няма да станат – този път с усмивка каза тя, защото й стана смешно колко смел стана гостът й, след като минаха на „ти”. Като че ли това му даде кураж да настоява още повече. А тя се забавляваше с това. „Боже, колко е самонадеян само” - мислеше си тя.
А той палеше цигара след цигара и вместо да се почувства неудобно, че му се отказва, да стане и да си тръгне, той продължаваше да яде от всичко, което беше на масата, повтаряйки :
- Много вкусен кекс е направила баба ми – имайки предвид майката на Мариана – ммм, много хубави сладкиши прави баба ми – като пълен непукист и нахалник продължаваше да повтаря Станимир.
По едно време най-после Краси се прибра – влезе в кухнята, понеже видя, че Мариана има гост и като се обърна да го види – защото той седеше с гръб към вратата – необяснимо се учуди :
- Ха, Станимире, какво правиш тука ?!
- Ами малко на гости – смутолеви той, а Краси си взе нещо, завъртя се и излезе от кухнята.
Разговорът продължи – разказваха си случки от живота, той разказваше за работата си в комбината – въобще, общ разговор .Но след малко и Нина се прибра и се учуди точно като Краси. Това много озадачи Мариана, но тъй като беше деликатен човек и колкото и пряма да беше в отношенията си с хората, не можеше да ги попита „ А бе вие как така, откъде-накъде?” Това са си техни неща – от къде толкова добре се познават и колко добре се познават – тези неща въобще не я вълнуваха. Ех, ако е знаела, не само щеше да ги пита, ами и щеше да избяга надалече.
Е, тя се премести след една година, но за това – по-късно.
Двамата със Станимир продължаваха да стоят в кухнята и да си говорят.
Той беше толкова забавен и сладкодумен, че Мариана мълчеше и само го слушаше – до сега никой не беше й говорил толкова приятно, никой не беше й рисувал толкова красиви картини за един евентуално съвместен живот. Когато той най-после попита :
- Какво мислиш по въпроса ?
Тя каза само :
- Много хубаво говориш, но аз не вярвам – и завъртя глава, показвайки с това, че напълно отрича да приеме думите му за „безоблачното щастие”, което й обещава.
Като опита още един-два пъти да я убеди, че е искрен, Станимир каза:
- Е, въпросът остава открит.Аз ще чакам, докато се съгласиш – и като дръпна стола си назад, стана и си тръгна.
Мариана си каза „ ох, най-после” – вече беше полунощ, а тя щеше да става в пет – но учтиво му се усмихна и тръгна да го изпраща.
На входната врата той пак се сети нещо и като се обърна към нея, вместо „лека нощ"„ каза :
- Утре вечер ще те чакам в седем пред Дома на нефтохимика .
Мариана не обичаше да й говорят ултимативно и затова отвърна с леко раздразнение в гласа :
- Аз няма да дойда.
Станимир явно беше свикнал да се налага – не обърна внимание на думи те й и повтори :
- Но аз ще те чакам !
- Ами чакай, аз н я м а да дойда – още по-натъртено отговори тя .
Каза му „лека нощ” и се обърна да се прибира в къщи. Тогава най-неочаквано той подаде ръка и казвайки „лека нощ”се наведе да я целуне. Мариана светкавично обърна глава встрани и целувката му отиде някъде по косата й.
Тя се обърна гневно към него с думите :
- Сега вече сбърка –отвори бързо вратата и се шмугна вътре, сякаш бягайки от нещо, което я преследва.
Набързо разчисти масата в кухнята и се прибра в стаята си.Лампата светеше – Краси все още не беше заспала.
- Марианче, какво става тука, вие пък кога се запознахте ?
- Остави, голяма напаст – отвърна Мариана, загледана през прозореца.
Изведнъж, най-неочаквано от очите й рукна порой от сълзи.Тя ридаеше толкова сърцераздирателно, че и Краси се просълзи и я попита учудено :
- Защо плачеш сега ?!
- Не знам защо, но имам някакво предчувствие, че ще се омъжа за този човек, колкото и да не искам. – Страхуваше се , защото знаеше, че „шестото” й чувство никога не я лъжеше.
И, за да не пречи на Краси, загаси лампата и си легна.Скоро умората от прекалено големите емоции надделя и тя заспа.
Мариана беше от жените, които не обичаха друг да им казва къде да стъпят – обичаше сама да рисува пътя си в живота. И затова през деня, когато нейният приятел й позвъни, тя му разказа за госта и неговото предложение и го помоли да я заведе на дискотека – в седем вечерта. Изкараха си чудесно. Мариана мислеше, че се е спасила от нахалника. Уви, уви…
На другия ден тя беше втора смяна.Каква беше изненадата й, когато, тръгвайки на работа, намери букетче, мушнато в дръжката на вратата. Тя веднага разбра от кого са цветята и сърцето й се сви. Не, този човек нямаше лесно да я остави на мира.
Още като започна смяната й, той я потърси по телефона – не бил ходил на срещата, затова оставил цветята в знак на извинение.
Мариана бързо приключи разговора, оправдавайки се с многото работа.Изглежда, че той разбра намека й да не я търси повече.
И тогава започнаха писъмцата.
На малки листчета, сложени в плик, всеки път пишеше едно и също :
„Обичам те . Х „
И така през ден, без прекъсване, в продължение на един месец.
На Мариана й направи впечатление, че на пликовете няма пощенско клеймо и веднага разбра, че е човек от общежитието.И то един точно определен човек. Но не му обръщаше внимание – просто хвърляше бележките в коша, казвайки си :- Да прави каквото иска, негова си работа.
Но през това време всеки път, когато я срещнеше, след поздрава „здравей” продължаваше с думите „чакам отговор на моя въпрос” и поклащаше показалец.
Така дойде лятото. Мариана излезе в платен годишен отпуск, защото майка й щеше да идва със сина й Мирослав на гости.Тя всеки месец отиваше до родния си град, за да вижда детето, което толкова много й липсваше. Тази есен синът й щеше да бъде първокласник и Мариана бързаше да уреди жилищния си проблем – в противен случай баща му я заплашваше, че ще й го вземе.Но до септември имаше още време, пък и преди това трябваше да подготви още някои неща, от които зависеше да получи ведомствено жилище.Сега трябваше да се радват на лятото.
Но така и не можаха да останат дълго време сами – Станимир много скоро се намеси.
Един ден, когато излизаха с детето навън, на входа се сблъскаха с него.
Той веднага разбра всичко и, след като поздрави Мариана, попита :
- Това да не е синчето ? – и се усмихна широко. – Тъкмо да се запознаем .
Подаде ръка на детето и се представи :
- Аз съм колега на майка ти, казвам се Станимир.А как е твоето име?
Детето хвана ръката му и, като го гледаше право в очите като хипнотизирано, отвърна :
- Мирослав – погледна майка си, за да се увери, че не греши нещо и пак се обърна към Станимир, повтаряйки – казвам се Мирослав.
- Надявам се, че ще имаме възможност да се опознаем – поглеждайки въпросително към Мариана, каза нахалният „колега”.
А тя се ядосваше, че налетяха на него.Искаше тези дни само за себе си и детето – толкова отдавна се подготвяше за този момент, толкова се беше затъжила са сина си.Докато следваше, ходеше на работа и го виждаше само от вечер на вечер, а в събота и неделя го водеше у родителите си, за да може, след като си свърши домакинската работа, да учи.Преди всеки изпит вземаше по няколко дена отпуск, за да чете, а свекърва й гледаше детето.Докато беше бебе, това беше лесно.Но като порасна малко, започна да разбира, че майка му се крие горе и непрекъснато дърпаше баба си за ръката, водейки я към стълбите за горния етаж, повтаряйки една единствена дума :
- Мама, мама – сочейки с малкото си пръстче прозореца на стаята, в която майка му се готвеше за поредния си изпит.
Свекърва й се дразнеше, тъй като не можеше да го спре, затова предложи на Мариана – а нейните „предложения” всъщност бяха заповеди – да ходи да учи при майка си, за да не се дразнело детето.По този начин тя още повече отдалечаваше Мариана от сина й.И от сина си – съпруга на Мариана. И когато, два изпита преди семестриалното завършване, той й каза да си отива, Мариана изобщо не се учуди.Та тя с очите си видя, когато от колата му слезе една от служителките в голямото предприятие, в което двамата работеха.Тя си взе детето и се прибра при родителите си, въпреки че много й беше тежко.Все пак това беше нейната ученическа любов.Но въпреки това тя не можеше да му прости изневярата.
Мариана продължи живота си по старому – всеки ден водеше Мирко на детска градина, ходеше на работа и учеше.И така от април до октомври,
когато започна дипломната си работа в Бургас, защото в нейния роден град така и не се намери къде да работи по темата, която й бяха дали от
института.Мариана остави Мирко при майка си и баща си и замина. Двете баби си помагаха в гледането на внучето – да може майка му да завърши.
През това време – а изработването на дипломната работа и защитата й продължиха шест месеца – Мариана непрекъснато звънеше по телефона,
за да чува гласа на детето си, веднъж на месец си идваше и му носеше хубави подаръци.Единият път му донесе триола и Мирко се научи да свири по слух „Я кажи ми, облаче ле, бяло” – естествено, научи го Мариана. Тя беше много музикална – като ученичка пееше в училищния хор.А през лятото на същата година нейните родители му бяха купили малък акордеон, на който Мирослав свиреше с голямо удоволствие.
Това „прехвърляне”на детето й от едната на другата баба трябваше вече да се прекрати – време беше Мариана да прибере детето при себе си. Една вечер в разговор с майка си, след като Мирко заспа, тя й сподели
- Майко, мисля да взема някоя пенсионерка да гледа детето, докато аз съм на смяна. Ще й плащам за това, но детето ще си е при мен. Вие с татко като не можете да дойдете да живеете и работите тук, трябва да реша този въпрос все някак, нали ?!
- Марианче, знаеш колко е трудно – трябва да имаме жителство, а за целта трябва да имаме работа – тя е много овързана. Няма как да дойдем.
- Ами продайте къщата и елате – ще купите нещо тука и готово. Така ще можете да ми помагате и за детето, да го отгледам.
- Не знам, ще говоря с баща ти, но едва ли ще се съгласи –като знаеше колко консервативен и твърдоглав беше мъжът й, отговори майка й.
Една вечер Станимир дойде и след големи молби успя да изведе Мариана и Мирослав на разходка – майка й беше си заминала, нали ходеше на работа.
Всъщност Мирко веднага се нави – в морската градина бяха пристигнали колички – скутери, с които деца и възрастни се блъскаха.И само като чу за тях, той хвана майка си за полата и започна да я моли :
- Майко, моля те, нека да отидем, моля те.
Мариана не можеше да лиши детето си от тази радост и се съгласи, колкото и да не й харесваше,че ще излязат заедно с този чужд човек. Имаше в него нещо отблъскващо, не можеше да си го обясни, но шестото й чувство й подсказваше, че трябва да внимава с този човек.Както и да е, тримата излязоха.
Станимир се развихри – вместо един жетон, купи шест – „вижте колко съм щедър”. Мариана веднага му направи забележка :
- Ама моля те, недей го глези!
- Нищо – повдигайки вежди,отвърна Станимир – нека се радва детето.
А вътре в себе си хитро се усмихна и си каза „като не мога по друг начин , чрез детето ти ще стигна до тебе”.
Разходиха се, черпиха се с различни лакомства и, на прибиране през Морската градина, Станимир й набра рози от един розов храст и много тържествено й го поднесе.Мариана прие букета с усмивка – тя не подозираше какво всъщност се крие зад този жест.За нея това беше само една невинна шега.
Станимир ги изпрати до входната им врата и когато си пожелаха „лека нощ”, Мирко вече беше влюбен в него. „Какъв добър чичко” – мислеше си той. А в горния апартамент един хитрец потриваше ръце и си повтаряше „ Ще успея, ще стане моя, дори ако се наложи да се оженя за нея, ще я постигна”.За него Мариана беше станала идея-фикс.Жалко, че нито тя,нито някой друг от нейните близки, подозираха това.
Дните се нижеха като мъниста в броеница и отпуската й вървеше към своя край. Затова Мариана не пропускаше и миг да бъде със сина си.Всеки ден намираше интересни занимания. Дори успяха да отидат на концерта на „Сигнал”, които точно тогава бяха в Бургас. А това беше любимата група и на двамата. Купиха червени карамфили и Мирослав гордо и щастливо ги поднесе на „чичо Данчо”, както наричаше вокалиста на групата.Беше толкова вълнуващо.А преди да си замине баба му, тримата с нея и майка му ходиха в Поморие на цирк – отидоха с автобус, а се върнаха…с файтон ! Това беше върховно преживяване за малкото момче – случваше му се за първи път.Тропотът на копитата, звуците на тромбата, вятърът, галещ нежно бузките му – всичко беше като в приказка.
Мирко беше на седмото небе от щастие. Майка му толкова много му беше липсвала, че той се радваше на всеки миг с нея. Искаше непрекъснато да са заедно, навсякъде.
Но, като всяка жена и Мариана изпадна в своето месечно неразположение и, когато я помоли да отидат на плаж, тя с голямо съжаление трябваше да му откаже.
Бяха й дошли на гости двете лаборантки от тринадесети етаж - Лиляна и Мария, с които общуваше. Пиеха кафе, разговаряха, а Мирко се чудеше с какво да се занимава, когато на вратата се позвъни „три пъти”. Ами сега? Мариана беше с едно късо панталонче – не за пред хора…
Стана неохотно и отвори, криейки се зад вратата.Пред нея ухилен стоеше Станимир.
- Хайде да ходим на плаж – възторжено каза той.
- Съжалявам, не можем да дойдем – имайки предвид състоянието си, му отказа Мариана. – Имам гости.
Но Мирко, чувайки поканата, веднага се отзова.
- Майко, ще ме пуснеш ли с чичо Станимир? – с молба в гласа попита той.
Мариана не знаеше какво да отговори. Тя не познаваше достатъчно този човек и не беше сигурна дали може да му повери сина си.Та това беше най-ценното й съкровище – ами ако му се случи нещо?
Станимир усети, че тя се колебае и веднага напористо започна да я увещава :
- Няма страшно, аз ще го пазя, няма да го пущам навътре в морето.Обещавам да го върна здрав и читав.
От една страна, като човек, прекарал много лета в морския град, а от друга – нали и той беше баща, Станимир някак си й вдъхна доверие. А и Мирко толкова мило й се молеше – как да му откаже, нали скоро ще си замине, нека да отиде на плажа.В крайна сметка Мариана се съгласи.
А Станимир, опитвайки се да надзърне в апартамента, я гледаше ехидно и недоверчиво, сякаш казваше „Не можеш да дойдеш, а ? И се криеш, като че ли си гола – може би имаш специален гост ?”След години си призна, че точно това си е мислел в онзи момент. Ех, ако можеше да чете мисли , колко неприятности щеше да си спести Мариана. Но, както е казано, „предначертаното от съдбата не може да се промени”.
Когато се върнаха, Мирко беше още повече очарован и „превзет” от „чичо Станимир”. Крепостта на Мариана се пропукваше…Защото този „учтив” и „вежлив” човек като един истински Тартюф успя да се хареса и на майка й. А това бяха „подстъпите” към нейната крепост – майка й и сина й. И Станимир, оказвайки се добър стратег, атакува точно там. И всеки ден, малко по малко , се приближаваше към целта си. А докато чакаше, не си губеше времето – отделяше внимание на самотните жени, които успяваше да хване на въдицата си.
Един следобед Мариана, връщайки се от центъра, го срещна и, колкото и да й беше неприятно, отвърна на поздрава му.Той веднага се спря и я заприказва, като се възползва от момента и й подчерта многозначително
- Майка ти ме възприема, синът ти ме възприема, кога ще ме възприемеш и ти ? – и въпросително повдигна вежди.
Мариана смутено се усмихна – тя не можеше да се преструва – и пак му каза да не се надява.
Но той като някой зъл пророк каза :
- Знам, че ще се съгласиш, а аз ще чакам, за никъде не бързам.
Това вече напълно съсипа Мариана.Макар че всеки си тръгна по пътя, тя се чувстваше като муха, попаднала в здравата мрежа на паяк-убиец – слаба и беззащитна.А не беше жена, която пада на колене и изпълнява прищявките на когото и да е.Не обичаше някой да й налага волята си.Беше жена , свикнала да взема сама решенията за живота си и много се дразнеше от отношението на този мъж към бъдещето й.Но доброто й възпитание й пречеше да бъде по-рязка и категорична с него – мислеше, че той е като нея и ще разбере деликатните й намеци, че не го иска.
Сподели с приятеля си нахалните„набези” на „колегата от общежитието”.
Той я успокои :
- Не се притеснявай, нищо не може да ти направи.
Мариана престана да се тревожи за това и продължи с решаването на въпросите, свързани с детето й.
Отиде при познатата си от комисията, която раздаваше ведомствените жилища – като млад специалист и разведена с дете, тя имаше право на такова.Но за целта преди това подписа договор с комбината за десет години, а така вземаше и Бургаско жителство.Това беше мечтата й – да живее на морето – там, където преминаха студентските й години. Не искаше да се връща в родния си град – семейството на бившия й съпруг беше доста влиятелно в града и й пречеха да си намери работа. Много й беше трудно да приеме тази истина, но когато разбра защо за нея все няма работа, реши да се махне от града, за да успее да осъществи мечтата си. И така, остана тук. Но не само работата я удовлетворяваше – климатът беше подходящ за нея, тъй като влажният въздух действаше успокояващо на дишането й. А Мариана страдаше от поленова алергия и когато цъфнеха тополите в родния й град, за нея настъпваше истинско мъчение.
И така, тя си подреждаше живота стъпка по стъпка.
Тъй като наближаваше учебната година, Мариана бързаше да уреди и положението на детето – нали щеше да бъде първокласник, трябваше да му намери училище.
Нейната позната я изпрати при директора на комисията .
Във вторник той я прие в кабинета си и, след като я изслуша, съвсем официално й каза да дойде за резултата в петък, само че Мариана нямаше толкова време и без много да му мисли, бойко каза :
- Много е късно тогава, бившият ми мъж ще ми вземе детето – трябва най-късно в четвъртък да имам отговор.
Директорът се усмихна – той уважаваше и оправдаваше чувствата на тази майка, която се бореше за детето си, пък и много харесваше борбените хора – затова се съгласи с нея и й обеща, че ще получи резултата навреме.
И така в заветния четвъртък Мариана получи ключ – но не ключ от гарсониера, както се бяха разбрали с нейната позната.Защото тя я объркала с друга инженерка с нейната фамилия и нейното семейно положение. По тази причина Мариана се озова в общ апартамент със семейство – Крум и Сия.
Двамата с Мирко щяха да обитават северната стая, която беше холът на двустайния апартамент. Прозорецът на стаята беше огромен – заемаше цялата северна стена – от него през деня се виждаше небето и панорамния път, а вечер – светлините на пистата на аерогарата в Сарафово.
Като разбра, че новата им съквартирантка е разведена с дете, Сия веднага мина дневна смяна, за да не оставя съпруга си сам нощно време. Всичко това показа на Мариана, че няма да се разбира с тази жена . Но какво да се прави. Макар че друго щеше да бъде, ако можеше да разчита на тях за детето, когато е нощна смяна. Ето защо тя още повече реши да задейства плана с пенсионерката - помощница.
